Вторият рожден ден на Яни

June 29, 2015, 11:06 am

Втори, втори, ма го празнувахме три дни!

Тази година подходих изключително несериозно към подготовката и организацията. Оставих всичко буквално за последната минута, което всъщност е доста типично за моя натюрел. Един месец предварително почвам да се тюхкам как време няма. Лягам и ставам с разтуптяно сърце, че празникът наближава, а аз дори нямам идея как да го отпразнуваме. И в тюхкане и сърцебиене дните летят, а аз нищо не правя.

Тази година се придържах стриктно към горепосоченият сценарий. Ден преди събитието нямах нито торта, нито резервирано място за купон. Просто разкош! С Пламен бяхме решили да поканим приятелите ни на барбекю, но не знаехме къде. Искахме да е някъде сред природата, но прогнозите за гадно време много ни притесняваха. Страхувахме се, че всичко ще се прецака. Не ми стигаше цялото вътрешно напрежение и нерви, ми и някви хора само ме подпитваха "Готова ли е тортата?", "Къде ще празнувате?"и т.н. Аз само мънках "Ми, не. "и "Не знам още.", а те "Да бе, да! Ти не си такъв човек!"Е баш такъв човек съм!

Но, за да не ги разочаровам, се стегнах и за едни ден всичко си дойде по местата.

Първо се захванах да направя торта. От месеци си бях наумила дизайнът да е като завивките и обиколника на креватчето на Дамян - в синьо и зелено с карирани колички. Много са сладурски и той много си ги обича. Всяка сутрин, като се събуди, ми показва количките и вика "Бубу". А отгоре мислех да сложа един много як плюшен заек, разбира се, направен от захарно тесто. Последния месец, обаче, везните все повече клоняха към вариант две - тортата да е изцяло инспирирана от един бебешки театър, на който водих Яни и той буквално се влюби в него. Всеки божи ден ме кара да му пускам едно половинминутно клипче, което има качено в нета от въпросната постановка. Такъв трафик сме му генерирали!!!! Като го открих в YouTube имаше едва двайсетина гледания, а сега, благодарение на Дамян, са над 220! Ако искате, хвърлете му и вие едно око, та да вдигнем бройката на две хиляди (поне). :)

Те туй е въпросното клипче.

Главният герой се казва Тютю, а компания му правят неговият приятел котаракът и четири калинки.

Вманиачеността на Дамян по тия кукли бе причината категорично да задраскам тортата с количките и да се спра на вариант две. Идея си нямах дали изобщо ще успея да моделирам нещо, приличащо на Тютю, но бях длъжна поне да се пробвам. Без сполучлива фигурка с гръм и трясък щях да се върна отново на първоначалната идея със спалния комплект.

Поради специфичната поза на Тютю и котака с тия висящи крачета, трябваше да ги моделирам директно върху тортата, защото иначе рискувах при пренасянето да се начупят. Добре, ама торта нямах. Тогава се сетих, че в гардероба прах събираше едно стиропорено дъми. Грабнах го, позабърсах го и го покрих с фондан. Чудно второ етажче се получи. Не, че имах първо! Но ако фигурките ми се получеха, щях да направя и първи етаж - истинска тортичка, та да има и с какво да се почерпим.

Оцветих си тесто в нужните цветове и се почна. Ха обувчици, ха краченца. После и гащеризончето, ръчичките, главичката. Хм, взе, че се получи. Само шапчицата остана, ама тя лесна. Лесна, лесна, колко да е лесна?!? Правих я поне седем пъти. И все не беше като хората. Лекинко почнах да се изнервям, но нямаше как да се откажа почти на финала. Стегнах се и я направих що годе прилична. Айде и котето измайсторих, и калинките.

Междувременно Дамян му удари един следобеден сън, явно изморен, след като цял ден супер ентусиазирано ми беше помагал за тортата. Целият беше посипан с нишесте и овъртолен в захарно тесто (както и цялата къща между впрочем). И толкова щастлив!!!

Та след като се събуди и видя готовите фигурки, направо пощуря от радост. Викна един по един всичките си батковци, да им покаже Тютю. Да видиш ония вълшебните пламъчета в очичките на детето ти - друго не ти трябва! Можех да си отдъхна с облекчение. Бях щастлива, истински щастлива !

След истинското щастие в мен се зародиха едновременно две нови състояния на духа - мързел и притеснение. От една страна ме мързеше да правя тепърва истинска торта за първия етаж. От друга страна почнах да се чудя дали Дамян няма да ревне, щом почнем да режем тортата - да му съсипем любимите герои едва ли ще го зарадва. Решението и на двата ми проблема - още едно дъми.

Развалих на мига бутафорната торта от моя рожден ден (още си стоеше и прашасваше). Взех най-голямата кутия и я преоблякох набързо в нова "дрешка"от захарно тесто.

Та ето я и на Яни фалшивата торта.

Повече от ясно беше, че само с нея няма как да минем. Затова към полунощ врътнах и едно тирамису в най-голямата ми правоъгълна форма. Девинчето много ми помогна. Сигурно затова стана чудно хем на вид, хем на вкус.

Междувременно, същия ден предиобед, една от приятелките ми, Дорчето, ми звънна със страхотна идея - да отпразнуваме ЧРД-то в конната база на Войнеговци. Веднагически се обадих и само след минута имахме резервация за неделя на обяд.
Ей го на - за един ден и торта, и място за купон! Ма голяма работа съм, значи! Догодина може да отложа всичко направо за самия ден. Кво да се юркам още от предния?!

Легнах си много доволна от себе си! Ама пак със сърцетуп. Тоя път от емоционална превъзбуда. Вече бяха минали 27 минути след полунощ (точно в толкова часа преди две години на бял свят се появи Яни), което значеше, че рожденият ден официално е започнал. Дамянчето и той не беше заспал. Девин също - искаше да дочака 00.27, та пръв да поздрави брат си.

На сутринта на 26-ти напръскахме рожденика с вода - голям да порасне! Поздравления, целувки, подаръци. Телефонът почна да звъни, заваляха пожелания. Дамяната толкова се разчувства от цялото това внимание, че се почувства длъжен да ни се отблагодари подобаващо. Признавам си, получи му се. На мен, лично, краката ми се подкосиха. Детето беше избрало да ни зарадва с рисунка - сюрреалистична и мащабна - на цели две стени. Така се бе развихрил с един тъмносин маркер, че от хола се пренесъл и в коридора. Аз го викам да му се карам, а той толкова въодушевен и щастлив ми показва творението си, като че е прерисувал Тайната вечеря 1:1 с оригинала. Това далеч не е първата му творба. Някои сме успявали да почистим (тия по мебелите и пода), други си ни красят стените. Скоро апартаментът ще заприлича на изложбена зала.
Вечерта се събрахме цялото семейство с бабите и дядовците да се почрпим за празника. Най-вълнуващият момент - духането на свещичките. Тая година, за разлика от миналата, Дамян се справи абсолютно сам за радост на батковците си. Особено на най-малкия, който толкова се вълнуваше. Вижте му само физиономийката и колко е напрегнат!

Щастливец е тоя Дамян с такива готини батковци! Дано са винаги до него, да му помагат и да го обичат!

В събота празничното настроение продължи покрай подготовката за неделния купон. Цял ден търчахме по магазини, а вечерта прекарах в кухнята.

На сутринта лекинко се сдухах заради супер облачното и ветровито време. Но някак си вътрешно бях убедена, че няма да завали и да ни прецака празника. Нямах никакво време за отчаяние и драми. С Пламен трябваше да натоварим в колата абсолютно всичко необходимо за барбекю-купона плюс четири деца и точно в 11.30 по план график да сме на конната база. Справихме се почти блестящо - само свещички за тортата бяхме забравили. И пристигнахме първи, преди гостите.
Щом слязохме от колата, точно над нас облаците сякаш се разкъсаха и слънчицето грейна. А на мен ми грейна душичката. Вече бях на 100% сигурна, че всичко ще е наред.
Децата и първите гости помогнаха на Пламен да разтовари целия багаж, а аз се хвърлих да правя тортата. Да, добре сте разбрали! Бях решила да направя тортата на място. Исках да е naked cake - демек неизмазана и недекорирана. Много харесвам тоя тип торти и отдавна се бях меракландисала да спретна и аз такава. Но ми се стори абсурдно да успея да я транспортирам (триетажна и супер нестабилна), затова предпочетох да я сглобя намясто. За целта предния ден си изпекох блатовете, забърках крема, подготвих плодовете и всичко останало.
Придърпах си една масичка, наизвадих всичко нужно, сложих си престилката и я почнах. Шоколадов блат, намазан обилно с крем от маскарпоне, бита и заквасена сметана и поръсен с диви и питомни ягоди, сладко от касис и натрошени целувки. За дивите ягодки благодаря на мама и татко, че са се юркали да ги берат по поляните в Трънско.

Декорирах я с череши, капини, ягоди, малини и обилно я поръсих с натрошени целувки.

Стана много апетитна и ... много крива! Ама толкова крива, че имах чувството, че ще се разпадне всеки момент.
Значи, тая Буболинката повече хич не ми я хвалете! И това ми било тортоправячка!!! Стотици торти била направила, а сега на нещо толкова елементарно като блат - крем - блат - крем се изложи тотално. Пълно разочарование!

Та под заплахата от разруха реших да обърнем празничния протокол наобратно - да почнем от духането на свещичките, пък после всичко останало. Свещички, както вече споменах, бяхме забравили да вземе, но се оказа, че в конната база имат една кутийка. Голям късмет!
Насъбрахме се цялата компания около тортата - да я крепим отвсякъде (хихихиххи) и между другото да поздравим рожденика с Happy Birthday!

Тая маса с легена така ми боде очите, ама кво да се прави!!!

След тържествената церемония по духането на свещичките тортата биде разглобена, а по-късно и унищожена до троха.

Докато аз се борех с тортата, жените от компанията бяха накълцали салатата...

...а мъжете бяха метнали мръвките на барбекюто.

Благодаря на всички за помощта!
А децата, като най-гладни и нетърпеливи, бяха окупирали цялата маса.

След хапването и пийването дойде ред и на най-забавната част - язденето на коне. Мало и голямо се яхна на седлата.

Рожденикът, обаче, нещо го хвана шубето и не пожела да язди. Само потренира на сухо.

И неколкократно ни разходи из конюшните.

Толкова съм се вживяла в ролята на домакиня, че съм забравила да си махна престилката. :)

Най-голямата атракция беше едно съвсем новородено конче - едва на 5 дни.

Освен на манежа веселбата се вихреше с пълна сила и под навеса.
Имаше танци.

Имаше комарджии.

Имаше кибици.

Имаше и заспали.

Имаше крадци на череши.

Няма по-вкусни череши от откъснатите през оградата.

Но най-важното е, че имаше любов. Много любов!
Любов - изпитана и доказана с годините....

Любов - млада и бошуваща...

Любов - зараждаща се (???) и невинна...

Любов между приятели...

Любов между братовчеди...

Любов между майка и син...

Любов между братя...

А в Девин се зароди и още една любов - към конете. До последно седя с предпазната каска на глава и не искаше да си тръгва.

Ами това е! Освен всичко, имаше и край!
Благодарим на всички, които уважиха празника на нашето пораснало момче: на Марги, Иван, Йоана и Пепи; на Венера, Вальо, Лора и Матей; на Боги, Маргарит, Дани и Бобо; на Дени и Нико; на Дорчето, Иво и Йони; на Лазарчето; на Роси, Благо, Аси и Еличка; на Добри; на Наталка, Калоян, Преси и Ани; на Дани, Ники, Коки и Ивчо; на Вени и Миташки; на Миленчето и на всички, които не успяха да дойдат, но бяха мислено с нас. Благодарим и на любезните домакини от конната база. Изкарахме си страхотно!!!
Да ни е жив и здрав Дамян и още мнооооооооооого, много пъти да ни събира така!

↧

За 16-я ЧРД на Денис

July 6, 2015, 6:46 am

≫ Next: Девин вече е на 8

≪ Previous: Вторият рожден ден на Яни

Роден на 4 юли! Преди цели 16 години!!! Да ни е жив и здрав първородният! Да намери своя път в живота, да има късмет, да получава и дава щедро любов, да стане човек, да бъде щастлив!

С пожеланията дотук. Сега да ви разкажа за купона.

Наскоро с Пламен си купихме едно малко апартаментче или по-скоро ателие. Чудно местенце - направо се е утепало за купони! В мига, в който взехме ключовете от предишния собственик, в главата ми се прокрадна идеята да спретна парти-изненада за рождения ден на Денис. Споделих с Пламен, но той хич не беше ентусиазиран и всеки път, щом подметнех нещо за идеята ми, той ме разколебаваше. Аз, обаче, като си наумя нещо, отказване няма. Така се самонавих, че реших да действам, пък каквото ще да става. Само дето оставих всичко отново за последния момент. Вече съм убедена, че страдам от някакъв рядък вид патологичен мазохизъм - правя си го сама на себе си максимално трудно, че да ми е максимално весело. Ще рече човек, че си нямам други грижи и ядове и умирам от скука, та се налага сама от време на време да си вдигна кръвното и адреналина.

И така, точно на 1 юли, три дни преди рождения ден, се събудих твърдо решена, че парти-изненада ще има. Трябваше само да приведа моя пъклен план в действие. А планът беше следният - подготвям всичко нужно за купона, каня н на брой деца и се моля Денис нищо да не заподозре до самия финал.

Междувременно рожденикът не спираше да подпитва дали може да си отпразнува рождения ден с приятели. Искал да запази някво помещение, което се давало под наем за такива поводи (беше ходил там на купон на своя съученичка). Сърце не ми даде да му откажа, макар че така за мен щеше да е милион пъти по-лесно. Но като си представих колко щеше да е нещастен и сдухан - просто не можех да му го причиня. Не че нямах основание да съм гадна. Хич не бях доволна от годишните оценки в бележника му. Беше ги наредил три тройки, четири четворки, пет петици и ... две шестици (по музика и физическо, естествено). Викам му "Е що нямаш шест шестици?"А той "Ми предметите не стигнаха. Аз кво съм виновен?!"Разбрахме се догодина да почне от шестиците - шест шестици, пет петици и така нататък, та за тройки да не останат предмети.

Та за да не го сдухваме, милия, с баща му позволихме да празнува. Но го излъгахме, че за събота (4 юли) мястото вече е ангажирано и затова сме го резервирали за неделя. Истината - изобщо не се бяхме обаждали там, камо ли да сме резервирали и прочие. И още едно уточнение - това също се случва на 1 юли.

Същия ден, по обяд аз се развихрих и започнах да действам. Първото, което направих, обадих се на един от най-добрите приятели на Денис - Йоан - да му споделя какво съм намислила. Той рече "Супер! С теб съм!"По-добро начало едва ли можеше да има. Помолих го да звънне и на още три момчета - Лазар, Аспарух и Добри (Денис е всеки божи ден с тях и са си супер приятели). Само след час вече си имахме таен комитет "съзаклятниците". Направихме си общ чат във вайбъра - да сме в постоянна връзка, та по-лесно да координираме организацията.

Докато ние действаме, Денис и той не спи. Почнал на секундата да кани приятелите си на купон в неделя. И моментално се появи проблем номер едно! Как аджеба да разбера кой е поканил, та и аз да се свържа с него, да го информирам, че парти в неделя няма да има и купонът всъщност е в събота и на друго място. Изпаднах в тотална паника!!! Викам си "Стана мазало! Пълен провал от самото начало!"Веднага звъня на моите момчета, съзаклятниците. Те ми викат "Споко, всичко е под контрол!"Накарали Денис да направи затворена група във фейсбука, в която да присъедини всички, които кани на рождения си ден. И тях включително - къртичките ми те!!! От своя страна те направили втора затворена група със същите участници, но без Денис, та да открехнат всички каква сме я замислили. Умни бееееее! Вече бях сигурна, че с такива помощници нещата ще ми се получат на 100%. Толкова бях екзалтирана и въодушевена, че място не можех да си намеря. Сън почти не ме хвана през нощта.

На следващия ден към плана трябваше да приобщя и главния спонсор на мероприятието - Пламчо. Още не беше казал "да"дето се вика и го юрнах по задачи. Едно от нещата, поради които го обичам толкова много тоя човек, е, че винаги ми уйдисва на акъла. За нула време успя да подсигури маси и столове за купона и да напълни хладилника с пиене. Заедно напазарувахме и всичко останало - сладки и солени неща за хапване, чашки и чинийки за еднократна употреба, салфетки. За да приобщя и Девин към организацията на партито (че много обича да се чувства полезен) му възложих задача той да подбере парти артикулите - балони, конфети, свирки. Беше толкова щастлив и развълнуван, че и той участва. Обеща дума да не обелва пред брат си, за да не провали изненадата. Беше ми хипер притеснено да не се издаде, като го знам каква е порта. Но той си удържа на обещанието докрай. И Давид биде просветлен относно цялата конспирация и също мълча като заръбен. Браво на децата, може да се разчита на тях!

Организацията вървеше добре, но се появи проблем номер две. Огромна част от поканените на купона деца се оказа, че няма да могат да дойдат. Кой на море, кой на екскурзия в чужбина, кой на село при баба и дядо, кой не го пускат техните. Друга част пък се усъмнили, че цялата история с двата купона е някъв майтап. А купон без всичко друго може, но не и без хора. Стана ми много криво. Не исках нито за миг да допусна, че всичко може да пропадне. Нямах грам време да се отчайвам, затова взех нещата в свои ръце. Реших да се разтърся във фб и да намеря лично всички приятели на Денис - от детската градина, от старото училище, от сегашния клас в испанската. И като се почна една кореспонденция!!!! Денонощно седях пред компютъра и с телефон в ръка. То не бяха чатове, смс-и, вайбъри, съобщения. Луда станах направо! И всичко тайно от Денис. Искам да ви споделя, че общуването с всички тези млади хора ме накара да се чувствам страхотно! Първо, всички пишеха изключително грамотно и се обръщаха към мен учтиво. Личеше си, че са умни и възпитани деца. Второ, всички толкова се радваха на идеята ми за парти изненада. Повечето, за жалост, казаха, че няма да могат да се включат поради по-горе изброените причини и ужасно съжаляваха за това. Но тези, които бяха навити, приеха всичко супер радушно и бяха не по-малко ентусиазирани от мен. Трето, всички пожелаваха на Дени готини неща и стискаха палци изненадата да се получи. Четвърто, получих страхотни комплименти от рода на "Вие сте невероятна жена!", "Искам и моята майка да беше като Вас!", "Денис е голям късметлия с такава майка!", "Ще направя всичко възможно да уважа Денис, но най-вече поканата Ви!"Толкова се развълнувах!!!! Излишно е да казвам, че и тая нощ почти не мигнах.

В петък по план график трябваше да направя торта и да изпека кексчета, а когато съм готова, Пламен да мине да ме вземе с колата от вкъщи, за да ги отнесем в апартаментчето. Но ето ти проблем номер три. Денис, който принципно не се свърта изобщо вкъщи, точно тоя ден реши, че няма да излиза. Мързяло го, много жега било навън. Веднага пиша на съзаклятниците във вайбъра с молба да го изкарат по някакъв начин навън. Звъняха му, врънкаха го да излезе, но Денис твърд и упорит. Казал им, че не може, щото чака да му доставят няква пратка. Дрън, дрън! Пратка на найси! Мислех, че само мен ме лъготи, а той и приятелите си пържел. Цял ден го чаках да се разкара, но не. Привечер вече нямах друг избор, освен да почна да приготвям всичко в негово присъствие. Казах му, че са за почерпка за купона в неделя. Изпекох три вида кексчета - лимонови със сушени череши, шоколадови с кафе и коняк и канелени с ябълки и орехи. Врътнах и две торти - една по-представителна, с крем мока и бисквити, измазана отвън с шоколад и едно огромно тирамису. Само за няколко часа бях готова и можех пак да заседна пред компа да проследя как върви комуникацията с дечурлигата. Пращах и получавах съобщения до два и половина през нощта. Легнах за малко и в 5 сутринта станах и се подпуках наново. Междувременно беше станало 4 юли и Денис официално беше рожденик. Порасна с още една година и той! Sweet sixteen!!!

Порасна уж, ма си остана същото магаре от предишния ден. Пак се запъна, че не ще да излиза навън. Ами сега???? Как да изнесем тортите без да забележи, като главата му е през половин час в хладилника? Ще види, че ги няма и айдеееееее, всичко отива по дяволите??? До обяд с Пламен умувахме кво да направим и така и нищо не измислихме. Реших, че ще купим трета торта от някоя сладкарница за изненадата, а после ще отнесем и тия двете. Казахме на момчетата, че отиваме да се видим с някви майстори, дето ще ремонтират ателиенцето и излязохме. Истината - натоварихме се в колата и отидохме да чистим и подреждаме за купона. Дамянчето и той с нас, че няма на кой да го оставим. Ние бършем, той маже. Ние подреждаме, той пренарежда. Но с общи усилия успяхме да се справим. Местенцето беше готово за купон!!!

Прибрахме се вкъщи колкото да си почина малко и пак излязох. Уж отивах на фризьор. Истината - в 18.00 часа имах среща с моите момчета, съзаклятниците, на спирката на метрото. Бяхме се разбрали да отидем заедно в апартаментчето, за последни приготовления. Реших и тортата да взема, тая представителната. Казах на Денис, че ще мина да я оставя на баба му и дядо му - да се почерпят за рождения му ден и да не се сърдят, че не сме ги поканили на гости. Истината - тортата ми трябваше за изненадата, момчетата ми помогнаха да я отнесем. Много добрички бе!!!

По пътя се събрахме с още няколко деца. Като отидохме в апартаментчето, всички останаха много изненадани. Приятно! Като съм им казала "ателиенце", те решили, че е някво малко таванско помещение, тъмно, схлупено. Чудели се къде ще се поберат всички. Пък то голямо, просторно, на първия етаж. Така се въодушевиха! Хипер як купон щял да стане. Ше стане ми, как иначе? Нали аз го организирам! :)

В 19.00 бях казала на всички останали да се съберат на станцията на метрото. Няколко от момчетата отидоха да ги посрещнат и доведат. Ателиенцето се напълни с тийнейджъри и готина музика. Помолих за малко да спрат музиката, за да им кажа две думи. Настана пълна тишина и десетки очи се впериха в мен. Или съм много страшна, или децата са много послушни. Благодарих от все сърце на всички, че ме подкрепиха и помогнаха идеята ми да се превърне в реалност. Обясних им как точно ще изненадаме Денис. Раздадох на момчетата конфети, на момичетата - свирки, сипахме си по едно и зачакахме рожденика да се появи.

В това време той, братята му и баща му се приготвяха вкъщи за излизане. Бях им казала, че отивам на фризьор, а като приключа, ще мина през апартаментчето да го покажа на една приятелка. Трябваше те да се натоварят в колата и да минат оттам да ме вземат, а после да отидем някъде семейно да отпразнуваме рождения ден на Денис.

Най -готиното беше, че Денис никога до този момент не беше виждал ателието. Идея си нямаше нито къде се намира, нито какво представлява. Та сега тъкмо щяхме да му го покажем, като дойдат да ме вземат. Иначе можеше аз просто да изляза да ги чакам отпред пред блока, защо да слизат всички от колата??? А бе всичко бях обмислила до последния детайл.

Седим си ний с тийнейджърите и чакаме с трепетно вълнение Дени да се появи. Него никъв го няма. Най-сетне кодовият сигнал - Пламен ми звъни на телефона тайничко, пристигнали са и влизат. Не вдигам. Казвам на децата да запазят тишина. Гробно мълчание. А бе явно съм много страшна, щом така ме слушат и изпълняват всичко.

Вратата се отваря и на стълбичките се появява Денис. "Изненадааааааааааааа!"Конфети, свирки. Той гледа като пребозало теле и не знае изобщо кво се случва. Следват поздравления, прегръдки.

клипчето как Дени влиза

Сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Ръцете ми така треперят, че не мога да запаля свещичките на тортата. Все пак успявам. Давам тортата на една от девойките и следва част втора от официалната програма. Всички пеем Happy Birthday, броим до 16 и Денис духа свещите. Дано си е пожелал нещо хубаво! А ако не е, аз съм го направила вместо него. Нали затова сме майките! Ангели под прикритие.

клипчето как духа свещичките на тортата

Щраквам още няколко снимки за спомен и се изнасяме с Пламчо и децата. Оставяме младежта да си купонясва на воля. Прибираме се към вкъщи, а Девин нацупен. Толкова се бил вживял в преструването, че сам си се бил заблудил, че ще ходим някъде да се черпим семейно. Душичка!

Прибираме се само колкото да вземем тирамисуто и един нож, да има с какво да си нарежат тортите. Давид така се притесни. Нож!!! Ами ако някой пострада??? На такива събирания ножове не бивало да има. Винаги е толкова загрижен тоя Давид!

Айде пак обратно на колата и към ателието. Пътьом минаваме през пицарията в Южния парк да вземем поръчаните пици. Доставяме провизиите на купонджиите. Партито вече е във вихъра си!!! Къде отидоха ония послушните деца??? Или вече е прекалено тъмно и не ме виждат колко съм страшна?

Прибираме се вкъщи. Тъкмо сядаме да се почерпим и ние с пица и телефонът на Пламен звъни. Разгневени съседи. Заплашват да викнат полиция. Купонът бил нещо страшно - толкова много деца, сновяли навън-навътре, крещяли, музиката силна. Веднага се обадихме на Денис да вземе мерки. Явно се е посправил със задачата, защото повече обаждания нямаше. А купонът се вихрил до зори. Към 4.30, уморени от танци-манци, се тропясали кой където намери. Някои спали, други си говорили до сутринта. Като станали, дружно се хванали да оправят и почистят. Като отидохме по обед с Пламен да видим какво е положението, останахме меко казано изненадани. Всичко беше по местата си и нямаше никакви поражения. Само един счупен пластмасов стол. Боклуците изхвърлени, навсякъде избърсано и почистено.
Дамянчето даже се почерпи с едно останало кексче.

Засякохме се с някои от съседите - според мен неслучайно. Извинявахме се, какво друго можехме да направим. И обещахме повече купони да няма. Ма хората много разбрани излязоха. Самите те казаха, че нищо кой знае какво не е станало. Такива били днешните тийнейджъри.

А самите тийнейджъри казаха, че на по-як купон не са били. Всички доволни и щастливи. Врънкат ме да им дам и на тях ключовете от ателието, да си празнуват рождените дни там занапред. Сори, обещах на съседите повече купони да няма. :)

А аз дали съм доволна и щастлива?!? Повече от всякога!!! Никога няма да забравя цялото това вълнение покрай подготовката, ентусиазма и съпричастността на децата, усмивката на Дени като слизаше по стълбичките, треперещите ми ръце, докато палех свещите и най-важното - двете редчета, които получих от Дени на вайбъра:

Обичам ви!

Благодаря ви!

↧

Девин вече е на 8

July 16, 2015, 7:48 am

≫ Next: Егати тъпия рожден ден!

≪ Previous: За 16-я ЧРД на Денис

И последното раче от звездната плеада рожденици порасна с една година! Да ни е жив и здрав, все така прекрасен и добричък!

Както знаете, при нас цикълът с рождени дни започна на 26 юни с Дамянчето. На 4 юли празнувахме ЧРД на Денис. На 6 юли е роден племеникът ми Криси, но тази година е в Англия и тържеството беше само виртуално през скайп. На 9 юли финализирахме празненствата с осмия рожден ден на Девин.

И тази година, за пореден път, Девин нямаше никакви желания или претенции как да си празнува рождения ден. Единственото, което го вълнуваше, е да му направя готина торта. Десетина дни предварително ме заврънка да я почвам, че да станела максимално яка. Само дето за тия десетина дни десетина пъти си промени концепцията каква точно торта иска. Тръгнахме от полицейската тематика, минахме през Снупи, а накрая се спряхме на Angry Birds. Ама не тия обикновените, а EPIC, щото сега на тях играел на таблета. Хвърлих им набързо едно око що за дзверове са и успокоих Девин, и най-вече себе си, че мога да му направя такава торта.

За тортата нямах никакви притеснения, но ми се щеше и за самия празник да организирам нещо. След партитата за рождените дни на братята му исках и той да има свое. Типично в мой стил, в последния момент резервирах Capella Play в люлинския мол. Място за веселба имаше, оставаше и деца да намеря. Поканих всичките му съученици, както и приятелчетата от компанията и от детската градина. Но всеки нанякъде заминал. Обаче не се отчаях. Реших, че и едно дете да дойде, Девин пак ще е безумно щастлив и купон ще има. Още повече, че той изобщо не знаеше, че му подготвяме такава изненада.

Да се върна на тортата. След щателно ровене из таблета и интернет, накрая с Девин се спряхме на едно конкретно ниво от играта - tropical island. Свалих си ето тези две снимчици като ориентир какво трябва да направя.

Девин даде гениална идея - да направим лодките от истински кокосов орех. Имахме един на балкона и веднага впрегнахме Пламен с нож в ръка да го разполови по дължина. Застлах го със захарно тесто от вътрешната страна. После си направих бамбукови клечоци, палмови листа, платна, цветенца, лимончета. Измайсторих и двамата герои - пилето и прасето. До края на вечерта бях готова с почти всички елементи. Само чадърчетата не направих, защото Девин настоя и те да са истински. Още по-лесно за мен!!! И без друго се чудих как точно да ги врътна. Но както се случва обикновено, лесното винаги се оказва трудно. На следващия ден юрнах децата по всички квартални магазини да ми търсят коктейлни чадърчета. Никъде няма! И аз се пуснах по китайските, тип "всичко за левче", но и там няма. Питам една от продавачките "Случайно да имате хартиени коктейлни чадърчета?"Жената унило вика "Не!", но изведнъж погледът й светва и с неподправен патос в гласа ме пита "Обаче знаете ли какво имаме?"Признавам си, събуди любопитството ми. Наострих уши като немска овчарка. Вика "Имаме палмички, от тия рошавите! И те са чудни за коктейлчета."Ушите ми клюмнаха. То палмички и аз имам. Чадърчета, чадърчета ми трябват.

Тая случка ми напомни как преди години търсих бял панталон за Денис. В първа група в детската градина му бяха дали ролята на козле. Ама под "роля"не разбирайте главна мъжка или поне поддържаща. Нищо подобно! Козлетата бяха със статут на статисти. Денис и още няколко момченца, класифицирани като неблагонадеждни да запомнят и два реда от стихче или песничка, трябваше да го играят масовка козлета и да търчат в кръг, докато другите деца пеят. Та за целта трябваше да са облечени целите в бяло. Хукнах по магазините да търся бял панталон. Във всеки един магазин питам за бяло панталонче или клинче, продавачките клатят глави отрицателно и явно, за да изтрият разочарованието, изписано на лицето ми, викат "Ама пък знаете ли какви хубави дънки имаме!?"Да, бе! Дънки!!!! Като детето ми е смотано и не може два реда да запомни, поне костюмът му да е като хората. Ще го обуя с дънки и ще е като черната овца, пардон козле, в стадото. Айде няма нужда!!! Накрая една продавачка попари надеждите и амбициите ми за перфектния кози костюм "А бе, госпожице! (нали бях млада и зелена, та трудно минавах за госпожа) Коя нормална майка ще купи на детето си бял панталон? Ми нали след 10 минути ще е мръсен! Тъмничко се търси, тъмничко се предлага!"Бял панталон вярно не намерих никъде. Но пък открих пижамка с бяло долнище, което свърши чудна работа. И почнах да се моля до следващото тържество Денис да е поумнял достатъчно, та да му дадат някой и друг ред от стихче. Но, дето има една приказка "Надежди говежди и свински мечти". На другата година пак бяхме от масовката. Тоя път-ято патенца. Та се повтори същата одисея, само че в жълто.

Чадърчета нямах, но и без тях можеше да мина. Ама и торта още нямах. А и времето беше на привършване. Реших, че най-удачно ще е да направя тортата под формата на въпросния тропически остров от играта. А най-лесно - да не използвам блатове и крем, а да си забъркам бисквитено тесто, от което да моделирам острова. Смлях солидно количество обикновени бисквити, добавих им пакетче разтопено масло, чаша прясно мляко, няколко лъжици какао, малко ром и ванилия за аромат. Мммммм - вкусно! Уж само да го пробвам, но пусто не мога да се спра! Викам си "Ако не престана, територията на острова драстично ще намалее!"Но се овладях някак. Оформих ландшафта с колкото тесто беше останало. Ми приличен размер островче се получи. Че и за вулкан имаше материал. Оставих да стегне леко в хладилника и отгоре покрих с фондан. Тук малко тревичка, там цветенца. Боднах някоя и друга палма. Айде водопадче, езерце за разкош, моренце, пясъчна брегова ивица. Стана си островче за чудо и приказ! Наближаваше полунощ и вече бях почти готова с тортата. Тамън да си отдъхна с облекчение и в кухнята идва Пламен и вика "А бе, муцка, ти знаеш ли, че подаръци не сме купили?"Лелееееее, едва не умрях на място! Как е възможно да забравим толкова съществено нещо??? На сутринта Девин ще се събуди и ще очаква да го отрупаме с подаръци, както си му е редът, а ние нямаме нищо!!! Ако имаше класация най-безхаберни и ужасни родители, оглавявахме я на мига. Докато кършех пръсти в пристъп на паника, взе, че стана 00.00 часа. Момчетата (все още никой не беше заспал) скочиха да поливат с вода Девин и да му честитят рождения ден. Гушкам го, целувам го, а сърцето ми се къса и главата ми ще експлодира. Изведнъж ми хрумва следното: "Девинче, наскоро прочетох, че било на хубаво подаръците да се подаряват точно в часа, в който е роден рожденика."В нашия случай, за късмет, това е 20.30 вечерта. Девин ме поглежда доста изпитателно и вика "И къде точно прочете тая тъпотия?"Айде са, къде?! А че е тъпотия, спор няма! Истината е, че толкова глупаво, за последните 10 години, съм се чувствала само два пъти. Единият беше на благотворителния базар, като си изгубих телефона. Отивам при охраната и им казвам, че телефонът ми е изчезнал. Полицаите ме питат "Какъв е?", а аз отвръщам "Мобилен!"А не бе, стционарен - нося си го от вкъщи! Момчетата, леко притеснени за умствения ми багаж, продължават с разпита "Ама каква марка е?"Де да знаех! Казвам "Ми един такъв черен, с копченца."Само дето не им оставих и номера, та да ми звъннат като го намерят. Вторият път беше непосредствено след като се прибрахме от морето едно лято. Докато ни нямало, на входната врата монтирали устройство за отключване с чип. Доближаваш чипа до съответното място и вратата се отваря. Елементарно. Ама на влизане. На следващия ден тръгвам да излизам с децата и ха - не знам как да си отворя входната врата. Решавам, че трябва да действам аналогично като при влизане. Обаче никъде не виждам четец за чипа. Доближавам го до вратата и почвам да го придвижвам нагоре-надолу, наляво-надясно. Обхождам с приклякване и повдигане на пръсти цялата врата - нищо! В това време на площадката при асансьора се появява някакъв съсед и ми казва "Ключът в ляво!"Гледам - на вратата няма никакъв ключ. "Ама то няма ключ!""Ключ като от лампа. В ляво от Вас!"настоява съседът. Ми така кажи! Хвърлям се веднага на ключа, ама у дясно. Резултатът - светната лампа, вратата все така заключена. Човекът вече с насмешка "Другото ляво, госпожа! Другото ляво!"

Та сега, покрай подаръците, за трети път се почуствах като пълна тъпачка. Три за щастие, ако го погледнем от положителна гледна точка. И да се надяваме, че с това серията простотии от моя страна ще приключи. Поне за следващите десет години.

Девин хич не беше очарован от тая история с подаръците, но какво можеше да направи детето.

На следващия ден, още щом отвориха магазините, Пламен и Давид се юрнаха да купуват подаръци. Междувременно им казах да минат и през Джъмбо - за коктейлни чадърчета. Свекър ми каза, че там ако няма, главата си реже. Е, имаше.

Докато чаках да се приберат с подаръци и чадърчета, довърших тортата и се хванах да пека курабии. Бях си принтнала малко картинки с героите от Angry Birds Epic и исках да ги оползотворя по предназначение. В ранния следобед, тамън почнах да ги лепя, и ми се обажда моята приятелка Хриси - да ме поздрави за рождения ден на Девин и между другото да ме овика "Каквоооооо??? Тепърва почваш да декорираш курабии? Ти луда ли си? Два минава? Нямаш никво време!"И това ми било приятелка!!!

Аз време нямам никога. Но пък ентусиазъм и желание - бол! Не само, че си направих курабетата, ами и успях да ги щракна, барабар с тортата. Покрай тортата и децата. Че и къщата да изчистя и оправя (това защо, не мога ви отговори). Изкъпах се, натъкмих се и точно в 18.00 бях на външната врата - готова за излизане. Планът беше следният - цялото семейство уж отиваме да се почерпим някъде послучай празника, а всъщност се стоварваме в детското клубче, където приятелчетата на Девин ще го изненадат. Изненада със свирки и викове като на партито на Денис нямаше. Просто Девинчето изобщо не очакваше, че ще има игри и веселба в негова чест и беше толкова щастлив и доволен като видя дечицата. Случиха и на много готина какичка, която ги забавлява страхотно! Накрая на никой не му се тръгваше. Единствено с тортата имаше лека суматоха. В клубчето нямаше как да внеса моята, затова поръчахме няква с фотодекорация от техния каталог. Изнесоха я, набодена със свещички и фойерверки, пяха песни, пожелания и накрая Девин ме привика силно притеснен "Ква е тая торта, бе мамо? Къде е островът? Да не са ми объркали тортата с на някое друго дете?"

След партито се прибрахме вкъщи, при нашата си торта. Запалихме и на нея 8 свещички, та рожденикът да ги духне и да си намисли най-хубавото желание.

Бъди ни жив и здрав, Девинче!!!

Ядливият макет на тропическия остров

Курабийките с принторки - бързо, лесно, вкусно!

Лодките на двамата главни герои.

Докато снимах тортата и Девин и Дамян се присламчиха.

Момчетата ми - готови за празник!

Веселбата в клубчето беше на макс. Имаше и битка с лазери - момичета срещу момчета.

Направо ги отвя тия осем свещи! Нищо работа за такова пораснало момче!

Тука водим оня разговор за "обърканата"торта.

Нагушил се е с подаръци като куче с бълхи.

Дамян е най-любопитен да види какво има в торбите.

Тайфата напуска мола. Или както казват някои хора "Афтер партуто"

Дамянчето ми е любим как гледа - същинско гаврошче! Ама батко му добричък - и за него ще запали някоя и друга свещичка, та и той да си направи кефа да духа.

Едно фото и на цялото семейство - за спомен!

Девин с такъв интерес си прочете поздравителните картички! Имам чувството, че му бяха дори по-важни от подаръците.

А подаръците бяха много и все суперски!

Дамян пък се почерпи с тортичка. "Мммммммммммм"одобри той, галейки се с ръка по коремчето. В превод - "много вкусно"

На следващия ден отпрашихме към вилата в Трънско. Пътьом минахме през пазара да накупим всичко нужно. Докато се мотахме из сергиите, на земята си намерих късметче - от тия, дето ги дават с кафето. Отварям го, а вътре пише "Време ви е за купон!"Алоууууу, че аз от купон на купон скачам последните две седмици!!! Сега ми е време за релакс след купон. Качваме се после в колата и карам децата да познаят какъв късмет ми се е паднал. Девин и Денис директно отговарят "ново бебе". Алоуууууу, аз още от "старото"не съм си починала!!!

Иначе на вилата си изкарахме супер, както винаги. Отдадох се на някои от най-любимите ми занимания - снимане, ядене и мързел. Снимах де що видях, ядох де що намерих, мързелувах де що сварих. Ей на тва му викам купон! Късметът си е късмет!

Та тъй, обявявам цикъла рождени дни официално за приключен. Рапорт даден, рапорт приет!

↧

Егати тъпия рожден ден!

March 4, 2014, 1:29 pm

≫ Next: В лилаво

≪ Previous: Девин вече е на 8

Шегувам се, беееее!!! Рожденият ми ден си беше супер! Макар че, като се замисля, си имаше и елементи на тъпотия. Ама не много, съвсем в рамките на приличното - просто ей така, за разкош! Но стига съм го увъртала, ами да почвам направо. Че иначе ще стана като майка ми, известна в семейството с прозвището Майстор на "късия"разказ. Само една случка ще ви разкажа и ще се убедите, че с право си е извоювала тая титла. Прибира се една вечер от работа и възкликва: "Лелеееее, ако знаете какво ми се случи току що?"Всички вперваме любопитно очи в нея, а тя почва: "Значи излизам сутринта за работа...."

Та значи лягаме си вечерта и Пламен вика: "Муцка, я глей! То 12 часа минало. Вече сме трети март. Кво ше кажеш за един секс - като подарък за рождения ти ден?"Викам: "Аааааа, ама аз съм родена в края на денонощието, не в началото!" (за справка - родена съм в 23.50 часа). "Е нищо де! Авансов подарък! Пък на следващото лягане ти ще почерпиш и така."

Към един и нещо и Дамянката се събуди. Чул - недочул за някъв рожден ден, скокна и той да удари едно мляко за здраве. Черпих го една цица, ама празничното мляко явно му се услади, защото и в два и нещо стана да се черпи, и в три, и в четири, и в пет... Хич не ги обичам, значи, такива гости. Ти ги поканиш на по едно, те ти изпият всичкото пиене и забравят да си тръгнат. Тамън мислех вече да го правя на въпрос, ма Дамянчето явно се усети, че прекалява, та се кротна и до към осем спа непробудно.

Докато траеше сутрешното кърмене, Пламен се изнесе от спалнята. Решил, че с Дамянчето ще продължим да си спим двамата, пък той през това време ще ми опакова подаръка, ще ми надпише картичката, ще организира децата да ме напръскат с вода докато съм в леглото и да ми честитят рождения ден. Обаче аз станах и прецаках всичко. Много тъпо, нали???

Направих се на приятно разсеяна докато той успее да ми напише пожеланията в честитката и кво да прочета: "...Миличко, нека през 39-тата година от твоя живот...."Викам му: "Бе, миличко, аз вече я минах тая 39-та година. Сега 40-тата почвам!"Горкият, мислел си е, че с младо гадже съжителства, пък то - лелка! Ама това не му е първият гаф от такова естество. На 30-я ми рожден ден ми беше боднал 31 свещи на тортата.

За подаръка даже не ми се споменава какъв беше, ама под секрет ще ви кажа - машинарийка за фотоепилация. Пък към нея като бонус давали и електрическа самобръсначка. Е чак пък толкова да съм се запуснала покрай това майчинство??? Е ми не съм, бе, да му се не види!!!

А какво да кажа за подаръка от децата??? Нищо, щото такъв просто нямаше! Баща им тайничко им подшушнал, че страшно бих се изкефила на бяла орхидея (това пък аз на него тайничко му го подшушнах), ама пусто никъде в квартала не успели да открият такова цвете. Девин и Денис се бяха примирили с положението, но Давид явно го гризеше чувство за вина, защото по обед излезе под предтекст, че отива да се разходи и след около час се върна с един стрък бял лилиум. "Еми няма бели орхидеи и това си е! Пък това и то е бяло, а и като за 10 лева си е доста красиво!"Е, можеше да ми спести цената, но нищо. Най-мразя подарък с етикетчето с ценичката на него, уж случайно забравена...

Иначе денят си вървеше нормално. Аз се разкъсвах между печката и прахосмукачката в очакване на гостите. Тази година, вдъхновена от трикольора, който се вееше от прозореца ни, реших празничното меню да е традиционно българско в чест на националния ни празник - зелена салата с варени яйчица, вкусни мезенца за разядка, пролетна боб чорбица, сирене по шопски в гюведжета и вкусни топли хлебчета, които замесих собственоръчно. Само с тортата се изложих. Не можах да се сдържа и си спретнах една, ама не няква проста и обикновена, ами по-така засукана. Че и интернационална - с италианско маскарпоне, гръцки ягоди. А на всичкото отгоре и я декорирах (с белгийски фондан).

Принципно бях решила изобщо да не се тормозя да правя торта, ама в събота получих страхотен подарък от Мина (варненската тортена фея) - разкошно колие и обици с рози. Еййййй, така ме вдъхнови това бижу, че не можах да се стърпя и тоз час запретнах ръкави. Тъй че дизайнът на тортата ми е инспириран изцяло от подаръка. Демек, благодарение на Мина си направих торта. Но понеже беше ягодова, пък Давид и Девин ягоди да не видят, за тях спретнах и една бисквитена. За капак и няколко къпкейкчета декорирах. Преизпълних плана! Ударничка!!!

Преди да ви покажа тортата и снимките от празника, искам да благодаря от все сърце на абсолютно всички, които се сетиха за мен. Благодаря ви за стотиците поздравления, за прекрасните пожелания и за разкошните цветя и подаръци!!! Накарахте ме да се почувствам истински обичана и специална! Направихте празника ми още по-значим и вълнуващ, а мен самата - безумно щастлива!!! Обичам ви!!! Егати якия рожден ден!!!

Тази снимка я публикувам специално за племеника ми Криси. "Бабо, я ме снимай с лелчето, че и мен да ме има в Буболинката!" :))))

Девин нямаше търпение днес да се прибере от детска, та да си хапне от вкусната бисквитена торта. направо от тавичката, разбира се! Няма да цапаме чинии я!

Та тъй! Накратко - одъртях с още една година. Пожелавам си все така да одъртявам до дълбоки старини, живот и здраве!

↧

В лилаво

April 10, 2014, 7:29 am

≫ Next: Нашият Великден

≪ Previous: Егати тъпия рожден ден!

Навън студено, мрачно. Викам си "Защо не го пооцветя малко. Да речем в... лилаво!"Сетих се, че имам няколко все още непоказвани нещица, натворени през годините. Ето, че и тяхното време дойде да ви ги представя.

Няма да пиша много, да не кажа хич, защото Дамян не ми дава подобна възможност. От две седмици вече и пълзи и положението стана още по-напечено. Вкъщи нямаме врати (изключая външната, балконските и тези на баните и тоалетните) и той си вилнее навсякъде. За момента цел номер едно са му цветята ми (само да ги докопа и айде на салата) и мръсните обувки (явно са голям деликатес, защото така настървено им се хвърля да ги яде). Добре, че не съм от прекалено вманиачените на тема чистота майки, че досега инфаркт да съм получила. Не че в началото не бях, де. Ама с годините и нарастване броя на децата, така се очуках и претръпнах, че вече нищо май не е в състояние да ме впечатли.

С най-голамия до едно време бях изключително изрядна и старателна майка. Но щом проходи, Денис се превърна в детектор за фасове. Един фас да имаше на алеята в парка, той задължително го забелязваше. Още по-лошото е, че и успяваше да го налапа. А уж го следях изкъсо и все над главата му висях. Ама някак ме издебваше, джеремето му с джереме, и бух фаса в устата. Направо подивявах!

Давид пък имаше дарбата да изнамира остатъци от храна изкъщи. Вилнее, вилнее и изведнъж се кордисва на дивана, с пържен картоф в ръка. А пържени картофи не сме яли от две-три седмици. Но най о бичаше мръсните чорапи на батко си. беше едва на четири месеца, когато за първи път вкуси този невероятен специалитет. Един ден чувам как Денис се залива от смях и отивам да видя какво става. Заварвам следната картинка - Денис седи на постелката за игра в хола, а Давид се докопал до крака му и му гризе мръсния чорап. Денис цвили от хилеж, щото го е гъдел, пък Давид щастлив и доволен, че си е намерил нещичкщо за цокане. От тоя ден насетне спрях да изварявам шишетата и бибероните му. Реших, че си е създал достатъчно имунитет срещу всякаква мизерия.

На Девин най-екзотичните "ястия", които е опитвал, са течен сапун с вкус на ябълка и отрова за хлебарки. Сапунът му замирисал много вкусно и човекът си взел една лъжица от кухнята, в която си изцвръцквал сапун и си хапвал. Не може да му се отрече, че все пак културно се е хранил. Можеше и директно с ръце, ама не - използвал е прибор. Отровата пък си я изчоплял от ъглите и от вратичките на шкафовете. Хората от обезпаразитяващата фирма бяха наслагали картофено пюре, примесено с отрова против хлебарки, но от Девин милите буболечета не можаха да се докопат до тоя деликатес. Докато се усетим, Девин беше излапал бая количество. За щастие и в двата случая нищо му нямаше, ама аз се побърках от притеснения.

Освен обувките, другата мания на Дамян е да си прави дъвка от хартия. Ама не каква да е хартия, а стикери от тези за албума на Билла. Ако се научи и балони да прави, вече ше го призная.

След тия невероятни кулинарни шедьоври, време е да ви почерпя и с нещо сладко за десерт.

Започваме с тортичка. Както е видно, темата вече далеч не е актуална - малката и сладка Хана Монтана вече е пораснала и бая оскъдно облечена какичка, подвизаваща се под името Майли Сайръс. Или както наскоро отбеляза моят мъж: "Глей кво нещо е кръговратът на живота, мило! До оня ден момчетата си падаха по Хана Монтана, а днес баща им точи лиги по Майли Сайръс."

Това е мини тортичка, изработена само от сухи блатчета и захарно тесто. Беше вдъхновена от една великолепна картичка с пеперудена фея в лилаво, направена от Мила Попова (http://beautifulworld-m.blogspot.com/) и вървеше в комплект с ето тези курабийки

Двете торти и курабийките бяха все за едно и също прекрасно момиченце на име Ния.

Следващата серия сладости са за рождения ден на една страхотна дама, Ива. Поръча ги сестра й, адвокат Йорданка Николова, която редовните читатели на този блог несъмнено познават, тъй като тя неведнъж ми се е доверявала (включително и за по-горните творения).

Този път в ролята на вдъхновител бе една от куклите Кими, която Дани бе купила като подарък за сестра си.

Другата отправна точка бе това бяло фенерче, в което трябваше да сложа мини тортичката.

Допълних подаръка и с няколко курабии в цвят лилав и японски стил.

А за майката на Дани и Ива направих едно къпкейкче.

Ами стига толкова лилаво!!! Не че нямам какво още да ви покажа в тоя цвят, но за днес достатъчно!

↧

Нашият Великден

April 23, 2014, 10:37 am

≫ Next: Една птичка пролет... прави

≪ Previous: В лилаво

Чаках този Великден с голямо нетърпение, защото бе първият за Дамян. Както неведнъж съм ви споделяла, за мен празниците са много важни и емоционални и затова страшно ги обичам.

Тази година, заради лошото време, първоначалните ни планове да заминем на вилата се провалиха. Освен това, на моменти празнувахме някак на групички, а не цялото семейство, както е редно. Започна се още от Разпети петък. Сутринта бях на кафе с майките от компанията. Взех и Девин с мен, за да си играе с детето на една от приятелките ми, с което са в една група в детската. Тъй като валеше, след кафето Пламен мина да ни прибере и тримата отидохме на църква, а Денис, Давид и Дамян си останаха вкъщи. Запалих и за тях по свещичка, но нямаше как да мина под масата от тяхно име.

Като се прибрах украсих къщата с цветя и великденска декорация и ми стана още по-емоционално и вълнуващо.

В събота сутринта сварихме и боядисахме яйцата. Обожавам този ритуал. Децата също. Всеки си избра яйце борак (или поне така си мислеха) и сам си го нашари.

И както традицията повелява, с първото (и единствено) червено яйце, нарисувах кръстче на челцата на децата.

Започнах от най-малкото...

...после на по-голямото....

...след него на още по-голямото...

...и накрая на най-голямото.

На мама децата с боя по челцата!!!

Ето ни и яйчицата! Най-любимо ми е синьото, заради тази причудлива рисунка, която му се е получила незнайно как.

След като приключихме с яйцата, се захванах с месене и печене на кифли и козунаци. Замесих два вида тесто - едно за канелени рулца и кифлички и едно за козунаци. И двете рецепти можете да намерите на тази страничка.

От едното тесто изпекох една тава кифли и една тава ролца с плънка от канела, кафява захар и орехи. Къщата ухаеше невероятно! Не знам кое обичам повече - да ги ям тия вкусотийки или да вдишвам мириса им докато се пекат. Май и двете поравно. Де да можеше само с мирисането да мина, ама пусто не мога. Не знам вие как сте, но аз хапна ли залък козунак или питка, не мога да се спра, докато не опустоша солидно количество.

От другото тесто врътнах три козунака със стафиди, накиснати в ром, и орехи. Станаха много вкусни - отвън с хрупкава коричка, отвътре - душичка. А самата плънка - трепач!!!

От същото тесто изпекох и едно козуначе без нищо - специално за момчетата, че те стафиди не понасят.

В неделната утрин децата ме събудиха с "Христос воскресе". Само Дамянчето се изложи - нищо не каза, а директно ме задърпа за блузката. Празник, празник, ама гладна мечка хоро играе ли?!? Щом закуси, дейно се включи в борбата с яйца. Батко му Девин му счупи яйчицето, което хич не го разстрои за разлика от факта, че не можа да отхапе нищо заради тая ми ти гадна черупка. Дето се вика - ръце пълни, уста празни! Поне козуначе си хапна до насита.

Към обяд отидохме в родителите на Пламен. Оставихме им трите по-големи момчета, а ние с бебето се метнахме на колата и отпрашихме към Ботевград. Пламен реши, че е крайно време да запознаем и Дамян с този толкова важен за нас град - мястото, където преди близо 20 години се срещнахме и запознахме. Водили сме там и трите деца, а сега бе ред и на Дамянчето. Разходихме го до всички наши сантиментални местенца, а той беше най-разкошното и добричко бебе. Сякаш не искаше да разваля идилията ни. Дори се вози и седя в количката без да реве - нещо абсолютно нетипично за него!

Нямаше как да не отидем до общежитието, откъдето започнаха нашето приятелство и любов. А то си е същото и толкова лесно ни върна назад във времето. Уникална емоция!!!

Наджвакахме и в мочурището встрани от общежитието. С Пламен обожаваме тази поляна.

На едно огромно плодно дърво окачихме мартеничката от входната ни врата.

А в поточето под дървото оставих миналогодишното ни червено яйце. Дано ни върви по вода!

На едно от клончетата завързахме и всички мартенички - нашите и на децата.

Отидохме и до църквата да запалим по свещичка за празника. В дворчето се спрях да снимам тези лалета. В това време до мен се приближи един човек. Попита ме дали ми харесват. Онвърнах, че са страхотни, а той каза: "Аз съм ги садил и се грижа за тях и затова ми е драго, че ви харесват."Стана ми толкова хубаво и мило!!! Ей такива малки на пръв поглед неща правят света и по-красив, и по-добър.

А това е изцяло обновеният център на Ботевград - чист, цветен и приветлив!

Така разходката ни до Ботевград приключи. В понеделник трябваше да ходим на гости в моите родители, но Девин се събуди с много висока температура и силни болки в гърлото. Беше ми ясно, че ще се поболее, защото две нощи подред имаше лаеща кашлица. Дамян пък стана с гурелясало оченце и хипер мрънкяв. Болни деца по празниците - класика в жанра! В крайна сметка отново се разделихме на две групи - Пламен си остана вкъщи с Девин, а аз и другите деца отидохме в Дружба. Вечерта и Дамян вдигна температура, разсополиви се, почна да кашля, повръща и т.н.

Тъй мина нашият Великден. Дано догодина сме по-здрави! А дотогава - много светлина в душите и доброта в сърцата!

Христос воскресе!!!

↧

Една птичка пролет... прави

June 4, 2014, 12:43 am

≫ Next: Честит първи рожден ден, Яни!!!

≪ Previous: Нашият Великден

Причината да направя курабийките, които ще ви представя днес, бе ето тази голяма и красива кутия.

Какво имаше в нея ще ви разкрия малко по-късно.

А това спретнато гнезденце с цели седем яйчица в него пък бе вдъхновението ми.

А сега и цялата история малко по-подробно.

От повече от година, като се ровя из интернет пространството, постоянно попадам на разни ръчноизработени красоти, които все се оказват дело на една и съща авторка - Вили от Варна. Толкова пъти съм се възхищавала на невероятния й усет за стил, цветове, детайли и на също толкова невероятните й умения, с които изработва всичко. Но за мое огромно съжаление колкото и пъти да гостувах на блога й, все се сблъсквах със следното съобщение "Не приемам поръчки". Излишно е да казвам какво разочарование изпивах, но в същото време напълно уважавах и осъзнавах какво се крие зад тези думи - та нали самата аз съм оставила такова съобщение в моя блог.

И така, месеци наред само въздишах по красотите, сътворени от Вили, докато един ден, в края на март, не се престраших да я попитам дали случайно няма нещичко, вече направено, което бих могла да си купя. Толкова много исках да притежавам поне една картичка, дело на нейното въображение и златни ръце. Представа си нямате как се почувствах, когато Вили ми отвърна, че за мен би направила изключение и с удоволствие ще ми измайстори нещо специално. Хем бях безумно щастлива, хем се чувствах някак виновно, като досадна изнудвачка. На всичкото отгоре не можах да се задоволя само с една, а си поръчах цели три картички - по една за рождените дни на Девин и Дамян и една за мен. Очаквах, че Вили ще ми ги прати чак към средата на юни, но тя ме изненада доста по-рано - още в края на април. Писа ми, че е готова и ме предупреди като отида да си взема пратката от куриерската фирма, да имам предвид, че кутията е тежичка. Реших, че има предвид "обемна", защото колко да тежат три картички???
Отивам в Еконт и момчето ме пита "Какво чакате? Голям пакет ли е?"А аз "Ами, едва ли е голям. Три картички в кутия."Човекът рови, рови и накрая хвана един огромен пакет. Хили се и вика "А бе, бая картички трябва да са!"Гледам и не мога да повярвам. Още повече се ошашавих като взех пакета. Ми той верно тежък. Тая Вили явно не се е объркала. Даже помолих момчето да оставя пратката в офиса им и да си я взема по-късно, след като прибера Девин от детска, та да не я мъкна с мен назад -напред. А той пак се хили и вика "Става, ама ще Ви начислим такси "гардероб"и "свръхтегло"."

На бързи обороти взех разстоянието до градината и обратно. Такова любопитство ме тресеше, че ви е бедна фантазията. Като се прибрах, обаче, любопитството бе изместено от страх. Може би ме мислите за луда, но наистина ме обвзе страх. Вече предчувствах, че в пакета ме очаква нещо изключително специално и не смеех да го отворя от вълнение. Повече от час отлагах и накрая събрах смелост. Разкъсах найлоновия плик и вече държах красивата кутия в ръце. Открехнах капака и първото нещо, което видях, бе писмото, което Вили собственоръчно бе написала до мен. Изчетох го на един дъх и сълзите вече напираха в очите ми. Няма думи, с които мога да опиша онова, което почувствах, когато почнах да разгръщам цветните хартии, в които бяха опаковани всички невероятни неща, които Вили бе сътворила. Представете си, че стоите до мен и заедно ги вадим от кутията едно по едно.

Първото нещо бе сладурската картичката за Дамян, която му бях поръчала за първия рожден ден. След нея се докоснах до книгоразделителя за Девин. Вместо картичка, Вили преценила, че той ще е по-полезен на Девин - нали ще е ученик на есен, живот и здраве. И моята картичка беше претърпяла сериозна метаморфоза. :) Не картичка, а цял бележникв разкошни пастелни цветове, нежни дантели и деликатни цветя и перли получих като подарък от Вили. Подарък имаше и за Дамянчето - уникален албум за снимкина морска тематика. Толкова стилен и така изпипан до най-малкия детайл!!!Истинско бижу и съвършенство! И за да не се почувстват пренебрегнати и останалите членове на нашето семейство, Вили бе изпратила подарък и за тях - семейна "снимка". Хипер идейно и готино! Девин и Давид толкова се впечатлиха и така я харесаха. Повече от седмица Девин постоянно я взимаше, гледаше си я, галеше я. Сподели ми, че докато бил на детска, за да не му липсва, си я "въобразявал".

Уникален подарък и невероятен жест! Не можете да отречете, нали?!?

След неистовата радост и безмерното щастие, които преживях, започнах трескаво да мисля по какъв начин поне малко да се реванширам на Вили. Място не можех да си намеря.

Реших да зарадвам нея и прекрасните й дъщери с бижута, но исках да им изпратя и нещо, сътворено лично от мен. Реших да декорирам курабийки. А идеята за дизайна ми хрумна благодарение на гнезденцето, което ви показах в началото на публикацията.

Това гнезденце открих съвсем случайно между гредите на кошарата на вилата ни. Стана ми толкова мило и хубаво! Първоначално без да искам изплаших майката и тя изхвърча, но после се върна и се сприателихме - не се страхуваше от мен и си мътеше спокойно яйчицата.

Към гнездото, яйчицата и птичето прибавих и малко цъфнали пролетни дръвчета, волни пеперуди, полски цветя и вдъхновението в мен вече напираше с поривите на силния планински вятър. Нямах търпение да се прибера в София и да се заловя за работа. И ето какво се получи.

През цялото време, докато снимах курабийките, Девин ме караше да му измислям задачи по математика, които да решава и така да се подготвя за изпита за прием в първи клас. Та от толкова много математика ми хрумна да спретна и ето този кадър.

Условието на задачата е следното: Дадена е медена курабийка във формата на сърце. Какво получаваме, ако към нея добавим куп инструменти, бои, дъстове, малко захарно тесто, много любов, търпение и вдъхновение?

Отговор:

Освен по математика, Девин държеше да е добре подготвен и по български език. За целта му съставях изречения, а той трябваше да каже какви са - съобщителни, въпросителни, подбудителни и т.н. На примера "Оправи си стаята!"Девин бе категоричен "Наказателно!"Реших да го пробвам и с нещо по-трудно - да открива кой извършва действието в дадено изречение. Справяше се перфектно, докато на изречението "Времето е слънчево и топло."не получих отговор "Слънцето. "Викам му "Е как слънцето? Я пак помисли!"А той "Ти помисли! Ако нямаше слънце, нито щеше да е слънчево, нито топло."

И въпреки солидната подготовка в деня на интервюто Девин беше бая изплашен. Влизаме в класната стая и госпожата му вика "Притеснен ли си?", а той "Ми да, нали съм на изпит!"Тя го успокоява "Няма нищо страшно. Или може би аз ти се виждам страшна?"Девин, безкрайно откровен "Да."Другите учителки от комисията се развеселиха: "Ама малко страшна, средно страшна или много страшна е госпожата?"Девин отвръща "Малко страшна."Излизаме после навън и аз му викам "Как можа да кажеш, че госпожата е малко страшна?"А той: "Ами от трите възможни отговора - малко, средно и много страшна, тоя не беше ли най-правилният?"Голям купон е с тия деца!!!

Но да се върна на подаръка за Вили. Ето го и него в окончателния му вид.

Дано съм успяла да я зарадвам поне малко. Още веднъж ти благодаря от все сърце и душа за страхотната изненада и уникалния жест, скъпа Вили!!! Ти си не само невероятно талантлив творец, но и прекрасен човек.

И за да ви заредя с още повече пролетно настроение, ето и още малко снимки от вилата ни - едно наистина вълшебно място.

А на финала и един специален подарък - каня ви на полянката пред вилата, за да се насладите максимално на спокойствието и красотата, да усетите полъха на вятъра, да чуете песента на щурците (фийчъринг детските гласчета на моите щурчета), да вдишате от свежия планински въдух и от аромата на полските цветя. Нека ви е пролетно и красиво! Заповядайте!

↧

Честит първи рожден ден, Яни!!!

July 1, 2014, 12:30 pm

≫ Next: Прощъпулникът на Дамян

≪ Previous: Една птичка пролет... прави

Ето, че и най-малкото ни момче стана на 1 годинка!!! Просто не мога да повярвам колко бързо лети времето. Помня толкова ясно нощта на 26 юни преди година, когато точно в 0.27 часа на бял свят се появи той - нашият четвърти син, нашето слънчице, нашият мъничък Дамян! С идването си на бял свят той ни направи безумно щастливи, озари душите ни със светлина и изпълни сърцата ни с любов.

Появявайки се в моя живот, Дамян сбъдна цели три мои мечти. Първата от тях бе да имам четирима сина. Споделяла съм ви как още в девети клас, след един час по история, реших, че някой ден, като порасна, ще имам четири момчета и едно момиче. Втората ми сбъдната мечта бе и аз да изпитам пълна наслада от това да съм бременна. Предишните ми бременности бяха доста кошмарни, съпроводени от куп проблеми, несигурност и страхове. А деветте месеца, в които носех Яни в утробата си, бяха приказни. Третата ми мечта бе Пламен да присъства на раждането. Предишните три пъти той не бе до мен, а така исках да съпреживеем заедно тези така вълнуващи и велики моменти. И ето, че заедно посрещнахме Дамян, заедно чухме как изплака, поехме го в една обща прегръдка, целувахме малката му главичка, целувахме се един друг... Беше наистина вълнуващо и велико!

Точно след една година, малко след полунощ, отново бяхме заедно - гушнати на спалнята с Дамян помежду ни. Той спинкаше сладко, а ние си припомняхме неговото раждане. И пак се държахме за ръце, и пак го целувахме по главицата, и пак се обичахме безумно.

Само дето онова малко бебоче вече не е чак толкова малко. Пораснало е с цяла една година!!! Да ни е живо и здраво и да ни прави все така щастливи и да продължава да сбъдва мечти - и наши, и свои.

А сега да ви разкажа за самия рожден ден. Знаете, че за мен първият рожден ден е изключително важно и емоционално събитие. Но този път, да си призная, не бе така. Вместо да съм ентусиазирана и да го очаквам с нетърпение, аз бях по-скоро в депресия. Нямах нито желание, нито настроение за празник. Надявах се, че с времето нещата ще се оправят, но датата наближаваше, а аз нямах ни най-малка идея какво да правя. Проблемът бе, че ми се искаше нещо по-специално от празнична вечеря в семеен кръг, а не виждах как да го реализирам. Докато на Пламен не му хрумна гениалната идея "Защо не спретнеш нещо в западен парк?"Е как не се бях сетила?!!? Още на следващата сутрин се изстреляхме към парка с цел да проучим има ли подходящо място. Оказа се, че има - страхотна поляна с беседка и няколко масички и пейки, заобиколени от красиви дървета. Просто перфектно! Докато се приберем вкъщи цялостната концепция за рождения ден на Яни беше налице - градинско парти на морска тематика. Сега пък бях изпаднала в другата крайност - място не можех да си намеря от вълнение и нетърпение. Исках на секундата да се заема с подготовката и организацията на всичко. И тук се появиха трите основни проблема:

Проблем №1 - Дали времето ще е подходящо за празник на открито? Че с тези дъждове...

Проблем №2 - Дали беседката ще е свободна на тази дата? Че мястото се оказа доста популярно.

Проблем №3 - Дали оставащите две седмици ще ми стигнат да реализирам всичко запланувано? Че идеи много, ама само две ръце и 24 часа в денонощие...

Както виждате и трите проблема си бяха бая сериозни, а най-лошото и изнервящото бе, че не зависеха от мен. А така да мразя да съм зависима от нещо, което не зависи от мен...

В крайна сметка реших, че най-добре е вместо да се тръшкам ще го бъде или не, да се залавям за работа, пък каквото стане.

Тук е мястото да благодаря с цялото си сърце и душа на моя съпруг, който както винаги бе до мен и ме подкрепяше и ми помагаше във всичко и с всички сили. Благодаря ти, любов моя! Без теб съм просто загубена!!!!

Идеята ми за морската или по-точно моряшката тематика дойде от разкошния албум, който Дамян получи като подарък от Вили още в края на април. Щом го видях, в главата ми се прокрадна идеята тортата за първия му рожден ден да е нещо в този стил. Но пък още отпреди това си бях наумила да е с любимото ми зайче Питър от книжките на Беатрикс Потър. И така близо месец и половина везните клоняха ту в полза на морячето, ту в полза на заека. Докато не открихме перфектната поляна.

Основните цветове, около които се вихреше цялото ми въображение, бяха бяло, синьо и червено. Каквото и да купувахме и подготвяхме, все беше в тая цветова гама.

Откъм декорация заложих на балони и ленти и въженца с флагчета. Последните реших сама да си ги правя, защото не намерих нищо подходящо по магазините. За целта си купих покривки за еднократна употреба в трите основни цвята и от тях изрязах триъгълничета. Поредното доказателство, че с ножицата съм на "вие". Пламен ме скъса от бъзици, но така беше по-забавно. Ама и много ми помогна момчето. Бяхме си като малка манифактурка - приспим децата и се залавяме за ножиците и телбода. Опасахме апартамента с флагчета на въженца.

Накупихме и всичко необходимо за празничната почерпка - чашки, чинийки, прибори, салфетки. Естествено, отново всичко в бяло, синьо и червено.

Подбрахме и менюто. Пламен се зае с кетъринга и пиенето, а аз - с домашноприготвените неща. За всичко запланувано времето не ми стигна, но основното успях да свърша.

И децата имаха задачи покрай подготовката на партито. Денис отговаряше за музикалното оформление и за "резервацията"на беседката. От интернет свали всички готини парчета, сред които и най-любимите на Дамян. Той е голям фен на BOX TV и наистина си има любими песни. А в деня на празника още следобяд организира банда приятели и отидоха в парка да пазят беседката.

Задачата на Давид, който единствен бе във ваканция, беше да се грижи за бебето в напрегнати ситуации, та да мога аз да свърша максимално много работи. А често го пращах и по магазините да ми пазарува това-онова.

Девин мина най-тънко откъм ангажименти. Единственото, за което го бях помолила, бе да прогнозира какво ще е времето. Ежедневните дъждове и бури направо ме изкарваха извън релси. Бях убедена, че всичко ще се прецака заради лошото време, но Девин постоянно ме успокояваше "Празник ще има! Не се притеснявай!"

За да не се чувства пренебрегнат, и на Дамян поставих няколко задачки. Исках да се научи да духа свещичка, но единственото, което постигнахме, бе да сумти с нос. Добре, че нямаше хрема. Щеше ми се и да мрънка по-малко, а да спи повечко, но и тук ударихме на камък.

Неуспех претърпях и в намирането на моряшко костюмче за рожденика. Само в ebay открих такова, каквото исках, но времето за доставка бе прекалено дълго, което не ме устройваше.

За сметка на това пък аз се сдобих с чудна рокля, която благодарение на приятелката ми Боги доразкрасих и стана точно каквато си я представях. Благодаря ти, Богче!!!

Благодаря и на Вили, която специално за празника изработи 15 благодарствени картички и не позволи да й платя нито лев.

Но стига само съм писала, ами да взема да ви покажа какво успях да сътворя.

Най-напред започнах с меденките, че са най-трайни, а и най-пипкави. Замесих двойна доза тесто, изпекох над 10 тави и декорирах 123 бисквитки. Ето ги и тях.

Тази серия с лодчиците ми отне най-много време - цял следобяд ги декорирах, но пък станаха много сладурски. И една с една няма еднакви!!!

Тези са най-обикновени принторки, но пък са много морски и винтидж и много си ги харесвам.

И тези са семпли откъм декорация, но пък са веселяшки.

Нямаше как да мина без рибки - хем морско, хем сладурско. За жалост имам само една формичка, а ми се щеше да са различни като размер и вид, но ...

Любимите ми къпкейкчета - подходящи за всякакъв повод и тематика!

И тия ги обожавам!!! Толкова бебешорски, и толкова моряшки!!!

Три дни печене и декориране и един ден снимки. Само да отбележа, че специално за снимките Пламен ми купи два вида ламиниран паркет (да си го ползвам за фон), а тия тънките бели летвички ми ги свали от дървените щори. Мъж мечта, беееееееееееее!!!! Как да не го обичам безумно!?!?

Част от курабиите опаковах в целуфанчета, а останалите просто подредих в един голям кош.

За тортата вече ви казах - моряшка като дизайн, а на вкус беше Нутела и маскарпоне, какаови блатове с шоколадова заливка и бисквити "Еверест", натопени в капучино.В дизайна няма нищо авторско. Моряшката тема е толкова популярна и експлоатирана, че едва ли може да се измисли нещо ново и невиждано. Аз заложих на изчистена и стилна визия - високи етажи (16 см и 10 см) и преливащи сини нюанси.

Акцент бяха платноходката и мечето моряк. И ако се чудите защо и как Мечо седи извън лодката, веднага ще ви кажа - просто защото не ми хареса как седи вътре в нея. Колко критики от страна на Пламен обрах само аз си знам - колко било нереалистично, малоумно, тъпо... Поне един пояс да съм му сложела... Но аз се заинатих.

За да прикрия мястото, където се снаждат отделните ленти на гърба на тортата, реших да "спусна"едно въженце с котва. Мисля, че се получи идеално.

Освен тази торта направих и още две, но едноетажни и без фондан. Само ги измазах с крем и ги декорирах с пръстен от мини захарни перлички в бяло, синьо и червено. На вкус бяха ягодови. Изпекох и 24 ванилови кексчета с пюре от ягоди и кора от лимон. Обожавам колко сочни и ароматни стават! Врътнах и две дузини шоколадови кексчета. Претърсих всички специализирани магазинчета да си купя някакви подходящи хартиени капсулки и топъри за мъфинчета на морска тематика, но нищо не открих. Само пиратски продават. Тотално се бях отчаяла и о, чудо!!! Най-добрата ми приятелка си дойде от Канада и един от подаръците, които ми донесе бе ето този

Без изобщо да знае, че ще правя моряшко парти и че ми трябва точно такъв сет. Е направо полудях от радост!!! Благодаря ти, Вале!!! Имах си и две стойки за къпкейкчетата и бях супер щастлива.

Толкова се ентусиазирах, че реших да си направя нещо като парти маса - като тия, дето бях виждала из интернет, само ей така, за да си я поснимам. Почнах да гледам разни снимки - ейййййй, ма то едни красоти, едни чудесии!!! Къде съм тръгнала и аз??? Забелязах, че по повечето снимки има високи стъклени буркани, пълни с едноцветни бонбони. Много стилно и готино ми се видя. Сетих се, че и аз имам три бурканчета (е, не такива гъзарски, а от китайците, бях си ги купувала за по 4-5 лв). Бурканчета добре, ама откъде да намеря бонбони в бяло, синьо и червено? Къде ли не търсих - нищо. Накрая реших сама да си направя. Забърках набързо едни бонбони тип "Рафаело"и ги овалях в кокосови стърготини, които собственоръчно боядисах в синьо и червено. Еми чудни ми се получиха - хем вкусни, хем фотогенични. Та ето я и моята парти маса.

Вече всичко ми беше готово. Оставаше ми едно единствено нещо - да се моля времето да не провали празника. Прогнозите за деня бяха кошмарни - облаци, ветрове, дъждове. Сърчицето ми се беше свило на топка. Представях си как навън се лее дъжд като из ведро, а аз седя вкъщи и лея крокодилски сълзи и нагъвам кексче след кексче или гриза нервно курабии. Но за моя радост времето бе на наша страна - ни дъжд, ни буря. Беше си перфектно за веселба на открито. Тъй че се натоварихме в колата и се изсипахме на поляната. А тя дори бе прясно окосена (какъв късмет!). Дени и приятелите му бяха завардили беседката. Не ми оставаше нищо друго освен да се заловя с украсата и подредбата. Идея си нямате колко много помощници имах!!! По-големите деца ми помогнаха да навържа знаменцата и ми надуха всичките 60 балона. По-малките дечица събираха балоните от поляната и ми ги носеха да ги комплектовам по три и да им вържа панделки. Татковци ги закачаха по беседката и дърветата. Майки подреждаха масите. Хората от кетъринга доставиха храната, появи се аниматорът, заприиждаха гости... Купонът се развихри с пълна сила.

Забавляваха се малките.

Забавляваха се по-големите.

Забавляваха се и най-големите.

Имаше много игри, хапване, пийване, настроение, усмивки, хубава музика и разбира се, снимки, много снимки.

Накрая дойде ред и на тортата. Дамянчето толкова си я хареса!!! Докато гледах как свещичката гори и всички пеехме "Happy Birthday"цялата настръхнах - от вълнение, от щастие, от гордост, от любов... Беше наистина страхотно!!! Толкова е хубаво да си майка на едногодишен рожденик!!!!

Дамян така и не успя да духне свещичката, затова се наложи аз да свърша тая работа. Дано поне си е пожелал нещо хубаво. А аз му желая да ми е живичък и здравичък и да е все така сладък, умен и чаровен! Обичам те, мое малко момченце!!! Обичам те безумно!!!

Благодаря на абсолютно всички, които бяха с нас в този ден: на моите родители; на сестра ми Рони и племеника ми Криси; на родителите на Пламен; на Валя, Пепи, Никола, София и Калина; на Боги, Бобо и Дани; на Светлето, Ицето, Сами и Боби; на Марги, Иван и Боби; на Дорчето, Иво и Гого; на Вени и Никола; на Иля, Юли и Стоян; на Ради, Теа и Мони; на Александра, Гената, Марти и Тони; на Краси; на Стоян и Нели; на Насето и Йоанка; на Вики; на Наталка, Калоян и Преси; на Джем и Толга; на Гошето; на Стефи и Ади; на Роси, Благо, Еличка и Аси; на Деничка и Нико; на Миленка; на Вени, Вальо и Лора.

Благодаря и на всички, които не успяха да дойдат, но мислено бяха с нас. Благодаря ви за обажданията, за писмата и съобщенията. Благодаря ви за прекрасните пожелания!

Празникът свърши, но споменът за него остана да топли сърцата ни.

Останаха и цветята.

И подаръците...

Като се събуди и видя толкова много подаръци, Яни направо се ошашави. "Лелеееееее, всичко това за мен ли е????"

А като разбра, че му е позволено и да пипа, се развихри на макс.

"Я, ама то било хипер яко да си рожденик!"

Яко е и още как! Айде догодина пак, живот и здраве!!!

А след рождения ден заминахме на вилата, където свършихме нещо много важно. Още като гаджета с Пламен си заплюхме една бука за "нашето дърво"и в кората на дънера й издълбахме Л+П=сърце. Като се роди Денис под сърцето добавихме едно "Д"и някак от самосебеси то и сърцето се сляха - нагледна визуализация, че Денис е плод на нашата любов, демек любовта ни прелива в деца. С появата на Давид добавихме още едно "Д", а след раждането на Девин "Д"-тата станаха три. Сега бе ред Пламен да издълбае още едно и за Дамянчето. Докато го дялкаше, племенникът ми констатира: "А, ми че то има място за поне още едно Д!" :) То място има, ама мойте сили и нерви са на привършване.

А днес, 1 юли, Дамянчето празнува и имен ден! Да му е живо и здраво името и с радост да си го носи!!! Наздраве, Дамяне! :)

↧

Прощъпулникът на Дамян

September 14, 2014, 10:00 am

≫ Next: За раците

≪ Previous: Честит първи рожден ден, Яни!!!

Или както Девин го нарича - "кръщапулник". Именно той от месеци чакаше деня, в който братчето му ще проходи и ще отпразнуваме официално събитието. Ето, че и това стана.

Точно преди седмица Яни за първи път се отпусна и направи първите си самостоятелни крачки. Поклащаше се толкова сладко като патенце и престъпваше така неуверено. Всички много му се зарадвахме, а Девин направо пощръкля: "Хайде!!! Бързо, мамо, меси питка и да му правим кръщапулник."Разочаровах го, че ще поотложим малко празника, докато не почне да щъпурка по-стабилно.

Днес, след закуска, замесих пита. В центъра сложих едно малко охлювче от тесто (Яни), а около него - три по-големи (батковците му). Дано в живота братята му са все край него, за да го подкрепят и да му помагат!

След като питата втаса, Пламен изми крачетата на Дамянчето и ги отпечата върху нея. Яни беше във възторг. Кога друг път ще му позволят подобна простотия - да гази с крака в тава с тесто?!? Толкова му хареса, че дори рева като му измъкнах тавата из под носа. Аз пък да не съм си играла да правя красива питка, а някакво ми ти джереме да я мачка с малките си пухкави крачета. :)

Докато питката се печеше във фурната и изпълваше къщата с неустоим аромат на топъл хляб, аз напълних една торба с най-различни предмети - всеки символизиращ някаква професия или занаят. Пламен и децата също се включиха много дейно с идеи и предложения. Какво ли не сложихме в торбата: самолет за пилот, глобус за пътешественик или екскурзовод, конструктор за строителен предприемач, банкнота за финансист, химикал за писател, енциклопедия за учен, отвертка за техник, бои за художник, кола за автомонтьор, черпак за готвач, ванилена захар за сладкар, крава за животновъд, стоматологичен инструмент за зъболекар, стетоскоп за лекар, слушалки за диджей, хармоника за музикант, спортна обувчица за спортист, брошка за бижутер, шивашки метър за шивач, гребен за фризьор, пистолет за полицай, корабче за моряк, микрофон за певец, списание за журналист, каубойска шапка за актьор, фотоапарат за фотограф и още, и още.

После оставих Дамян да си играе с Девин в детската стая, а големите момчета пратих в хола да подредят всички предмети от торбата върху шкафа.

Нарочно исках те да свършат тази работа, че да нахвърлят съвсем хаотично всичко. Страхувах се, че ако аз се заема, малко или много ще ги подредя така, както на мен ми се ще - най-отпред на видно място моите фаворити. А нали целта е Дамян да избира без майка му да се меси. :)

След като бяхме готови с предметите, Пламен донесе най-важния човек.

Мама му пожела смели и здрави крачета, които да го водят все напред и нагоре, да крачат по правия път, да тичат бързо, та да изпреварват всички, да покорят много върхове, да открият нови пътеки, да го водят все на хубави места.

После търкулна питката, а Дамянчето я последва с малки крачици.

До тук лесно, ама докато накараме Яни да остави питката и да отиде до шкафа с предметите, голям зор видяхме. Седна си детето на земята и започна да "монтира"едно малко парченце върху питката, което се беше отчупило от нея, докато се търкаляше. Такава хубава пита, пък да стои "разглобена"!

Накрая малко насилствено го откъснахме от хляба и го дотътрузихме до натурията от предмети. И на какво мислите се метна първо??? На един блистер с таблетки. Фармацевт или фармаколог? Само времето ще покаже.

Второто и последно нещо, което взе, бе една ябълка. Нея я бях сложила за селскостопански труженик. Туко виж стане някой крупен производител на ябълки. А според баща му, можело и цяла серия илачи да създаде, на основата на ябълки. Не знам дали ще открие нови лечебни свойства на тоя плод, но с вкусовите му качества определено е наясно.

Между другото тази ябълка ни я даде една страшно симпатична и мила съседка - леля Еми, която винаги се радва много на децата и на цялото ни семейство. Та преди няколко дни се засякохме във входа на блока. Нейни близки й бяха донесли цял кашон с ябълки и тя ни даде и на нас - напълни бебешката количка, колкото и да се опъвах, защото ми беше супер неудобно. Благодарим ти, лельо Еми!

След вкусната ябълка Дамян си похапна и вкусна питка.

След Яни и батковците му си чупнаха по парче питка и както си му е редът, се разтърчаха изкъщи, та и той да стане бърз и пъргав като тях и да тича подире им.

И аз и Пламен потичахме и похапнахме, че и ние да имаме сили. С толкова много момчета още колко търчане ни чака... Пък след тях и подир внуци да тичаме, дай боже!

Само живот и здраве!!!

Пожелавам и на всички ученици (особено на първолаците) утре смело да прекрачат прага на своите училища! Вървете с големи и уверени крачки към успеха и към мечтите си! Успешен старт и здрава и спорна учебна година!

↧

За раците

September 28, 2014, 8:04 am

≫ Next: Ах, морето!

≪ Previous: Прощъпулникът на Дамян

Под "раците"имам предвид Денис, Кристиян и Девин. Както знаете, в нашето семейство раци да искаш! Дамянчето и той е рак, но за неговия рожден ден на 26 юни вече ви разказах в отделна публикация. Та след неговия, ред дойде и на рождените дни на батковците му - на най-големия и на най-малкия му брат и на братовчед му Криси. Тримата са родени в рамките на седмица. Като се почнем и не можем да се спрем. Битер циганска сватба сме.

Пръв открива празненствата Денис, който е роден на 4 юли. Тази година реши да празнува като си покани няколко приятелчета на басейн. От нас финансирането, от тях - забавата. Вечерта празнувахме и вкъщи в тесен семеен кръг. Макар че не знам доколко е удачно определението "тесен". :) От години Денис категорично ми отказва да му правя декорирана торта, защото хич не долюбва захарното тесто. Само най-обикновено тирамису иска. И този път традицията беше спазена. Хем бързо, хем лесно, хем вкусно! Направих достатъчно голяма торта, та да побере цели 15 свещички.

Бъди ни жив и здрав, Дени! Обичаме те, наше пораснало момче!

Ден почивка и на 6 юли пак рожденик - племенникът ми Криси. За деветия му рожден ден уж щях да правя пиратска торта, но се оказа, че в заведението не позволяват да се внасят торти, защото работят с определена сладкарница. Реших поне курабийки на същата тематика да му декорирам.

В интернет си изнамерих картинки на пирати, знамена с черепи и кости, съндъци със съкровища. Разпечатах ги на картон, изрязах ги и към всяка курабийка вързах по едно етикетче. Получи се много сладурско.

Курабиите ми бяха готови, аз се натъкмих в черно като за пиратско парти, но за жалост децата ми бяха болни. И четиримата се тръшнаха с някакви вируси - кой с температура, кой с ангина, кой с кашлица, кой със сополи. Кошмар! В най-добра кондиция беше Дамян. Най-малък, ама най-здрав! Взехме го само него на рождения ден, а другите трима ги зарязахме вкъщи. Беше ми ужасно криво. Още повече, че това бе последната ми среща със сестра ми и нейното семейство, тъй като те заминаха да живеят в Англия.

Пак малко почивка и отново ЧРД. На 9 юли Девин стана на 7 години. Седмици по-рано почнах да го подпитвам как иска да си отпразнува празника, а той все ми секваше ентусиазма с отговори от типа на "Ами май никак!"Приех, че парти няма да има и се съсредоточих основно над подаръците и тортата. Най-голямата страст на Девин от едно известно време е футболът. Страшен фен е! А мечтата му е да стане най-добрият вратар. За целта непрекъснато ме кара да му мятам разни плюшени играчки в хола, а той ги хваща, все едно са топки. Използваме плюшки, защото играта с топки вкъщи е забранена. Девин така самоотвержено се хвърля да спасява, ще рече човек, че е на световно и му бият дузпи.

Та вдъхновена от тази му страст, реших и тортата да е футболна. Любимият му вратар е Тибо Куртоа - белгиец по рождение. В момента играе за Челси, но преди това беше вратар в Атлетико Мадрид. От нета си свалих няколко негови снимки, които разпечатах на фонданена хартия. Самата торта направих във формата на емблемата на Атлетико, а отстрани я налепих със снимките на Тибо. Отгоре освен апликираната емблема, реших да сложа и две вратарски ръкавици от захарно тесто. Идея си нямате какво вълнение и радост бяха обвзели Девин докато ме гледаше как ги изработвам. Каза, че чак коремчето го боляло и му идело да се разплаче. За него не знам, ама аз определено щях да се разцивря като го гледах как подскача около мен и го слушах какви ми ги говори. Толкова е миличък!!!

В крайна сметка ето какво се получи.

Девин беше супер доволен, аз - дважди по-доволна. Прибрах тортата в хладилника и зачаках да дойде следващия ден. На сутринта събудихме рожденика като го напръскахме с вода, та голяяяям да порасне. Последваха подаръци, целувки, прегръдки, пожелания... Всичко вървеше по мед и масло, докато Девин не ме сюрпризира със следния въпрос: "Е, къде ще е празникът?""Ами как къде? Вкъщи."отвърнах аз, а той: "Не, бе! Аз за партито изненада питам."Какво парти, какви два лева?!?!? Почнах да се оправдавам и обеснявам как нищо такова не съм планирала, защото той не е искал. Девин ме контрира "Е ако аз го бях искал, каква изненада щеше да е!!!"Притесних се, разстроих се, а Девинчето ме успокоява "Няма страшно! Имаш цял ден да се организираш. Резервирай клубче, обади се на майките на приятелите ми и ги покани и довечера ще празнуваме. Ама не ми казвай къде, че да е изненада!"Ходи обеснявай, че не е така просто. Заведение все щях да намеря, ама как да се обадя на този и онзи и да ги изюркам след няколко часа да се явят на рожден ден. Несериозна работа!!!

Девин беше меко казано разочарован. До последно детето се надяваше да си правя някаква гадна шегичка с него. Мислеше, че го лъжа, че парти няма да има, за да не съсипя изненадата.

За да го компенсираме поне малко, му обещахме да изпълним всяко негово желание. Поиска цялото семейство да отидем в парка да играем футбол. Жега не жега, в ранния следобед се изсипахме на поляната и заприпкахме след топката. Даже аз и Дамян се включихме в мача. Не минахме и без дузпи - все пак цел номер едно беше да направим рожденика максимално щастлив. След мача ходихме да се черпим в МакДоналдс (пак по желание на Девин), а като се прибрахме вкъщи, имаше торта и свещички.

Та тъй и таз година оцеляхме след рачешкия рожденденски маратон. Да са ни живи и здрави момчетата, догодина пак да празнуваме!!!

↧

Ах, морето!

October 31, 2014, 4:37 pm

≫ Next: Торти за момиченца

≪ Previous: За раците

Захладня ми нещо, та взех да разгледам снимките от морето - да се постопля малко. И се сетих, че още не съм ви споделила за морските ни преживявания това лято. Сигурно ще възкликнете "Ох, гледай го тва лудото! Зимата дойде, тя за морето тепърва ще разказва!"Е, не сте прави! Само няколко месеца са минали откак се развявахме по плажовете. Дето се вика, задничето ми е все още завидно бяло на фона на слънчевия загар по останалите части на тялото. Щом тенът ми си стои, значи не е късно.

А като споменах задничето, бързам да ви успокоя - от чисто естетическа гледна точка, мои снимки по бански няма да пускам! От бременността са ми останали едни 4-5 килца в излишък, които предпочитам да ви спестя. А пък от кърменето гърдите ми така да ги влече земната гравитация. Пламчо притеснено ми вика "Леле, мило, ма те скоро ще ти стигнат до пъпа!", пък аз го успокоявам "Оф, много си тъп! Не те са провиснали, а пъпът ми се е качил нагоре!"Мъжка му работа, нищо не разбира!

Но стига с тая анатомия! Да запрашваме към морето!

Миналото лято го пропуснахме заради Дамянчето, затова тая година, от нетърпение, рано, рано почнах да се ровя за изгодни оферти. Изгодни така и не открих, но все пак успяхме да се подсигурим с подслон за близо месец на черноморския бряг - две седмици на Кабакум и две седмици на радиоактивния плаж до Черноморец. Чудни местенца, няма що!!! Едното в близост до наводненията, другото - до военна база. С Пламен постоянно си се шегувкахме, че първо ще лепнем някой стомашночревен вирус - да се прочистим из основи, пък после радиацията ще му види сметката на бацила и пак ще сме си супер - отслабнали и облъчени!!!

Едва дочаках да дойде юли месец, та да се натоварим на колата и да отпрашим в посока изток. Естествено, малко преди да тръгнем, всичките деца се натръшкаха болни и то сериозно. Любим сценарий, който редовно ми разиграват! Имам чувството, че цяла пролет се стискат да не боледуват и само чакат да наближи датата за морето, та да олепят де що видят вирус. Така да им го мразя тоя номер!!!

Но болни, не болни - потеглихме. Пътуването мина очудващо нормално. Бях планирала при Велико Търново или в най-добрия случай при Търговище вече да съм на ръба на нервна криза, обаче не. Децата, в частност Дамян, се държаха неочаквано прилично и кротко. Толкова култови реплики си бях подготвила от рода на "Ако продължавате в същия дух, ще ви сваля от колата!"и "За последен път ви водя някъде!"Но така и не ми се отдаде възможност да ги използвам.

За награда решихме да отбием от пътя и да се разходим из авиопарка край Омуртаг. Момчетата повилняха покрай самолетите и машините, както и в отсрещната нива слънчоглед, след което продължихме към Варна.

Там ни чакаше нашият приятел от студентските години Ивчо. Ескортира ни до Кабакум, където ни настани в един много приятен апартамент до самия плаж. Даде ни и ключовете от съседното апартаментче на етажа - ако нещо ни потрябва, пък при нас го няма, да си го вземем оттам, с уговорката накрая, като си тръгваме, да върнем взетото. Хм, че какво пък толкова ще ни потрябва? На пръв поглед си имахме всичко. Апартамент като слънце, че и два пъти поне по-голям от онова ми ти пикливо студио в съседство. Всичко, всичко, ама не съвсем. Липсите почнаха да изскачат една по една - сушилка за балкона, гладачна маса, ренде, микровълнова печка, тостер, тирбушон. При нас липсват, ама в съседното апартаментче налични. И като се почна едно примъкване. Така се разглезихме! Даже за точило за нож примрънках един ден, а Пламен вика "Споко, ей сега ще прескоча до оттатък да взема."Викам си, ако и това има, вече ще го призная пустото му студийце!"Е, и точило имаше. Децата много се впечатлиха. Девин ме пита "Мамо, а ако намерим злато в другия апартамент, може ли и него да си вземем?"Викам му "Може, ама накрая трябва да го върнем!"

Та тъй си заживяхме чудничко на Кабакум. Непосредствената близост до плажа беше голям плюс, защото всеки можеше да излиза и да се прибира когато си поиска. На самия плаж пък беше доста спокойно - почти нямаше хора и децата можеха да си вилнеят на воля.

Най-любопитно ми беше как Дамян ще се адаптира на новото място. Все пак за него морето беше нещо напълно непознато. За щастие много му хареса. Само първия ден беше доста скептичен и предпазлив. Пясъкът му се видя хипер странен и дори ревеше, докато брат му Денис му зариваше крачетата.

После откри,че няма нищо страшно и като се почна едно ринкяне. Всяко диво прасе би му завидяло за ентусиазма, бързината и ловкостта. За нас пък важеше с особена сила поговорката

Ако видиш Дамянче в ръчичка с лопата,

бързо си затвори очите и устата!

Освен пясъка, му се наложи да опознае и още куп новости. Като водораслите например. Първоначално му се видяха доста гнусни и безвкусни (както впрочем и всичко останало, което пробва да си хапне - камъчета, мидички, пясък). След обстойна експертиза обаче установи, че водораслото всъщност си е най-обикновен треволяк, който по цвят, вид и консистенция наподобява надъвкано и изплюто листо, тайничко откъснато от някоя от мамините саксии. Колко такива са му минали през ръцете (и устата)! Значи - нищо страшно!

погнусата

експертизата

заключението

радостта от откритието

Да не остане по-назад от брат си, Денис и той направи откритие. Откри, че му е адски тъпо и скучно на това море. Ше му се не знаят и пубертетските изпълнения! В стил "все за нещо ще намери да се начумери"постоянно проявяваше фасони - то пясъкът му беше едър, морето му беше дълбоко, водата - студена, водораслите - противни. Чат - пат се вясваше на плажа, колкото да отчете присъствие и след половин час, под предтекст, че му се ходи до тоалетна, си набиваше шутовете и повече не му виждахме очите.

На мен липсата му не ми пречеше, обаче Давид и Девин бяха много нещастни и дважди по-досадни. Само мрънкаха, че няма с кого да си играят и че без батко им не било забавно. От една страна се нервех на цялата тая ситуация, от друга ми беше мъчно за Денис - на неговите години на кой му се седи на море с техните?!? Дори му предложих да се върне в София при приятелите си, но той отказа.

Изключая тинейджърските драми, дните ни на морето минаваха супер!

Сутрин оставяхме децата да си поспят, а след като се излюпеха, закусвахме и се стягахме за плаж. Като стана дума за излюпване, и тази година летувахме в компанията на лястовичи семейства. И на двата балкона имахме по няколко гнезда с малки лястовичета. Дамянчето постоянно ги дебнеше да се покажат и много им се радваше.

На плажа всеки си се забавляваше както намери за добре - печене, къпане, четене, спане, игри.

По обед се прибирахме да хапнем и да си починем малко и после айде пак на плаж докато слънцето залезе.

Привечер се разхождахме по брега или из Кабакум, а от време на време момчетата играеха футбол на плажа.

Ей в това стъкленото блокче (в дясно на снимката) живеехме - в големия апартамент на първия етаж.

Вечерите прекарвахме предимно пред телевизора в хола или на балкона, любувайки се на морето и шума на вълните.

Докато бяхме на Кабакум често отскачахме и до Варна - на пазар, за срещи с приятели, за разходки. Попътувахме и на север до Крапец. Посетихме мидената ферма. Пообиколихме и други култови заведения. С две думи - разнообразно и приятно! Изкарахме си супер!

На отиване към Крапец пътуването мина кажи-речи безпроблемно - само дето Денис поодрайфа пейзажа. Навръщане, обаче, по едно време Девин вика "А бе, тая дъвка май е развалена. Виж на какво стана!"Казвам му "Я отвори уста да погледна!", а той "Ама тя не ми е в устата."Оказа се, че за последно е била там преди половин час, след което Девин я изплюл и почнал да си я лепи между пръстите. В резултат целите му ръце бяха в дъвка. Отне ми близо 10 минути да я почистя (мокрите кърпички вършат чудна работа в подобни ситуации). Тъкмо си отдъхнах, обръщам се на другата страна и кво да видя - Дамян отворил шишето с минерална вода и целия се залял. И той, и столчето - вир вода! Като се върнахме в Кабакум, се оказа, че и там всичко е вир вода. Беше се излял пороен дъжд, докато ни е нямало, пък при нас, на Крапец, и капка не бе паднала. Голям късмет извадихме.

"Хайде, давай Дамянче! Минем ли дюните, ще видиш морето!"

Все едно чертаят някакъв план и обсъждат стратегията.

Яни все още не беше проходил и се налагаше да го държим за ръчички.

Явно е имало огромни вълни на Крапец, които са заливали плажа, защото се бе образувала нещо като стена от пясък. Децата направо пощръкляха от кеф - катериха се, спускаха се, скачаха. Голяма забава!

На люлката край малкия басейн на хотел Яница в Крапец. Ресторантчето там ми е едно от най, ама най-любимите въобще. Толкова вкусно готвят, а и обслужването е перфектно. Личи си, когато нещо се прави с любов и желание.

В големия басейн на хотела. Не знам вашите деца как са, но нашите и пет морета да има, ще предпочетат да се плицикат в басейн.

В градината пред хотела. Едно красиво и спокойно място със страхотна гледка към морето!

На мидената ферма в очакване да му сервират любимата мидена чорбичка.

Горе е пълно с моите момчета, а отдолу - със змийчета. Толкова много от тия гадинки имаше и във водата, и по камъните, че тръпки ме побиваха.

Ей на това му се вика блаженство!

Неусетно престоя ни на Кабакум свърши и се отправихме на юг към радиоактивния плаж. Там се настанихме в една малка двуетажна къщичка на самия бряг на морето. Слизаш няколко стъпала и си директно на плажа. А той се оказа доста по-голям отколкото очаквах и най-хубавото - почти безлюден. Мечтата ми да живея в къща на брега на морето на самотен остров, кажи-речи се беше сбъднала!

нашата къщичка

Беше ми толкова романтично и готино! Децата и те много се радваха, защото морето се оказа супер плитко, а водата - супер топла. Редуваха се големи вълни с гладка като тепсия вода - идеално за всякакъв вид забавления.

Разбира се, морето отново се оказа недостатъчно и се снабдихме и с басейнче. Взехме го уж Яни да си играе в него, ама и ние си го ползвахме с кеф. Само Пламен не се бухна вътре.

Освен във водата, децата си се забавляваха яко и на сушата - пръскаха се с водни помпи, гонеха се, строяха замъци, играеха на фризби, волейбол, футбол. Девин беше безумно щастлив, защото Пламен му сглоби две футболни вратички (подарък за рождения му ден от най-добрия му приятел Нико). Непрекъснато ни юркаше да му бием дузпи, та да си тренира спасяванията. Нали му е мечта да стане хипер добър вратар.

"Като не съм си взел вратарските ръкавици, ще си направя такива от пясък."

Пламен и той беше много щастлив, защото не се налагаше всеки път да събира и прибира целия багаж като си тръгвахме от плажа. Чадъри, вратички, басейнче, играчки - зарязвахме си всичко на пясъка и за през нощта. Нали плажът си ни беше кажи-речи персонален.
Аз също бях хипер щастлива, защото Денис стана нов човек на новото място. Пубертетската меланхолия се изпари и тотално забрави, че му е скучно и тъпо. Забавляваше се наравно с братята си, а на мен мед ми капеше на сърцето като ги гледах как си играят заедно.
Но несъмнено най-щастлив беше Дамян, защото откри, че майка му се мотае по плажа без горнище на банския (кой ще ме види - то почти нямаше хора). Детето се почувства като на бюфет с неограничена консумация и се възползваше максимално. Да си хапваш когато и колкото си поискаш - егати кефа! Легна да се пека - Дамянчето хоп отгоре ми. Седна на сянка под чадъра - той тутакси се намести в скута ми. Веднъж бях застанала на колене и длани, да си оправя кърпата. Той се курдиса отдолу ми, като теле сукалче под майка си, и зацока. Голям образ!
Освен туй откритие, направи и още едно - за жалост съвсем не така приятно. Установи, че черният пясък се нагрява и пари ужасяващо. Но бързо му намери цаката. Седеше на някоя от кърпите или на сянка и само с едно пръстче пипаше да провери дали се е напекъл пясъкът. Ако му се стореше горещ, надаваше вой и вдигаше ръчички. В превод: "А бе, я някой да дойде да ме пренесе, че много жежко!"С толкова братя и двама що годе съвестни родители, все се намираше някой да му удовлетвори желанието. Но за по-сигурно, най-често си седеше на брега, на мокрия пясък. Хем хладно, хем забавно!

Изобщо всичките ми притеснения как ще понесе морето на Дамян се оказаха абсолютно безпочвени. Той ми е ужасно труден за гледане и си мислех, че почивката с него всъщност няма да е никаква почивка, а пълен кошмар. Но се оказа точно обратното. На морето Яни се чувстваше великолепно и почти не ми създаваше грижи. Беше си изработил нещо като режим, който спазваше стриктно. Още преди да тръгнем за плаж, сядаше на едно определено място, за да го намаже тати със слънцезащитно кремче. С отиването на плажа първо идваше да го накърмя (явно воден от максимата "Гладна мечка хоро не играе"). После преравяше раницата с багажа - докато не извадеше всичко отвътре, не мирясваше. Току виж сме забравили нещо. Вече спокоен, че всичко е налице, се отдаваше на игри по пясъка (докато още не се е напекъл яко). Станеше ли му горещо, ни юркаше да влизаме във водата. Плицикаше се поне половин час, след което примрънкваше да излиза. Подсушавахме го с кърпата и пак се мяташе да го кърмя. Сучейки млекце заспиваше и му удряше една стабилна дрямка на сянка под чадъра. Зареден с нови сили, ставаше и отново се отдаваше на забавления - този път в басейнчето. Като му писнеше се прибирахме в къщата. Следобяд заедно с батковците си играеше или гледаше телевизия и към 16.30 пак отивахме на плаж, където програмата се повтаряше.

Заспал...

...наспан...

...и пак готов за игри и забавления!

Толкова хубаво си живеехме, че за малко да забравим за притеснителното име, с което беше известен плажът - "радиоактивният", ако не бяха два основни фактора. Първо, стряскащите гърмежи от ситуираната наблизо военна база "Атия", които от време на време караха пясъка да потрепери, а нас - да подскачаме уплашено. И второ - постоянното мрънкане от страна на Девин кога най-сетне ще видим костенурките нинджа. Сигурно си мислите, че просто е искал да гледа едноименното филмче? Не! Детето очакваше да се срещне очи в очи с въпросните животинки. Месеци наред Пламен се майтапеше, че щом плажът е радиоактивен, най-вероятно ще има и костенурки нинджа. Майтап, майтап, ама Девин беше приел думите му насериозно.
В интерес на истината, верно видяхме костенурка, но само една и без каквито и да било мутации. Изглеждаше си съвсем нормална.
Далеч от разбиранията ми за нормално, обаче, беше друг животински индивид, когото имах щастието или по-скоро нещастието да видя. Още на втората сутрин от пребиваването ни, докато си говорех по телефона с една приятелка, зяпайки навън през прозореца на спалнята, в тревите на плажа съзрях нещо да мърда. Първоначално помислих, че е куче или котка, но когато излезе на припек, ченето ми увисна. Нещото се оказа грамадански гущер, подобен на комодски варан. Не можех да повярвам на очите си! Докато се окопитя и викна и Пламен да го види, гущерът си се шмугна обратно в храсталака. Пламчо беше на косъм да ме обяви за слънчасала, но все пак беше едва 10.00 часа сутринта и слънцето все още не препичаше силно. Направи се, че ми вярва и дори кръстихме субекта - дадохме му кодовото име "Годзила".
От този миг насетне аз бях постоянно нащрек. Исках на всяка цена да докажа на Пламен, а и на себе си, че не съм ненормална и че Годзила съществува. Отидем на плаж, а аз вместо да се любувам на морето, взема, че му обърна гръб и дебна треволяка отзад - чакам комодският варан пак да се покаже. Приберем се вкъщи - тичам на прозореца в спалнята и отново на пост. Очите ми изтекоха да се взирам, но нищо! Втора среща с гущера така и не осъществихме.
За сметка на това не липсваха и други плашещи гадини. Същата вечер, докато си седяхме на дивана в хола и гледахме телевизия, Давид изведнъж подскочи. Нещо му пропълзяло по врата. Погледнах го, но нищо не видях. Реших, че някой косъм го е погъделичкал. Малко по-късно, обаче, като взехме да разпъваме дивана на легло, отвътре изпълзя една гигантска стоножка - цяла педя дълга, а тялото й дебело колкото човешки пръст. Просто отвратителна!!! Последваха писъци, врясъци и един размазващ удар с джапанка на финала. Тъкмо се бяхме поуспокоили от преживяното и Девин крещи от втория етаж: "Бързо,бързо! Елате да видите!"Юрнахме се веднага. На площадката пред банята едно миниатюрно гущерче - има - няма 2-3 см. Малко по-встрани - още едно. И още едно. Изплашиха се от нас и се втурнаха презглава да се скрият. Навряха се под перваза на стената. Пламен си хили и вика: "Мило, милооо! Гледай Годзила къде е свила гнезденце и се множи ли множи!"Не ми стигаше стресът, ами и подигравки трябваше да търпя. Бях сигурна, че тези мъници не са наследници на Гоги (това, че нещо е грозно и противно, не значи, че не може да си има галено име). И се оказах права. Само след няколко вечери се запознахме и с истинските родители на дребчовците. Бяха си съвсем нормални по размер гущери, които по цяла нощ седяха край външната лампа над входната врата.
Излишно е да казвам, че цялото това напрежение за един ден ми дойде малко в повече. Цяла нощ не успях да мигна от страх и погнуса. Пламен дори предложи да си сбираме партакешите и да се прибираме в София. Реших, че няма да се дам така лесно. Докато не видя и змия насред хола, не тръгвам. Змия, слава богу, не видях. Само още няколко стоножки, но не чак толкова големи колкото 20-сантиметровата им побратима (мир на праха й). Тъй че си останахме докрай на морето. Е, не че не си получих заслуженото за ината. Нещо ме ухапа така злобно по гърба, че ми се образува огромна плюска, която хем сърбеше, хем болеше ужасно. После стана на рана и стоя седмици наред.
За живота вън и вътре в къщата вече ви разказах, сега остава и да ви разведа наоколо.
Както вече споменах, къщичката беше малка, скромно обзаведена и доста позанемарена. На първия етаж имаше хол, трапезария и кухничка в едно, откъдето директно се излизаше на двора. Имаше и заден вход, до него баня с тоалетна и стълбище, което водеше към мазето. Там беше помпата за водата - бучеше много зловещо, като във филм на ужасите. Така и не се престраших да сляза долу.

Диванът в хола

Същият диван, трансформиран в легло, на което се редуваха да спят Девин и Давид

Масата за хранене, огромният прозорец, смокиновото дръвче, морето... Какво повече може да иска човек? Ще ви кажа какво - силен котлон, че този, с който разполагахме, беше кошмарен. Отне ми час и половина докато изпека тия палачинки. А познайте дали сме закусвали втори път палачинки!

От първия етаж вита стълба водеше до втория, където бяха двете спални с изглед към морето. В едната спяхме аз и Пламен с Дамян помежду ни. В другата имаше две отделни легла. Имахме и балкон, но той гледаше към двора. На етажа имаше още една баня с тоалетна, което бе голям плюс за многочленното ни семейство.

Витото стълбище, което беше като магнит за Дамян и се налагаше непрекъснато да го наглеждаме, за да не се пребие.

Къщичката може и да беше малка, но пък дворът беше чуден и предлагаше доста удобства. Единственият недостатък бе, че беше на нива и със стъпала - доста опасно за едно пълзящо и безразсъдно бебе. Дамян можеше с часове да прекара в катерене и слизане по тия пусти стълби, но все някой трябваше да го пази. Страшна досада.

Люлката (в дъното, в дясно) беше едно от любимите места на Дамян.

Двата шейзлонга в страни от къщата пък бяха любимото място на Давид и Девин. Много обичаха и да се "катерят"по ореха. Той, както и смокините, повече приличаха на храсти, отколкото на дървета. Причината - вечно брулещият вятър. С него беше толкова прохладно,а и вечерно време гонеше комарите, които иначе нападаха на рояци и ни правеха на решето. Никакъв вид репелент не ги спираше - ни лосиони, ни машинки, ни пушлявещи джаджи. Нищо!

Голямата маса с пейките. Похапваме топла пърленка със сиренце и маслини.

Имахме и външно барбекю. Децата стискат палци Пламен да успее да разпали въглищата.

На площадката пред къщата имаше масичка с два стола (единият се вижда частично в ляво на снимката). Там с Пламчо си пиехме сутрешното кафе и се любувахме на морето, а над нас прелитаха чайки и лястовички. Идилия!!! И вечер ни беше любимо местенце - само замествахме кафето с други напитки.

В предната част на двора имаше още два шейзлонга. Там Пламчо си се излежаваше, защото бяха на сянка. Дамян пък ги ползваше като катерушки.

Колкото и хубаво да ни беше в къщичката и на плажа, от време на време ходехме и до други места. Най-често отскачахме до Бургас и Черноморец - нали ни бяха на една ръка разстояние. На два пъти се разходихме и до Созопол - веднъж през деня до старата и един нощен тур из новата част на града. Отскочихме и до Рибарското селище (Бургаската Венеция). Един ден прекарахме и на къмпинга на Китен, където се събрахме няколко приятелски семейства от компанията ни в София.
Първото ни отиване до Созопол беше вследствие на неособено хубавото време. Една сутрин се събудихме с доста облаци и вятър - не ставаше за плаж. Реших, че е идеална възможност да си разнообразим с разходка до Созопол - хем децата да видят стария град, хем да ги поснимам. Споделих ентусиазирано плана ми с момчетата, а те в един глас ревнаха: "Ооооооооооооооо, неееееееее!"Да се влачат безцелно из някакъв град, вместо да се излежават и да цъкат цял ден псп-та и таблетчета! Да не са луди??? Пламен и той не беше във възторг от предложението ми - Дамян в бебешка количка не седи и където и да ходим, се налага да го носи на ръце, пък той се пъне, реве, истерясва. Видях накъде отиват нещата и взех да го подкукоросвам: "Айде, бе, мило! Виж, днес дори е хладно - даже няма да се потиш, докато го носиш!"
След такава оферта нямаше начин да не се навие. Само след час вече се разтоварвахме от колата на паркинга в Созопол. А там една жега, един мор! Времето нямаше нищо общо с това при нас, макар да бяхме мръднали само някакви си 10-12 км по на юг. Само дето децата бяха като буреносни облаци, ама от това не ставаше по-прохладно. Тъкмо обратното - с всяка минута положението все повече се нажежаваше (и буквално, и преносно). Градацията в настроението можете да проследите сами по следващите няколко снимки.

Снимка първа - Давид и Денис са направили усилие не само да позират, но и да се усмихват. За Девин подобно усилие е непосилно - слънцето така да му свети в очите, че хич не му е до снимки, камо ли до усмивки. Пламен замечтано гледа в посока към нашата къщичка. Какво ли си мисли горкият: "Сега можеше да се излежавам блажено пред телевизора, вместо да мъкна това кюфте като гламав!"Дамян пък го скастря: "Е ми така ше е, тате! Като се връзваш на простотиите на мама..."

Снимка втора - на Девин слънцето все така му блести.

Снимка трета - усмивки вече няма. Но и ревящи няма, а това си е постижение, все пак.

Снимка четвърта - външно може и да изглеждаме засмяни, но вътрешно ридаем.

Снимка последна - Дамян и Девин вече открито си реват, а Давид и Денис са меко казано нацупени.

Колкото и да съм зла, все пак и у мен има малко човещинка. Смилих се над момчетата и попретупах набързо разходката. Аз самата бях вир вода от жега, пък за Пламен - не ми се мисли. За да се реванширам на децата, пък и за да туширам поне частично насъбралата се неприязън, която таяха към мен, ги черпих сладолед. И то не по една, а по две топки. Майка мечта, беееееееееее! :)

Като стана дума за сладолед, той винаги е бил неизменна част от нашето меню и то целогодишно. Друго я имаме във фризера, я - не, но със сладолед винаги е заредено. На морето пък консумацията на сладолед е просто задължителна. Най-любим ни е Рафи (само дето е и много скъп - за цялото семейство 10-12 лв на едно ядене не ни мърдат). На мен лично фаворити са ми чийзкейк и йогурт. Обожавам ги! Направо ме е срам да си призная какви количества съм омела това лято (и продължавам).

Сладоледът добре, ама само с него не става. Изхранването на толкова мъже си е сериозна и отговорна работа. Всъщност това бе и основната ми задача на морето. Но нито ми тежеше, нито ми беше неприятно. Напротив!
Преди години, когато имахме само 1-2 деца, разчитахме на хапването по заведения, докато бяхме на море или почивка. Но се оказа неудачен вариант. Първо обикаляш поне час, докато намериш свободни места. После чакаш още толкова да ти донесат поръчката. Децата уморени, заспиват по масите - кога яли, кога - не. С появата на третото дете се преориентирахме към пакетите олинклузив. Но и там има бая недостатъци. Плащаш сума пари, а децата реално тъпчат само пържени картофи, пици и спагети. Качеството на предлаганата храна на места е доста съмнително, за вкуса да не говорим. Но най-тъпото е, че си доста ограничен. Седи ти се на плаж, но тряба да се връщаш в хотела, защото обядът или вечерята започват в еди колко си часа. А отидеш половин час по-късно, а нищо свестно не е останало. На предишното море за първи път решихме да пробваме опцията сами да си готвим. Признавам си, първоначално бях много скептично настроена. Не можех да си представя, че ще стоя пред печката, вместо да си разкошатвам на плажа. Но в действителност много ми хареса. Затова и тая година избрахме същия вариант. А това, че бяхме съвсем близо до плажа, ми позволяваше да си оставям яденето във или на печката и само от време на време да се качвам да го наглеждам. Пък като ме домързеше да готвя, просто излизахме да хапнем навън. Като се замисля колко ресторантчета сме посетили, май бая често ме е хващал мързелът. Единственият проблем беше Дамян. Ходенето по кръчми с него се оказа голямо предизвикателство. Хем ни в количка, ни в стол за хранене седи, хем не яде, хем и не заспива рано. Беше му адски скучно да кибичи с часове на една маса. Все някой трябваше да обикаля наоколо с него, та да му разнообразява.

И ако си мислите, че само на яденето и пиенето сме наблягали, веднага ще ви опровергая. И култура лапахме. Ходихме на концерт на Тони Димитрова в Черноморец. Много харесвам песните й (принципно съм страшен фен на българската музика). Две вечери по-късно пя и Веселин Маринов - пак на площада в центъра на Черноморец. Давид примрънка, че хич не му се ходело отново на концерт, ама щял да дойде, само за да види дали Веско Маринов наистина се поти толкова многодокато пее. Че се поти, поти се, но и супер рецитал изнесе - с декори, с балет. Пламен и Денис бяха особено впечатлени от балерините.

И на двата концерта, от началото до края, Дамян гледаше така. Явно това му е интелектуалната муцунка за културни мероприятия. :)

На следващата вечер решихме да се разходим до Бургас. Давид отново не ще да идва. Какво сме щели да правим там. Реших да го избъзикам: "Е как какво? Отиваме пак на концерт на Веско Маринов. Тази вечер ще пее в Бургас."С думи ми е трудно да ви опиша опечалената физиономия на Давид. Слизаме ние от колата в Бургас, а насреща ни огромен плакат - концерт на Веселин Маринов същата вечер. Давид само дето не ревна, а ние се спукахме от смях. Естествено, на концерт не отидохме. Разходихме се по главната улица и из морската градина, вечеряхме в "Златна котва", после още една среднощна разходка из центъра и си се прибрахме в къщичката.
Подобна вечер си устроихме и в Созопол. Но най-често се наслаждавахме на нощния живот в Черноморец.

Колко тигела сме направили по главната в Черноморец!

Девин за първи път се качи на бънджи. Така сладко врещеше като го изстрелваха високо нагоре!

Много емблематична снимка - Давид и Девин се забавляват, бебето спи в ръцете на Пламен, Денис муфти кинти, а Пламен дава кинти. Все повече започвам да разбирам притесненията на сина на едни наши съседи. Като разбрал, че съм бременна с четвърто момче, попитал майка си: "Е, откъде ще намират толкова пари за джобни?" :)
Последната нощ слязохме на плажа пред нашата къщичка и пуснахме два хартиени фенера - един за мен и Пламен и един за децата. И двата отлетяха толкова нависоко и надалеч, че ги изгубихме от поглед.

На следващата сутрин трябваше да кажем довиждане на морето и да отпътуваме за София. Така да не ми се тръгваше! Като се прибрахме, дни наред ми беше криво и мъчно за морето. За да ми оправи настроението, Пламен ми направи изненада - още една морска почивка, но този път в Гърция. За нея ще ви разкажа в друга публикация, като падне следващият сняг. :)

За финал още няколко от най-любимите ми морски снимки от това лято.

↧

Торти за момиченца

December 3, 2014, 3:39 am

≫ Next: Сватбата на Жени и Божо

≪ Previous: Ах, морето!

Толкова отдавна не съм ви показвала торти, а папката с "Непубликувани"стои и си чака!

Крайно време е да ви представя някои от архивните ми творения. Архивни, защото са правени преди повече от две години, но все пак и те заслужават да видят бял свят. :)

Започвам с една пролетна торта с лалета. Правих я за 6-я рожден ден на една прекрасна госпожица от Русе - Мелис. С нея съм ви запознавала покрай тортатаза предишния й рожден ден. Този път желанието на майка й бе отново да се съобразя с тоалета на рожденичката. За целта ми прати снимки на рокличката и шнолката.

Страшно ми харесаха и моментално си представих колко готина и стилна торта ще се получи. Нямах търпение да дойде време да я почна. Разбрахме се да е двуетажна, а като вкус се спряхме на нутела с маскарпоне. Относно дизайна единственото ми притеснение бе самият основен цвят. Да се постигне толкова тъмно и наситено синьо чрез прибавяне на боя в захарното тесто е доста трудно. Затова реших да покрия тортата с неоцветен фондан, а отгоре да мина с гъбка, напоена в разтворена боя. Тъй като нямах точно такъв нюанс на синьото, се наложи да смеся няколко цвята. Получи се перфектна основа и бях толкова щастлива. Залових се да апликирам лаленцата, спазвайки тяхната подредба, форма и цветове, така че да наподобя максимално десена на рокличката. Върху втория етаж направих панделка със спиралки, която да напомня за шнолката. За изработването й използвах предварително оцветен фондан, защото ме беше страх да боядисвам допълнително. Притеснявах се, че от течната боя панделката може да омекне и да се съсипе. Вярно, цветът беше една идея по-светъл от оригиналния, но не беше фатално. Или поне така си мислех. Декорирах и шест кексчета - по едно за всяка свещичка. Всичко беше готово и доволна и спокойна си легнах да поспя. Но спокойствието и задоволството ми не траяха дълго. На сутринта, още със ставането, отворих хладилника да си видя тортата. Винаги така правя - имам ли торта в хладилника, отварям го по сто пъти да се порадвам какво съм измайсторила. Но този път, вместо да се зарадвам, аз останах като попарена. Тортата беше придобила съвсем друг вид. Боядисаната основа от тъмносиня се бе превърнала в почти черна, а синьото на кексчетата и панделката беше изсветляло. Нищо общо с цветовете от предишния ден! Не можех да повярвам на очите си. Толкова се притесних и разстроих, че чак се разплаках. Със свито сърце се обадих на Филиз, майката на Мелис, за да й обесня какво се е случило. Разстроих и нея и ми стана още по-криво и виновно. Но нищо не можех да направя. Само след час трябваше да съм на автогарата и да изпратя тортата по автобуса за Русе. А там отново драма - оказа се, че отменили рейса, а следващият тръгва чак след час и нещо. Не можех да оставя тортата да чака извън хладилник толкова време, имайки предвид, че после ще пътува още 5 часа. Върнахме се обратно вкъщи. Извадих всичко от хладилника, за да мога да я прибера опакована с все кашона и след час хайде пак обратно на автогарата. Както можеше да се очаква, автобусът беше претъпкан. Багажното беше пълно и шофьорът изобщо не искаше да вземе кашона с тортата. Само дето пак не ревнах с глас. Накрая все пак се нави човекът, но я сложи в спалното, върху един мек и супер дебел дунапрен. Щях удар да получа като си представих как ще се лашка толкова време по дупки и завои без стабилна основа. Бях сигурна, че ще пристигне на пихтия. Но какво можех да сторя!?!? Следващите пет часа бяха кошмарни за мен. Само ронех сълзи и се молех поне да не се разпадне. Когато телефонът ми звънна и видях, че е Филиз, дори нямах сили да вдигна. За щастие се оказа, че тортата е оцеляла - само няколко от топчетата, които опасваха първия етаж се били разлепили. А относно цвета Филиз каза, че не е чак толкова драматично положението. Поуспокоих се и веднага се залових за следващата торта, която ме чакаше по план график. Но и до ден днешен като се сетя за всички перипетии, ми става много гадно. Мразя да разочаровам хората и много трудно го преживявам. А ето я и самата злополучна торта и разкошната рожденичка. Надявам се поне Мелис да не е усетила грам разочарование и притеснение и да е имала един страхотен рожден ден!

И следващата торта е много злополучна. Нея я правих за една малка следурка на име Виолета по повод първия й рожден ден. Дизайнът отново бе продиктуван от тоалета на рожденичката - красива рокличка на нежни цветчета в пастелно розово и бяло и плетена жилетчица в наситено цикламено.

Големината - два етажа, вкусът - Вероника (много ефирен и свеж пълнеж с пресни ароматни ягоди, който бе в пълен унисон с нежния дизайн на тортата). Майката на рожденичката, Атлиана, пожела акцент в дизайна да бъде букетче виолетки - нали името на малката принцеса е Виолета. Винаги съм обожавала аромата на тези цветни дребосъци! А откакто имам деца, това са едни от любимите ми цветя. Толкова е хубаво и мило да получиш букетче виолетки, откъснати от малките пръстчета на собственото ти дете!!!

Виолетки може и да бях получавала в изобилие, но никога не бях правила такива от захарно тесто. Специален кътър нямах, затова използвах обикновено петолистче, на което с боул тула (инструмента с топчето) придадох различна форма на листенцата, така че да заприлича на виолетка. Зелените листа си ги оформих на ръка, ударих им по един вайнер и леко ги дъстнах с тъмнозелена пудра. Самата торта исках да бъде максимално изчистена и нежна откъм декорация и бебешка и пастелна откъм цветове. Затова оставих втория етаж бял и почти празен, а първия изрисувах като плата на рокличката. За да има все пак някаква препратка и към жилетчицата, поставих тъничък цикламен борд в основата на тортата. И ето какво се получи.

И ако вече се чудите какво й е било злополучното на тази торта, веднага ще ви кажа - транспортирането. Тортата трябваше да отпътува за Петрич, където щеше да е рожденият ден. Да я вземе дойде лелята на Вили. За проклетия точно този ден беше доста горещо, макар да бе едва началото на месец май. Сложихме тортата в багажника на колата й - най-сигурното място за пренасяне на торти на дълги разстояния. Но явно заради високата температура долният етаж бе поддал и тортата се деформирала. Когато Ати ми се обади да ми каже какво се е случило, лошо ми стана. До момента такава драма не бях преживявала. Чувствах се отвратително. Поне вторият етаж бе пристигнал сравнително запазен, та използвали него да боднат свещичката, а първия просто си го хапнали.

Толкова се травмирах от случилото се, че сън не ме хващаше. Още повече, че само след седмица ми предстоеше да изпращам торта, и то триетажна, до Велико Търново за сватбата на Лили и Арне.Ужасът, че кошмарът може да се повтори, направо ме поболя. За щастие този път всичко мина безпроблемно и можех да си отдъхна. Но вината, която изпитвам, че съсипах първия рожден ден на едно прекрасно момиченце, ще си остане завинаги.

Третата торта бе за втория рожден ден на Еми. За първата й годинка отново аз правих тортата - триетажна с меченце. А за прощъпулника й майка й Брани ми поръча къпкейкчета, които изписваха "Смело напред крачета". Мисля, че не съм ви ги показвала, затова ето ги и тях.

За този празник темата бе Хелоу Кити, а основните цветове - розово, синьо и жълто. Като вкус се спряхме на йогурт с горски плодове. Използвах пресни малини и домашни сладка от диви малини, диви ягоди и боровинки.

Декорирането на тортата ми достави голямо удоволствие. Разбира се, започнах от най-трудното - изработването на фигурката. До момента не бях правила Хелоу Кити и макар да изглежда елементарна, мен ми беше притеснено дали ще се справя. От личен опит знам, че нещата, които изглеждат семпли на пръв поглед, често се оказват трудни. Още повече когато става въпрос за нещо толкова специфично и се търси максимална прилика. От първия път не ми се получи, но вторият опит бе по-успешен.

За цялостния дизайн на тортата се вдъхнових от няколко различни торти, които видях в нета. От всяка взех по нещичко, добавих и нещо свое и ето какво се получи.

Кадър от производствения процес. Правя точици с роял айсинг на първия етаж. А Девинчето ми е толкова миличък и сладък на тази снимка!

Към тортата за разкош Брани поръча и няколко бисквитки. Декорирах ги с принтове на Хелоу Кити. Семпло и сладурско!

За малко и тази торта да я сполети участта на предишната. Брани бе запазила час за празнична фотосесия при Ели Гледачева, но по пътя към студиото й се сторило, че тортата няма да издържи толкова време в пътуване и снимки и решила да си я остави вкъщи. Затова и нямам снимка на Еми с тортата. А така разчитах на готините и професионални кадри на Ели! Добре, че вкъщи си я щракнах набързо, че иначе изобщо нямаше да си я имам за спомен.

Последната торта пък е за голямата дъщеричка на Ели - Михаела. Това бе поредната, ако се не лъжа десета торта, която правя за това семейство. За Мишето специално бях правила тортите и за предишните й два рождени дни. За осмия бе Малката фея, а за деветия - Малката госпожица. Този път трите отправни точки, които ми даде Ели при замислянето на дизайна, бяха следните: тапет на райета в бонбонени цветове; възглавничка с цветя, апликирани от копченца и рисувано момиченце, доколкото си спомням от корицата на любимите тетрадки на Мишето. За жалост не мога да намеря снимките на изброените неща, за да ви ги покажа в оригинал. Вкусът се разбрахме да е нутела с маскарпоне. Подробностите бяха уточнени и не ми оставаше друго, освен да се залавям за работа.
Както обикновено, започнах от момиченцето. Никога не съм крила, че изработването на човешки фигурки не ми се отдава. Особено когато трябва да гледам от картинка. Ако разполагам с триизмерен модел ми е доста по-лесно да работя, защото мога да го огледам отвсякъде, да видя всеки един детайл, форма, извивка. А бе, съвсем различно е. В случая ми беше още по-трудно, защото момиченцето беше в по-нестандартна поза - поседнало, със свити коленца и подпряна на тях главичка. И за капак облечено с дълга рокля, която покрива изцяло крачетата му. Идея си нямах как да направя рокличката, така че да изглежда реалистично. Правих я сто пъти и все не ми харесваше достатъчно. Вече бях на ръба на отчаянието, когато ми се обади Ради - приятелката ми, която също прави торти. Наоплаках й се едно хубавичко, тя ме окуражи да не се предавам, успокои ме, че ще успея и приключихме с разговора. Захванах се отново да кроя рокличка от захарно тесто и този път от раз ми се получи. Е, не беше перфектна, но все пак. Бях толкова щастлива! Явно съм имала нужда от малко приятелска утеха и подкрепа. Благодаря ти, Ради!
Оставаха детайлите. На коленцата на момиченцето имаше кацнала пеперудка - толкова малка и фина, че реших да направя крилцата й от хартия, а не от фондан. Исках да изглежда максимално лека и ефирна, а и да прилича досущ на тази от картинката. После дойде ред и на възглавничката. При нея предизвикателство бяха миниатюрните копченца, които изработих на ръка, а буквичката "М""извезах"с тънка четчица, топната в черна боя.
Самата торта бе двуетажна. Първия етаж направих близо два пъти по-висок от втория. Декорирах го с вертикални райета в различни цветове, следвайки дизайна на тапета, от който трябваше да гледам. Колкото и да се старах, на места райетата ми не бяха перфектно отвесни, а леко килнати на една страна. Страшно се ядосах. Пламен, с присъщото му спокойствие, каза, че нищо фатално не виждал, с което целеше да успокои и мен, но аз още повече издивях. Не знам дали и при вас е така, но когато съм нервна, спокойствието и непукизмът на другите ме изнервят още повече. А на Пламен тоя номер много му го мразя. Колко пъти се е случвало да съм на ръба на нервна криза, че тортата ми е само на етап измазана с маслен крем, а време никакво не остава. Кога ще покривам, кога ще декорирам!?!? Аз рева "Олеле, до никъде съм!", а Пламчо най-спокойно ми заявява "Как до никъде, бе Муцка? Торта имаш ли? Имаш! Кво повече искаш?!"
Но да се върнем на райетата. Помежду им направих бордчета от малки цветенца и ситни перлички. Стана много нежно и сладурско. Вторият етаж оставих изчистен, само с дантелка в основата. Все пак той трябваше да послужи единствено като пиедестал, на който да поставя момиченцето. Сложих и него и тортата ми беше готова.

Вече можех напълно да си отдъхна. Още повече, че това бе последната ми поръчкова торта. Не, че след нея нямах записани още доста, но се наложи да ги откажа. Вече бях бременна с Дамянчето и изпитвах всички неразположения, типични за началните седмици. При никоя от предишните ми бременностти не ми е било толкова лошо, както тогава. Едва се държах на крака и правенето на торти беше непосилно. Не исках да рискувам и затова реших да сложа край. Беше ми ужасно криво, че разочаровам хората, отменяйки поетия към тях ангажимент, но бебето ми беше по-важно от всичко. Тук е моментът още веднъж да се извиня на всички, на които бях обещала торта, а не я направих.

Като се замисля, май всички тези торти са оставили чувство на вина у мен. Дали пък точно поради тази причина не съм ги показвала толкова време? Макар че имам още непоказани творения, които по никакъв начин не са свързани с негативни емоции. Дано намеря време да ви представя и тях до края на месеца, че да започна Новата година начисто. Пък и да има достатъчно материал за Класация 2014. Ще ми се и тази година да спазим традицията и да изберем победители - и сред тортите, и сред вас.

Благодаря ви, че ми погостувахте и лек и усмихнат ден!

↧

Сватбата на Жени и Божо

December 30, 2015, 3:10 am

≫ Next: Класация 2015

≪ Previous: Торти за момиченца

Започвам с едно много важно уточнение - красивото и вълнуващо събитие, за което ще ви разкажа днес, е със стара дата. Ще ви върна назад във времето до 8 септември 2012 година. И ако ме питате защо чак сега ви представям младоженците, то отговорът е - нямам никаква идея! Но по-добре късно, отколкото никога.

И така, ето ги и тях - Евгения и Божидар! Две влюбени сърца, решили да се слеят в едно, продължавайки своя общ път напред като съпруг и съпруга.

Моето участие в сватбената приказка естествено беше под формата на торта. Всичко започна съвсем традиционно - със запитване по мейла от страна на булката, последва среща с младоженците и уточняване на всички подробности относно вкуса и дизайна на тортата.

За визията водещи бяха няколко неща: стилът - винтидж; цветовете - слонова кост и бледо лилаво; детайлите - рози, пеперуди, дантела, точици; акцентът - фигурка от захарно тесто на булка и младоженец. За пълнеж на тортата Жени и Божо си избраха един от най-харесваните ми вкусове - провансалска торта. При нея се редуват два вида блат - ванилов и какаов, напоени с домашноприготвен компот от вишни, деликатно овкусен с ром. Кремовете също са два - орехова паста с извара и квасена сметана и маскарпоне със сушени сини сливи.

Относно дизайна на тортата притесненията ми бяха основно две - големината (трябваше да е на четири етажа) и фигурката на младоженците. Моделирането на хора хич не ми е сила и всеки път, когато трябва да изработвам такива, много ме е страх. В случая реших да заложа на малко по-стилизирани булка и младоженец. В интернет попаднах на ето тази статуетка и буквално се влюбих в нея.

Опитах се да сътворя нещо подобно от фондан и ми се получи сравнително добре. Поуспокоих се и оттам насетне нещата потръгнаха безпроблемно. За мен беше истинско удоволствие да създам тази сватбена торта. Мисля, че стана нежна, стилна и красива. Но оставям на вас да прецените дали съм права.

Освен голямата торта, направих и една допълнителна едноетажна, за да съм сигурна, че ще има достатъчно за всички гости.

И дойде най-трудната част - транспортирането на тортата до хотел Вега, където щеше да бъде сватбеното тържество. Само който е пренасял четириетажна торта на стойка знае за какво приключение и изпитание иде реч. Всяка неравност по пътя, всеки завой, всяко спиране и тръгване са истински кошмар!!! За мое огромно щастие и облекчение успяхме да доставим тортата абсолютно невредима. А още по-щастлива и доволна останах когато разбрах, че Жени и Божо са си я харесали.

Ето и част от сватбените им снимки, за да се потопите и вие във вълшебството на този ден.

Приказката на тези двама влюбени продължава! Към днешна дата те се радват на най-голямото щастие - своя малък син! Обичайте се и се радвайте един на друг, прекрасно семейство!!! Бъдете щастливи и благословени!

↧

Класация 2015

January 1, 2016, 10:10 am

≫ Next: Победителите в класация 2015

≪ Previous: Сватбата на Жени и Божо

Преди всичко искам да ви честитя Новата 2016 година и да ви пожелая да е мирна, благодатна и късметлийска! Нека донесе на всеки онова, което е заслужил! Така е най-справедливо, нали?! :) Бъдете много здрави и истински щастливи!

За мен отминалата година не бе особено лека, но не се оплаквам. Имаше и трудни моменти, и сиви, с нищо незапомнящи се дни, и свръх емоционални изживявания. Такъв е реалният живот и това му е хубавото - предлага от всичко. Важното е ние какво ще успеем да си вземем.

Признавам си, че доста занемарих сладкото си хоби, но за него трябват време, спокойствие и вдъхновение, а първите две са доста дефицитни в моето ежедневие. Вдъхновение поне не ми липсва, а това ме радва и успокоява, че не всичко е загубено.

Но стига съм се обяснявала и оправдавала. Току виж се окаже, че зад всичко се крие най-обикновен мързел. :)

Тези от вас, които ме познават, знаят, че съм голям традиционалист. Затова и тази година не мога да си позволя да наруша нашата обща традиция в стил "аз ги правя, вие ги оценявате". Претендентите в Класация 2015 не са много, но пък се надявам, че са достойни да спечелят вашите гласове и да изберем победителя сред тях.

Регламентът е същият:

- под формата на коментар под публикацията посочете номера на вашия фаворит

- напишете и вашето име (може и населено място), за да няма "анонимни"

- с един коментар могат да гласуват неограничен брой хора (примерно всички членове в семейството) и всеки един глас ще бъде отчетен като индивидуален

- гласувайте само по веднъж, за да сте максимално честни спрямо останалите участници, а класацията да е максимално обективна

- крайният победител сред претендентите ще бъде избран според броя на получените гласове

- победител ще има и сред вас - един от всички гласували ще бъде изтеглен на случаен принцип и ще получи награда - кутия с декорирани меденки

- в класацията участват всички, публикували своя коментар до 24.00 часа на 31 януари 2016 г.

- победителите ще бъдат обявени в началото на февруари

Предварително се извинявам на всички, които няма да успеят да дадат своя вот. По незнайни за мен причини, всяка година има хора, които не могат да оставят коментар в блога, въпреки многократните им опити.

А ето ги и самите претенденти, борещи се за титлата "Победител в класация 2015"

1. Сърца - меденки в стил винтидж

2. Мечо - детска торта за първи рожден ден

3. Мелба - шоколадова торта с мелба, моделирана от захарно тесто (само купичката не е от захар)

4. Лакомства - декорирани меденки

5. Лалета - букет от захарни цветя

6. Четири десетилетия щастие - тортата за моя 40-ти рожден ден

7. Великден - декорирани меденки

8. Angry birds epic - детска торта

9. Свети Валентин - декорирани меденки

10. Рози - букет от захарни цветя

11. Сърца и рози - декорирани меденки

12. Бебешка пиеса - торта, инспирирана от постановка на кукления театър

13. Макове - декорирани къпкейкчета

14. Младоженци - сватбена торта

15. Пролет - декорирани меденки

16. Снежинки - декорирани меденки

Сега е ваш ред! Нека гласуването започне! :)

↧

Победителите в класация 2015

February 7, 2016, 3:04 am

≫ Next: Един ден на Дамян

≪ Previous: Класация 2015

Приключи и тази класация! Благодаря на всички, които отделиха от времето си, за да се включат. Благодаря ви и за прекрасните пожелания и хубавите думи! Признавам си, вълнувах се за всеки един получен глас - за кой претендент отива, кой какво е харесал най-много, защо пък точно това и т.н. На мен самата ми беше много трудно да си избера фаворит, но то е нормално. Нали всичките аз съм ги правила и си ги харесвам и обичам.

За статистиката:

197 са публикуваните коментари към "Класация 2015"

249 са гласувалите

270 са получените гласове

Разминаването в цифрите се дължи на това, че в някои коментари са гласували по повече от един човек. Освен това има хора, които са гласували за повече от един претендент. Важното е, че всички гласове са валидни и са зачетени.

И така, ето ги и тазгодишните победители!!!

Както виждате, почетната стълбичка е превзета от цветя. Безспорен победител е букетчето ми от лаленца (№5). За него са гласували 77 човека, включително и майка ми. Именно за нея направих тези лалета и й ги подарих за 8 март миналата година. Тя все още си ги пази и им се радва. Вече и ще се гордее с тях - нали са победител!!!

На второ място се подредиха захарните ми рози (№10). Те събраха общо 40 гласа.

Третото място е за тортата на Яни от втория му рожден ден (№12) с 25 гласа.

Интересното е, че и розите, и тортата (нали е бутафорна), също като лалетата, са все още "живи и здрави"и ми красят шкафа в кухнята. Тортата повече ми пречи, отколкото да краси, ама карай да върви!

Ето как са се подредили и останалите претенденти:

4 място - тортата мелба с 23 гласа (№ 3)

5 място - Angry Birds Epic с 16 гласа (№8)

6 място - винтидж сърцата с 14 гласа (№1)

7 място - тортата за 40-я ми рожден ден с 13 гласа (№6)

8 място - пролетните меденки с 12 гласа (№15)

9 място - тортата с мечо с 10 гласа (№2)

10 място - къпкейкчетата с макове с 8 гласа (№13)

11 място - поделят си го сърцата с рози и снежинките с по 7 гласа (№ 11 и №16)

12 място - сватбената торта с 6 гласа (№14)

13 място - отново е поделено между меденките лакомства и великденските курабийки с по 5 гласа (№4 и №7)

14 място - валентинските ми сърчица с 2 гласа (№9)

Ето и списъка с имената на всички гласували.

А ето и изборната комисия в състав Дамян Златков (председател), Девин Златков, Давид Златков и Денис Златков, която изтегли печелившия сред всички гласували.

Пръв листче от сферата със стотиците изтегли Давид. В сферата имаше само три листчета - с 0, 1 и 2, изписани на тях, тъй като общият брой гласували е 249. Падна се цифрата 0.

Следващата изтеглена цифра от ръката на Денис бе 4 за десетиците. Председателят следи изкъсо как вървят нещата и дали няма нередности.

Последен цифра изтегли Девин. Падна се 9 за единиците.

И така, изтегленото печелившо число е 049.

Председателят записа резултата за протокола.

А под номер 49 в списъка с гласували стои името на Стела Лилова-Додова, която е оставила следния коментар:

Stella Lilova4 януари 2016 г., 15:09

Честита Нова Година! Всички са прекрасни, но най-много ме впечатли номер 12. Бебешка пиеса - торта
Стела Лилова-Додова, гр. София

Честито на Стела!!! Очаквам да ми пише на мейла, за да се уточним за подробностите.

На всички останали пожелавам още веднъж прекрасна и успешна Нова година и ви благодаря, че участвахте в класацията.

↧

Един ден на Дамян

February 12, 2016, 5:20 am

≫ Next: Тра ла ла, тра ла ла, вече на 41!!!

≪ Previous: Победителите в класация 2015

А бе, мамо, ква е тая тъпотия с "безгрижното детство"?!? Значи, тва може да го твърди само някой одъртел. Как пък веднъж не съм чул мой набор да каже подобна тъпотия!? Ти кво си мислиш? Че е много лесно да си на две ли??? Сядай да ти разкажа как минава един мой ден, пък да видим после аз ли живот си живея или ти!

Дето се вика, още преди да съм си отворил очите сутрин, и в просъница чувам: "Стягайте се, момчета, че малкият дивак всеки момент ще се събуди и ще ни разкаже играта!"И това ми било приятели!!!

Ма кво да се прави? Имат очаквания към мен, трябва да ги оправдая. Още с гуреливи очи почвам да ги мачкам и размятам. Другарчета са ми, няма как.

Айде тия четиримата ги оправих. Ма ме чакат още трима братя, майка, баща. Слагам усмивката на ангелче, изнизвам се от креватчето и заприпквам с боси крачета от легло на легло. Тоя да събудия, оня да събудя. Пък те едни кривиииииии! Събота било, осем часа нямало. Ше им се не знае и мрънкалата.

Едно време закуската ми я сервираше в леглото - само примрънквах и ми вадеше цица, а сега кво - налага се да ти помагам да я приготвиш. "Донеси ми тва, дай онова! Сипвай! Бъркай!"Че и ми се караш като разсипвам и цапам. Ако не бях аз, да ти мажа палачинките с масло, за нищо нямаше да стават! Без мен си за никъде!!! Хората могат само да мечтаят за такъв помощник.

Трудя се, помагам ти и накрая кво - даже не ми даваш да си излея цялото шише кленов сироп върху палачинката!!! Да не говорим за изолацията и дескриминацията, които търпя на всяко хранене. Вие си седите на нормални столове около масата, а аз - вързан в тоя бебешки стол, като наказан.

След закуска с тати си пиете кафенцето, а аз съм принуден да си "играя"с братята ми. Ама нали съм най-малък, все не е на моето. Не мога да разбера как им е по-забавно да строят някво тъпо лего, вместо да им се качвам по главите, да ги скубя, хапя и прочие. На всичкото отгоре трябва просто да седя и да ги гледам и ме карат да обещавам да не пипам и да не крада частите. Обещавам, кво да правя!

Офффффф, тоя Девин! Крещи ми за някви обещания, дето съм бил дал. Кога тва бе? Преди пет минути? Че аз ако помнех толкова дълго кво съм обещал, щях да съм най-доброто дете на света. Не че не съм де. Нали, мамо? Нали???? Айде кажи де!!! Кво мълчиш като риба?

Кво ми трябваше да споменавам рибите? Взе, че ме бухна в коритото да ме къпеш. Знам колко е важна хигиената. Само не мога да разбера защо когато ти решиш да ме мокриш, няма проблем. Обаче, ако аз реша да си измия ръцете в тоалетната, вдигаш джабала до небесата! Ама е забавно да те гледам как фучиш, даже смешно.

Ей, да не вземеш сега да ми махнеш харалийката (б.а. - хавлийката) и да ме изтипосаш гол? И аз си имам достойнство, моля те!!! Не ти ли стигат бебешките ми снимки с голотии?

Ейййййййй, ма не се научи как да ми сушиш косата значи!!! Дай на мене!

Виждаш ли как се прави? Те тия къдрици да не мислиш, че от самосебеси така се навъртат на масури. Майсторлък си трябва.

И ушите не щеш да ми изчистиш. А после само ми пилеш, че не чувам. Ама най мразя като те питат разни хора дали слушам и ти им пробутваш клишето "Слуша той, слуша - с двете уши. От едното влиза, от другото излиза!"Да те видя как щеше да влиза и излиза, ако ми бяха пълни с ушна кал.

Оффф, като почнеш да се скръндзаш за тоя крем!!! Голяма работа като ти го изхабя. Ше примрънкаш на бащата за нов. Аз имам имидж да поддържам. Тая кожа иска грижи, за да е мекичка и нежна. Как иначе ше ми се лиготиш "Дай мама да цунка тия меки ръчички, бузки, носленце...!"

Кво? Искаш да излизаме? Баш сега, на най-интересното? Добре де, ше ти направя кефа. Чакай да си догледам детското и тръгваме!

Е за тва ли ме изведе? Да ти позирам по разни камънаци и пънове. Кво ми пука, че светлината е добра за снимки? А, са па и да се усмихвам!

Сериозно ли ше ми купиш геврек, ако ти позволя да ме щракнеш още два-три пъти? Тва вече е друго нещо. Щото с тая шушулка, дето се опитваш да ме забаламосаш, няма да ти се получат нещата. Айде снимай и да тръгваме да търсим бабата с гевреците!

А бе малко сухичък ше дойде тоя геврек. Що не вземеш да ми купиш и нещо за пиене? Не! Нямаш повече пари? Да знаеш, повервАх ти!!!

Хапнахме, сега и да поспортуваме - за тонус и атлетично тяло. Пробвай и ти! Много е лесно. Млатиш с ролера по топката и търчиш след нея. Айде де! Кво само седиш на тая пейка и снимаш! Пък за пред тати ше има "Цял ден не съм подвила крак!"

Какво? Не те чух. Да си ходим ли??? Не ме разсмивай, моля те!!! Нали знаеш, че аз определям правилата. Дай да поседим още малко, да видя дали няма да изведат оная готината мацка, с гъзарската количка! Видя ли как ме гледаше вчера? Казвам ти, има нещо.

Как тръгваме, бе??? Ти май въобще не ме слушаш. Сега ме принуждаваш да рева, да се тръшкам, да не искам да сядам в количката... Дай да си спестим целия този цирк, моля те! Само още половин час.

Виждаш ли как се посреща любим човек? С ръце около врата, а не на кръста. Усмихваш се, целуваш го. И забравяш за въпроси от типа на "Знаеш ли колко е часът?", "Къде ходиш, бе серсем?", "Купи ли всичко, след като ми звъня пет пъти да питаш кво да вземеш?", "По-умряла маруля нямаше ли?"и т.н. На мен ми забраняваш да рева в коридора, за да не чуват съседите, ама ти можеш да повишаваш тон на тати още от вратата, така ли?!?? Айде съобразявай се малко!!!

Да рева в коридора не може, ма се надявах поне сладко да мога да си похапна тайничко и на спокойствие. Обаче не, ти и тук ме откри! Като хрътка си, ейййййй! Как пък все ме надушваш като правя нещо нередно?

Е, аз ли съм виновен, че съм си развалил вечерята??? Ми да беше скрила по-старателно бурканчето със сладко. А ти не само, че си го изтипосала на шкафа, ми си го оставила и отворено. Даже помислих, че е някакъв капан...

Ох, приспа ми се нещо. Ше взема да си лягам.

Неееее, не си бъркам в носа. Просто си го почиствам. Как искаш да заспя с всички тия сополи? После ше ти хъркам цяла нощ и има да мрънкаш. Като знам тати кво го правиш за тва хъркане, горкичкия! Айде лека, че утре кво ме чака....

↧

Тра ла ла, тра ла ла, вече на 41!!!

March 10, 2016, 1:17 pm

≫ Next: Испания

≪ Previous: Един ден на Дамян

Значи за друго я ми остане време, я не, ама да одъртея с още една година не пропускам!!! Тая година даже нямах търпение. Дали защото беше високосна? Та се подпуках с празненства още от 2 март - да компенсирам тоя ден в повече от дългия февруари. И с подготовката се заех по-навреме - не както съм свикнала в последния момент. И почти успях да свърша всичко, което си бях наумила. Благодаря на Пламен (най-вече) и на децата (с леки забележки към Дамян), че ме търпят и ми дават свобода да се вихря!

Първо започнах от най-нестандартната ми приумица - да си направя крафтърска торта. Ако се чудите що за тъпотия е това, веднага ще ви кажа - торта от стиропор, декорирана в стил ръчно направена картичка. Знаете колко се прехласвам по красотите, които момичетата творят от хартия, та реших и аз да си направя нещо такова, ама във вид на торта. Предварително се извинявам на всички тях за аматьорското ми изпълнение, но все пак ми е за пръв, а най-вероятно и за последен път. Благодарности на Поли от Хитрини, която ми преподаде набързо един урок по основи на декупажа и ме снабди с най-необходимите материали. Трябваше да се пообразовам и като погледам малко клипчета из нета как се прави това-онова, ама пусто съм нетърпелива. Сега разбирам защо като бях дете майка ми все ми пилеше, че бързам като пуле пред майка си. Помня как в първи или втори клас й скъсах нервичките от мрънкане да ми купи един комплект на UNICEF, от който се правеха картонени къщички в различни стилове. Купи ми го жената, а аз едва дочаках да се приберем и да хвана ножиците. Само дето не следвах пунктираните линии, а прерязах и четирите картона през средата и съсипах всичко. И ей го е - след повече от 30 години съм си все същата - припряна като за световно!!!

Та ако се бях образовала малко повече, със сигурност нещата щяха да ми се получат далеч по-добре. Като най-голяма грешка отчитам факта, че не нанесох няколко слоя боя върху стиропорените дъмита, а тръгнах директно да лепя декупажната хартия. Всички неравности и ръбчета личаха изпод фината хартия. Тя пък не беше достатъчно, та да я напасна където се застъпваха отделните листове и пеперудите на първия етаж на едно място ми се разминаха. А бе казвам ви - аматьорско изпълнение отвсякъде. Ама пък ми беше такъв кеф да мажа с това лепило. Къде, къде по-забавно е от обличането със захарно тесто.

Имах триетажна "торта"и се захванах да я накича с каквито материали бях насъбрала от кутиите из къщи - панделки, дантелки, канапчета, копчета, цветенца, ключета. За да има и нещичко от сладкарския бранш (да не му изневерявам съвсем), използвах и малко ядлива дантела, а за акцент в декорацията направих няколко лалета. И крафтърската ми торта беше готова. Честно казано, представях си я много, ама много по-натруфенка, но Пламен ме възпря.

Снимките ми са отвратителни и много, много не отговарят цветово на истината, но светлината беше кошмарна, а и фотографските ми умения са еднииии...

Пропуснах да кажа, че всичкото ми вдъхновение се дължи на една от колекциите на Santoro - Mirabelle. Влюбена съм в нещата им!!! Използвах ги и за направата на няколко декорирани бисквитки. Те вече бяха напълно ядливи.

Всяка бисквитка опаковах индивидуално и станаха много сладурски подаръчета.

В същия стил си направих и една истинска тортичка. И тук концепцията в декорирането беше пастелни цветове, дантелки, цветенца, джиджавки. На вкус беше с какаови блатове, напоени с домашен компот от диви малини и вишни и с два вида крем. Единият от извара, квасена сметана, сладкарска сметана и смлени орехи. Другият - маскарпоне със сушени сини сливи, накиснати в ром. Аз лично много си я обичам тая комбинация.

Свещичките очевидно не са 41. Бях си казала, че колкото бели пластмасови цветчета намеря в кутията със свещички (една голяма метална кутия, в която си събирам всички свещички от рождените дни), толкова свещички ще си сложа на тортата. Е, оказаха се точно 16. Явно още съм на възраст sweet sixteen. На снимките са по-малко, но за духането си бяха 16.

В графа "сладко"се отчетох и с лимонови кексчета и с мини тортички от ванилени курабийки.

За мини тортичките държа специално да благодаря на Дамянчето. Детето стоя с мен до два през нощта, докато приключа и с тях.

На следващия ден, 2 март, се отдадох изцяло на готвене и подготовка за купона. Бях поканила моите приятелки - майките на гости в ателиенцето. Онова местенце, където организирахме партито изненада за 16-я рожден ден на първородния лятото. След тинейджърските набези то претърпя основен ремонт и сега е тотално преобразено. Идеята ми е в най-скоро време там да стартирам свой собствен бизнес, нямащ нищо общо с торти. Като му дойде времето, ще ви споделя за плановете ми.

Та на 2-ри вечерта бе официалното му представяне пред приятелките ми. До 12 вечерта щяхме да поливаме апартаментчето, а след 12 - рождения ми ден.

В ранния следобед с Пламчо транспортирахме част от необходимите за мероприятието неща от нас до ателието. Даже успях да спретна нещо като парти маса.

Щракнах няколко снимки и я разтурих, защото трябваше да прибера кексчетата и тортата в хладилника. После си тръгнахме. Пламен отиде да вземе Девин от училище, а аз се прибрах да омеся и една питка. Вечерта отново ме откара в ателието. Помогна ми с последните приготовления и си тръгна, а аз останах да чакам приятелките ми. Страхотен съпруг имам!!! Не знам с какво го заслужих, но съм безумно щастлива, че го имам. Обичам те, коте!!!

В уречения час на вратата се звънна и като отворих - опашка от мацки!!! Готини, усмихнати, готови за веселба!!! Те ухаят на парфюми, от печката ухае на печаща се питка... Целувки, целувки, целувки... И подаръци за новото местенце.

Една представителна снимка за протокола (стриктно спазваме правилото "първо снимките, после питиетата") и купонът официално може да започне. А ние това с купоните го умеем и то много добре. Вече 16 години го тренираме заедно и много добре ни се получава. :)

Не сме в пълен състав - Боги снима, а Деничка дойде по-късно, защото големият й син имаше рожден ден (но въпреки това ме уважи).

Айде, от мен да мине, ще ви покажа и още малко снимки.

Купонясваме си ние и по едно време една от приятелките ми излиза от тоалетната и притеснено ми казва "Бубче, няква гореща вода шурти. Бързо ела да видиш!"Изтръпнах. Викам си "Някоя тръба се е спукала."Търча в банята и хоп, вратата се затваря след мен. Бутам, не се отваря. Стана ми ясно. Кроят ми нещо. Пълна тишина минута-две. След което чувам "десет, девет, осем...."Точно в 24.00 часа вратата на банята се отваря и ме пускат да изляза. Пълна тъмнина и в тъмното разчитам светещ надпис "ЧРД, Бубе!"Пеят ми песен за рождения ден. Лампите светват и гледам насред стаята два големи кашона. Като ги отворих от тях излетяха 13 балона в различни цветове. На всеки имаше закачено листче с името на една от приятелките ми. Хващам си балонче и получавам пожелания, прегръдка и целувки от притежателката му. Беше толкова хубаво, мило и вълнуващо!!!

Благодаря ви мои скъпи приятелки - Марги, Роси (на Лази), Юле, Деничка, Роси (на Аси), Богче, Вени, Миленка, Дорче, Наталка, Дани, Иля, Венерка!!! Обичам ви много!!!

Признавам си, изненадаха ме страхотно!!! Мислели и стриптизьор да изскочи заедно с балоните от кашона. Даже двама - един бял и един черен. Ама се отказали. Ще го оставим за 100-я ми рожден ден. Тогава определено ще трябва да си плащаме, за да се порадваме на секси мъжка плът. Сега още ни е рано. Още сме млади и красиви, няма нужда да се ръсим за мъжко внимание. :)

Освен изненада получих и подарък под формата на крупна сума, с която възнамерявам да си купя нещо специално за спомен, но още не знам какво. Получих и страхотна картичка с още по-страхотни пожелания.

Духнах си и 16-те свещички. Отвях ги направо!!!

И купонът продължи до малките часове на нощта!

В ранните часове на сутринта бях нападната в леглото и от Пламен и децата. Денят премина в получаване на подаръци, обаждания, пожелания. Благодаря на абсолютно всички, които се сетиха за мен и направиха празника ми още по-прекрасен и специален!!! Пожелавам си всички ваши пожелания, а те са стотици, да се сбъднат, защото са наистина страхотни!!!

Ще завърша с две стихотворения в моя чест. Първото е от сестра ми Вероника.

Честит Рожден Ден, моя миличка сестричке

и весел празник, бляскава звездичке!

Бъди ми жива, здрава и щастлива,

обичана, добричка, все така красива!

Със вяра и надежда във сърцето

следвай своята звезда в небето,

с високо вдигната глава

посрещай своята съдба!

Не се променяй ти, защото си чудесна,

обичам те, но спирам вече,

че поезията не е никак лесна!

Но за финал ще кажа апропо

честито пак и всичко най-добро!

Второто е от един приятел от колежа, който ми измисли прякора Буболинка, и който преди 20 години написа едно друго стихотворение за мен със същия първи стих - "Мишена ти си черна..."

Мишена ти си черна,
Със четири стрелички във средата,
Мишена готина и верна,
Сладкарка, майка, пример за жената,

Жената, дето е мечтана,
И пример е тъй светъл, нескончаем,
Бъди обичана, желана,
Чаровна, весела, необичайна!

А в следващата публикация ще ви разкажа за подаръка, който получих от моя скъп съпруг - пътуване до Барселона, Сарагоса и Мадрид. И за още един много специален подарък, който ми изпрати едно съвсем непознато за мен момиче. Май колкото повече одъртявам, толкова по-обичана и щастлива ставам!!! :)

↧

Испания

April 4, 2016, 4:36 am

≫ Next: Тортата на Стела или декорирана торта № 300

≪ Previous: Тра ла ла, тра ла ла, вече на 41!!!

Както ви обещах в предишната публикация, в тази ще ви разкажа за пътуването ни до Испания. То бе подаръкът ми от Пламен послучай рождения ми ден. Обичам подаръците!!!!!

Не беше изненада, тъй като знаех няколко седмици предварително, но без каквито и да било подробности. Където и да ходим, никога не искам да съм наясно какво точно ще видим, къде ще спим и т.н. Предпочитам да съм тотално незапозната, за да ми е максимално вълнуващо. Затова и не обичам да ходя втори път на едно и също място. Тръпка ми дай на мене! А новото и непознатото определено ме вълнуват на макс!

Петък, 4 март, денят на нашето заминаване дойде бързо. Оправих багажа - нашия и този на всяко от децата. Излизах къщата - винаги оправям и почиствам преди да заминем някъде (идея си нямам защо). И тръгнахме. Първо минахме през родителите на Пламен да оставим две от децата - Давид и Девин. После с Дамянчето продължихме към Дружба, към моите родители. На тях се падна да гледат него и Денис. По две деца на баба и дядо - поравно, да не се сърдят. Пътуваме към Дружба и тъкмо да въздъхна и да споделя на Пламчо как всичко ми е свито на кълбо и той ме изпревари. Всичко, дето си бях наумила да измрънкам, направо ми го взе от устата - колко му било мъчно, че се разделяме с децата, как коремът и главата го боляли от притеснение, колко ужасно се чувствал. Нямаше как, трябваше да се стегна и да бъда силната. Две мрънкала в една кола (да не споменавам и Дамян) щяха да дойдат в повече. Въздъхнах си тайничко и толкоз.

Оставихме Дамянчето и колата в Дружба. Татко ни хвърли до летището и отидохме да се чекираме. Докато чакаме на опашката ми прави впечатление, че повечето жени ги карат да си събуват ботушите. А докато бяхме в нашите забелязах, че чорапът ми е скъсан. Викам си "Голяма работа! Ще прецапам набързо, кой ще ме види?"Палецът ми, обаче, сякаш беше на друго мнение - беше се показал целият, всички да го видят. Прецапах аз през детектора и като писна онова ми ти "пюу, пюу, пюу". Привика ме митничарката встрани и като се почна едно обарване. За 17 години брак Пламен толкова не ме е пипал дето се вика!!! От главата до петите и обратно. Взе и ръчната палка-детектор. И тя пищи като луда. Айде пак опипване. Въртя ме отпред, отзад. Едва ли имаше някой от опашката чакащи, дето да не видя скъсания ми чорап. Така и не разбрах кво беше тва пищене, но в крайна сметка ме пуснаха. Пламен, който отдавна беше се чекирал, ме скъса от бъзик. От няколко дни преди това, покрай прословутото "малко коте"на Валерката Божинов, постоянно ми викаше така. Но сега "малко"моментално беше заменено от "терористично".

След като се чекирахме му ударихме едно голяяяяяяяямо чакане. Оказа се, че сме подранили с повече от два часа. Дали сме били прекалено изрядни пътници или сме нямали търпение да се оттървем от децата, колкото и мъчно да ни беше за тях??? Обаче вместо да се отпусна, аз все повече се натоварвах психически - установих, че ме е страх от предстоящия полет. Да не повярва човек, че една от най-големите ми мечти беше да стана стюардеса! Докато излетим и първия един час след това ме тресеше голямо шубе. Най се притеснявах да не падне самолетът докато летим над вода, че в тоя студ и мокра...

До инциденти, слава Богу, не се стигна. Слязохме на летището в Барселона сухи и невредими. Дори успяхме да стигнем навреме до гарата и да си хванем влака към центъра. Пътуваме си и телефонът на Пламен звъни - повикване от United States. Вдигам аз (нали съм възпитаник на първа английска гимназия и се предполага да знам английски). Звънят от Booking да ни информират, че има драма с резервацията ни в хотела. Спукала се някаква тръба и не могат да ни настанят. Казвам на Пламен и тъкмо да изпадна в паника, тая гад пак ме изпревари. Толкова се притесни, горкият, че чак се изплаших да не получи инфаркт. Пак се мобилизирах и запазих тотално хладнокръвие. Още повече, че от агенцията си свършиха перфектно работата. Намериха тяхна служителка българка, която на родния ни език да ни обясни подробно как стоят нещата. Тя ни свърза с нейната колежка, която движеше резервацията ни. Момичето ни изпрати новия адрес, карта и т.н, а после звъня още няколко пъти да се увери, че сме се ориентирали, настанили и всичко е наред. Възхитена съм от отношението и обслужването!

Настаниха ни в друг апартамент, в непосредствена близост до първоначално резервирания и само на една пряка от Саграда Фамилия - виждахме я от блкончето и през прозорците. Перфектна локация, перфектно апартаментче! Имаше всички удобства, включително кафе и минерална вода. Свалих раничката от гърба си, а с нея и всички притеснения и страхове и се отдадох изцяло и само на тръпката и емоцията. Бях толкова щастлива и нетърпелива да видя и усетя колкото се може от Барселона. Вече бях "коте турист". Часът минаваше 11 вечерта и с Пламен излязохме на разходка в търсене на приятно местенце, където да вечеряме. Попаднахме на страхотно ресторантче, в което всичко беше само с телешко. Уникално вкусно!!! След като хапнахме, си направихме дълга нощна разходка. Беше ми толкова хубаво - с любимия човек на ново и вълнуващо място! Бях щастлива, много щастлива!!!

На следващата сутрин отново бяхме нетърпеливи да се впуснем в приключения. Кафе в леглото и юруш навън! Бяхме си начертали един безумно дълъг маршрут и поехме по него. Пламен си беше пуснал приложение на телефона за измерване на извървяното разстояние. Оказа се, че средно на ден изминавахме около 20 км пеш. Толкова искахме да видим колкото се може повече неща. И най-вече да усетим атмосферата.

Няма да ви отегчавам с подробности къде точно сме ходили и какво сме правили. В края на разказчето ще постна снимки, разделени в отделни категории. Мисля, че така най-добре ще успея да потопя и вас в преживяното.

Нещата, които най-много ме впечатлиха или по-скоро изненадаха в Барселона, бяха три: езикът, архитектурата и хората. Изобщо не предполагах, че каталунският е толкова различен от испанския. Все си мислех, че ще мога да вдяна нещо, ама не. Естествено, всички говорят и испански (макар и с неохота), та нямах проблем с комуникациите. Архитектурата свързвах само и единствено с творенията на Гауди, които не се доближават особено до моите разбирания за стилно и красиво. Оказа се, че почти няма сграда, която да не ме изуми със собствен облик, стил, цвят, детайли. Обожавам ковано желязо и тухлички, а те са основен акцент. Хората очаквах да са доста по-топли и усмихнати. Представях си ги темпераментни като латиносите, а те се оказаха сдържани като западноевропейците (каквито всъщност са си). Но са много отзивчиви и нито един не отказа да говори с мен или да ни помогне. От Барселона най-любима ми е следната случка. В неделя малко се пооспахме, след цял ден скитане в съботата до малките часове на нощта. Та плановете ни да обходим още един маршрут се провалиха, защото времето нямаше да ни стигне. В 13.00 часа трябваше да си хванем влака за Сарагоса. Имахме само три часа на разположение и решихме да отидем пеша до гарата - хем да се разходим, хем да разгледаме всичко по пътя. Спрях един мъж на тротоара да го попитам в каква посока трябва да тръгнем, за да отидем до гарата. Той ме предупреди, че е бая ходене, упъти ни да вървим все направо по булеварда и тръгнахме. По едно време чуваме бибиткане зад нас. Същият човек, ама в кола. Предлага да ни качи и откара до гарата, за да не вървим пеш. Отказахме му, но ми стана толкова мило.

На гарата пристигнахме съвсем навреме. Хванахме си влака - по-бавния, не експресния, за по-евтинко. Бавен, бавен , ама движеше с 250 км в час. За първи път пътувах със скоростен влак и останах очарована - комфортно, безшумно, плавно. За нула време бяхме в Сарагоса. Хотелчето ни отново се оказа на страхотно място - до базиликата "Nuestra senora del Pilar", най-голямата забележителност на града. Браво на тоя моя мъж бе! Как само ги е подбрал местата за настаняване! Макар че с това конкретно си вкара автогол, ама за това малко по-късно.

След Барселона Сарагоса не бе така впечатляваща, но и тя си има своя чар и обаяние. До вечерта бяхме обходили всички централни улици. Само дето умрях от студ. Измръзнало коте. Пламен ме скастри, че само така ми се струва. Чудно си било времето. Привечер се прибрахме за малко до хотелчето - да поотпочинем за час и да се пуснем на нощен тур. Докато се излежаваме, включвам телевизора - някаква местна кабеларка в стил чичо Пешо, пардон дон Педро, на достолепната възраст от 89 години пробягал разстоянието от неговото до съседното село. Младежите от същото село пък си направили поход из бадемовите плантации (типични за този регион). Лелите от по-съседното село пък се събрали на мегдана да сготвят огромен казан яхнийка с чоризо. Но кой каквото и да прави, все мрънка, че много студено. Такива ниски температури даже зимата нямало. А Пламен ше ми разправя, че просто така ми се струвало. Вместо да ми се извини и реваншира за лошите метеорологични условия. Сега намерил да ме доведе в Испания?!? По телевизията даже за някакви апокалиптични прогнози споменаха - чакали торнадо и още по-ниски температури. Турих още някое и друго катче дрехи и излязохме. Зима не зима, няма да им стоя в хотела, я! Мен нощна Сарагоса ме зове. Шматкахме се, вечеряхме, пак се шматкахме. Към полунощ се сетихме, че нямаме вода за пиене. Няма и отворени магазини. Спирам един дядо да го питам дали знае откъде може да си купим вода по това време. Човекът беше толкова мил. Вика "Ако искате елате до вкъщи да ви дам вода, ама живея далеч!"Отказахме, естествено. По едно време човекът подтичва зад нас - сетил се за отворено магазинче и ни догонил да ни заведе до там. Казвам ви - супер отзивчиви и услужливи хора!

На сутринта се събудихме с дъжд. Е сега я втасахме. Студено добре, ама и мокро! Решихме да се отдадем на по-интимни занимания докато превали (бях убедена, че дъждът ще спре). Баш в кулминационния момент забиха камбаните на базиликата и целият църковен хор запя. Да се чуди човек кво да прави - да свършва ли, да се кръсти ли... Беше като на филм. Веднага се възползвах от така стеклите се обстоятелства. Викам на Пламчо: "Мило, било квот било! Аз повече секс без хор и камбани няма да правя!"Претенциозно коте.

С камбаните и хора и времето се оправи. Спря да вали и отново се отправихме на поход - към другата голяма забележителност на града - мавърския дворец Алхаферия. Вървим си ние и на витрината на една пекарна виждам надпис "Честит ден на жената". Питам Пламен коя дата сме. Той си поглежда часовника и вика "8 март". Изпадам в ужас!!! Та ние на 8-ми летим от Мадрид за София, а пък всъщност сме в Сарагоса. Тоя път истерясах преди Пламен да успее да ме изпревари. Оказа се излишно. Не било 8, а 7 март. Но поради факта, че е високосна година, часовникът не отчел 29 феврурари и бил с ден напред. Та на спокойствие разгледахме двореца. По обед си хванахме влака (този път експресния - 300 км/ч) за Мадрид. И там студ, ама иначе слънчево. Апартаментът пак се оказа на супер място - до "Puerta del Sol", площада със статуята на мечката с дървото, символът на Мадрид. Хвърлихме раниците и айде пак по улиците. Съвсем различна атмосфера и облик! И пак ми е хубаво, и емоционално! И пак съм щастлива, много щастлива! Доволно коте.

Малко сън през нощта и на сутринта пак се юрнахме из Мадрид. Къде ли не обикаляхме, какво ли не видяхме. Беше супер! Привечер се отдадохме на шопинг - ама скромен, колкото да зарадваме децата с по някое подаръче. После метро, автобус и хоп - на еарогарата. Чекирахме се - аз, конкретно, с два здрави чорапа. Няма да се излагам пред чужденците, я! Качихме се на самолета и се сетих защо мечтаех да стана стюардеса - егати и готиният стюард ни посрещна на борда!!! И как се задяваше с колежката през целия полет!!!

Голямо рулиране му ударихме на мадридското летище. По едно време имах чувството, че по земя ще се прибираме до София. Но излетяхме все пак. И кацнахме. Полунощ отдавна минаваше. Метнахме се на едно такси до Дружба, прехвърлихме се на нашата си кола и се прибрахме вкъщи. Толкова уморени, но и толкова заредени!!! Все такива подаръци да ми правиш, мило!!! И с повод, и без повод! Обичам те!!!

А ето и снимковият материал.

Архитектурата

Както вече споменах, тя бе едно от нещата, които силно ме впечатлиха.

Барселона. Типична улица за централната част на града. Още по-изумително от самите сгради е тяхното разположение. Всички улици в квартал Eixample, където беше и нашето апартаментче, са абсолютно прави, а кръстовищата са под формата на ромб. Виж следващата снимка!

Тази снимка свалих от интернет, за да видите гореспоменатия район. Хипер яко, нали???

Това е хотелчето ни в Сарагоса. Цъфналите в лилаво дръвчета са из целия град.

Пешеходната улица в Сарагоса. В дъното е базиликата "Нашата дева от Пилар"

Casa Amparo в Сарагоса - нещо като старчески дом за възрастни хора, които се нуждаят от грижи

Мавърския дворец Алхаферия в Сарагоса - поглед отвън

Мадрид - Iglesia de las Calatravas

Мадрид

Casa de la Panaderia на Plaza Mayor или главния площад в Мадрид

Мадрид - този архитектурен стил е много типичен за града. Богата орнаментика, множество кулички, снежнобял цвят.

Мадрид

Мадрид - El edificio de Telefonica

Мадрид

В сградата в ляво беше апартаментът ни в Мадрид, а сградата в дясно е център за работа с бежанци

Мадрид - Дворецът на комуникациите на площад Сибелес

Мадрид

Мадрид, двореца - Palacio Real

Edificio Espana y Torre Madrid - два от небостъргачите в Мадрид

Мадрид

Барселона - Casa Terrades, готически замък на булевард Avinguda Diagonal

Барселона - Casa Mila, едно от творенията на Гауди

Барселона - Casa Batllo, още едно дело на Гауди

Барселона - Palau de la Musica Catalana

Estacio de Franca - една от гарите в Барселона

Барселона - Музей по зоология в парка Цитадела

Улици, площади, пешеходни алеи

Навсякъде беше пълно с хора и коли, но никъде не видяхме задръствания. В Барселона на почит са моторите и велосипедите. Още с пристигането ни в града, някъде към 23.00 часа, попаднахме на шевствие на велосипедисти - стотици хора на колелета се движеха по един от основните булеварди Avenguda Diagonal.

На гарата в Сарагоса - тъкмо сме слезли от скоростния влак от Барселона

Уличка в Сарагоса

Площадчето пред църквата San Juan de los Panetes в Сарагоса. Кулата в дясно е доста наклонена, макар че на снимката не си личи много добре.

Площада между царския дворец и катедралата Санта Мария ла Реал. Всички тези хора чакаха на опашка, за да влязат в двореца.

Мадрид

Мадрид - Gran Via

Мадрид

Мадрид - фонтанът на Сибела и двореца Линарес

Мадрид - улицата отстрани на Прадо

Мадрид - Plaza Mayor

Мадрид - площад Вия и паметникът на адмирал Алваро де Басан. През средновековието това е бил централният площад на Мадрид.

Мадрид - снимка от алеята пред егихетския храм на Дебод. Самият храм грам не ме впечатли, ама тия огромни дървета!!! А бе проста жена - не гледа паметниците на културата, ами гюрлюците наоколо.

Барселона - мернах ферарито на светофара тъкмо мислех да го снимам отдалеч, пък то взе, че зави и се паркира баш под носа ми. Собственикът беше мъж, видимо мой набор, елегантно небрежен, симпатяга...

Някакво пикливо фонтанче в Барселона, а тоя в Montjuic, голямата работа, така и не ни стигна времето да го видим. Нищо, следващия път.

La Rambla - това е стъргалото на Барселона, демек най-популярната пешеходна улица в центъра на града, дълга 1.2 км. Свързва площад Каталуния и паметника на Христофор Колумб. Фрашкана с туристи.

В Барселона е пълно с такива тесни улички, а аз ги обожавам.

Пак в Барселона - много яки коли карат тия хора бе!!!

Младоженците, за които бе предназначен ретро ягуарът. Късметлии!!!

Площад Реал в Барселона

Едно съвсем мъничко площадче встрани от Двореца на каталунската музика

Барселона

Яхтеното пристанище в Барселона

Passeig de Lluis Companys в Барселона, водещ до Триумфалната арка

Барселона

Катедрали
Колкото и странно да звучи, досега не бях влизала в катедрала. Или поне аз нямам спомен. А испанските катедрали несъмнено са внушителни. Направи ми впечатление колко много деца на възрастта на Денис влизат и се молят.

Сарагоса - базиликата Nuestra Senora del Pilar

Сарагоса - катедралата Сан Салвадор или La Seo

Базиликата в Сарагоса - поглед откъм река Ебро

Отново базиликата в Сарагоса

Мадрид

Санта Мария ла Реал, по-известна като Светата Дева от Алмудена

Мадрид - базиликата San Francisco el Grande

Мадрид - църквата Сан Андрес

San Jeronimo el Real в Мадрид

Барселона - Саграда Фамилия

Готическата катедрала на Барселона - Света Еулалия

Барселона

Паметници, монументи, скулптури.

Сарагоса

Мадрид - Фелипе IV

Мадрид - Мечката и ягодовото дърво, символът на Мадрид

Мадрид - не съм сигурна каква точно е тази сграда, май беше на Министерството на околната среда. Но ние с Пламен бяхме впечатлени от статуите - наричахме ги абитуриентите, защото се возят прави. :)

Мадрид

Мадрид - паметника на Сервантес, площад Испания

Мадрид - статуите на Дон Кихот и Санчо Панса пред паметника на Сервантес

Барселона

Барселона - Триумфалната арка

Паркове, градинки, дворчета и всякаква растителност

Сарагоса - вътрешния двор на мавърския дворец Алхаферия

Мадрид - целият калкан на тази сграда беше засаден с най-различни растения

Мадрид

Мадрид - парка Ретиро

Мадрид - езерото в парка Ретиро

Мадрид - парка Ретиро

Мадрид

Мадрид - градините на Сабатини, в непосредствена близост до двореца

Барселона - парка на Цитаделата

Барселона - парка на Цитаделата, ботаническа градина - беше заключена и снимах през един процеп

Ресторантчета

За жалост съм прекалено срамежлива и не ми беше удобно да снимам интериора на всички страхотни заведенийца, покрай които минавахме. А те наистина са много и всяко си има своя стил и чар.

Сарагоса - едно много приятно италианско ресторантче. Там вечеряхме и беше много вкусно. Знам, че тъпо да си в Испания и да ядеш италианска храна, но честно казано, изобщо не бяхме очаровани от типичната испанска кухня.

Мадрид

Мадрид - това е миниатюрен макет на ресторанта, изложен на витрината

Мадрид

Мадрид - семейно заведение, в което спациалитет са чуросите и течният шоколад

Обожавам чуроси! За първи път опитах този типичен испански специалитет на коледния базар пред Народния театър в София и ужасно ми харесаха. Нямах търпение да пробвам и истински испански чуроси.

Мадрид - едно много симпатично рибно ресторантче, което беше пълно само с дядовци.

Витрината на ресторантче в Мадрид

А това е заведението, в което вечеряхме първата нощ в Барселона. Телешкото им наистина е страхотно!!!

Барселона - почти всички заведения са дълги и тесни и много уютни

Нощни

Обожавам трансформацията, която претърпява всеки един град в нощните часове. Много е романтично и красиво!!! И в трите града, в които бяхме, нощният живот кипи с пълна сила. Макар да беше студено, вечер улиците се изпълваха с толкова много хора. За жалост, нощните снимки от Барселона ми липсват - нещо е станало с фотоапарата. Разделил е всички снимки в две отделни папки, а едно определено количество просто липсват.

Балкони

Много ги обичам!!! Не знам защо, ама са ми толкова романтични и кокетни! Хич не обичам жилищата без балкон.

Детайли

Знаете вманиачеността ми по детайлите. Няма как да не ги забележа и да не им отдам нужното внимание. Понякога детайлът е всичко!

Мадрид - честно да си призная, трябваше ми време, докато зацепя, че това е рисунка. Целият калкан е изрисуван, като естествено продължение на двете сгради. Много яко!!!

Макет на гарата в Барселона. Всичко е толкова миниатюрно и в същото време толкова детайлно. Ако можете да си свалите и оголемите снимката, ще видите какви уникални детайли има. Любима ми е бебешката количка.

Магазинчета

Толкова много и толкова кокетни!!! Естествено, най-много се заплесвах по пекарните и сладкарничките. Големите магазини тотално съм ги пренебрегнала, защото грам не ме впечатляват.

Магазин само за консерви - надписът отвън гласи "направете подарък в консерва"

Закрит пазар

Магазин за халва - страшен фен съм на испанските халвички. Преди татко работеше с испанци и често му изпращаха халви като подарък, та бая съм похапнала. И всичките са страхотни!!!!

Много цветен и кокетен магазин за насипни сладки и бонбони, но на доста високи цени. Пък не бяха нещо кой знае какво. Цената за 100 гр е като за 1 кг в България.

Най-любимата ми витрина!!! Бебешки дрешки от органични материи. Пламен обеща като ни се роди първото внуче да ме заведе пак в Барселона, за да му купя дрешки от този магазин. :)

Табели

Много бях впечатлена от "табелите"с имената на улиците в Мадрид. Ама късно се сетих да ги снимам и щракнах само няколко.

Тези са декоративни - вид сувенир

В предишната публикация ви обещах и още нещо - да ви покажа какъв подарък получих за рождения ми ден от едно съвсем непознато за мен момиче - Силвето от Стара Загора. Малко преди 3 март получих съобщение от нея във ФБ. Молеше ме да й дам адреса ми, за да ми прати нещо. Отказах, защото се чувствам супер неудобно когато ми правят подаръци. Но тя беше настоятелна и накрая склоних. Казах й, че пътувам и няма да ме има и се разбрахме да ми прати "нещото"като се върна. В деня, в който се прибрахме от Испания пристигна и куриерът. Отворих кашона и вътре открих албум, направен собственоръчно от Силвето. Много се зарадвах, защото обожавам такъв род неща. Но като го отворих останах меко казано изненадана. Албумът беше пълен с над 100 наши снимки, запечатали най-хубавите моменти на семейството ни. Силвето не само беше сътворила нещо красиво, но и го бе изпълнила с толкова много емоции. Още по-затрогващи бяха множеството стихове, които бяха в пълен унисон със снимките. Просто вълшебно! И толкова затрогващо!!! Благодаря ти, Силве!!! <3 i="">3>

Тук можете да разгледате всички красоти, които твори Силвето.

↧

Тортата на Стела или декорирана торта № 300

May 27, 2016, 2:15 am

≫ Next: И до Италия отскочихме

≪ Previous: Испания

Ако се чудите коя е Стела, веднага ще ви кажа. Тя е победителката в Класация 2015 - Стела Лилова-Додова, гласувала под номер 49. Още щом разбрала, че именно тя е печелившата, веднага ми писа:

Мила, прекрасна Бубе,

С огромна радост погледнах днес резултата от класацията ти и какво да видя - моето име печели! Ако знаеш как се зарадвах, участвам в класацията всяка година и съм много щастлива, че тази година сте изтеглили моето номерче!

Благодаря на момчетата за избора. Направихте деня ми!

Тъй като Стела е от София, реших да я зарадвам с торта, а не с декорирани курабийки, както беше по регламент. Рожденният й ден се оказа доста далеч във времето, затова предпочетохме да не чакаме толкова. Стела каза, че ще си спретне специално купон с най-близките си хора, за да се насладят на тортата. Помолих я да сподели с мен вкусовите си предпочитания, за да мога да я зарадвам максимално. Фаворити се оказаха маскарпонето, шоколадът и сметаната. Аз добавих и пресни ароматни ягоди и се получи супер вкус.

Относно дизайна - исках да е абсолютна изненада за Стела. Спрях се на нещо максимално изчистено и стилно. Не познавах Стела, но от профила й във фейсбук видях (да живеят социалните мрежи!!!), че е едно младо, красиво момиче, с много мило излъчване и финес. Тортата трябваше да е нейно олицетворение. Заложих на основа в цвят слонова кост и малко дантела и букет от нежни цветя в пастелни цветове за отгоре. Естествено, започнах от цветята. Няколко дни се забавлявах с тях. Спретнах един разцъфнал божур, розички, хортензии, малко зеленинка. Най-забавно бе аранжирането им в букетче. Ето го и него.

Но акцентът не бе в букета, а в нещо далеч по-мъничко. Нарисувах едно черно-бяло пиленце до гнезденце с три бели яйчица. Това бе моето послание и пожелание към Стела. Знам, че е нещо твърде лично, но така го почувствах.

А ето я и цялата торта!

Тортата ми беше готова и зачаках с нетърпение Стела да дойде да си я вземе. Много исках да се запознаем лично. Датата беше 20 февруари. Стела се появи точно в уречения час. Беше още по-красива от снимките във ФБ и толкова стилно облечена! Донесе ми букет лалета - любимите ми! Предишния ден лалета получих и от моя скъп съпруг. Просто ей така, без повод. Ама знам, че щом мъжът ти ти подари цветя без причина, значи причина все пак има. Та веднага го скастрих: "Какво си направил?"А той, като видя, че и Стела ми носи цветя, ми вика: "А момичето какво е направило?" :)

По-късно същата вечер получих от Стела още един подарък - нейна снимка с тортата и прекрасно писъмце:

Мила Бубе, исках да ти благодаря от сърце за невероятната торта, която направи за мен. Толкова красива, вкусна и брилянтно изработена. И това ръчно изрисувано пиленце с трите яйчица, нямаш представа колко ме трогна! Ще си го запазя и се надявам да си имаме прекрасни душички.Срещата с теб беше изключително приятна за мен. Благодаря ти още веднъж за всичко. Ако знаеш само колко щастлива ме направи. heart емотиконheart емотиконheart емотикон

И ти мен, Стела!!! Обичам да радвам хората и това ме прави истински щастлива! Благодаря ти за всички положителни емоции!

В последствие, като си отворих работния тефтер, установих, че тази торта е и 300-та ми. За някого цифрата 300 може да е нищо, но за мен означава страшно много. Защото всяка една торта, която съм направила, значи много за мен.

↧

И до Италия отскочихме

June 13, 2016, 3:56 pm

≫ Next: Дамянчето на 3

≪ Previous: Тортата на Стела или декорирана торта № 300

Още от пътуването ни до Испания знаех, че и Италия ще посетим скоро. Пламен и за там беше букнал билети и хотели - три нощувки в Рим и една в Неапол. Нямах търпение да дойде 12 май и да отпрашим. Винаги ми е било мечта да посетя тази страна.

Денят дойде. По вече отработен план и график разпределихме децата по бабите, а ние се стоварихме на летището - на терминалчето за нискобюджетни авиокомпании. Предварително три пъти си проверих чорапите - да се не излагам пак с дупки и стърчащи палци по време на митническата проверка като предишния път. Чекирахме се и хоп на самолета. Качваме се на борда и а - познато лице. Старшата стюардеса същата като на полета до Барселона. Казва се Свобода - с ударение на второто "о". Чак се зарадвах. Настанихме се по местата и до мен се приближава една от другите стюардеси. Пита дали може да ме помоли да й съдействам и асистирам по време на полета. Подскочих от кеф - сигурно иска да й помагам! Най-после мечтата ми да бъда стюардеса ще се сбъдне, па макар и еднократно. Не било това. Искаше да се преместя на едно от четирите спешъл места до аварийните изходи в средата на салона. За тях никой не си купувал билети, че цената им била по-висока. Пък задължително трябвало да има по един пътник до всеки изход и в случай на авария да отвори люка. Съгласих се, естествено, нали съм съвестна гражданка. Но помъкнах и Пламен с мен. Не можело. Ама все пак стюардесата направи компромис, да не ни разделяла - явно още даваме вид на влюбени гълъбчета. Преместихме се. Пламчо се размаза от кеф. На тия спешъл места разстоянието между седалките е два пъти по-голямо от обичайното. Даже и за неговите дълги крака беше прешироко и комфортно. Прииска ми се и моите да бяха с 10-15 см по-дълги. И друг път са ме спохождали такива мераци, ама чисто от кифленски подбуди. А сега чисто прагматично ми се щеше да се възползвам, та да оценя по достойнство ширналото се място.

Стюардесата ме инструктира за нищо на света да не пипам дръжката на люка. Само по сигнал от страна на екипажа. Обещах. Изгледах много внимателно демонстрацията за безопасно пътуване. Винаги я гледам - от уважение към стюардесите. Но този път бях още по-съсредоточена. Изчетох и книжката с инструкции. Трябваше да съм максимално подготвена - с тая отговорна задача, дето ми възложиха.

За щастие полетът мина безаварийно и ето ни в Рим. От летището си хванахме автобус. Първото нещо, което ме впечатли по пътя, бяха огромните иглолистни дървета, които бяха навсякъде. Идея си нямам как се казват, но са страхотни! Второ - веднага направих сравнение на сградите с тези в Барселона и Мадрид. Доста по-занемарени и очукани ми се сториха. Чисто архитектурно ми напомниха повече за Солун. Хареса ми - винаги съм обожавала средиземноморския стил.

Автобусът ни стовари и право в хотела. То хотел е силно казано. По-скоро стая от апартамент със самостоятелна баня и тоалетна. Ама пък на супер място - точно до жп гарата (Termini) и в близост до центъра. А и цената перфектна - само 70 евро на вечер. Обзавеждането - няма такъв кич! За мен италианците винаги са били еталон за стил и дизайн и очаквах във всичко да са безупречни.

Беше обедно време и с Пламен моментално се юрнахме по забележителности. Толкова много история накуп не бях виждала! Накъдето и да се обрънеш, има нещо от миналото. Много е яко и вълнуващо! От хотела ни дадоха карта на стария Рим и за три дни успяхме да видим абсолютно всички забележителности, отбелязани на нея. Разходихме се по толкова много улици. Потопихме се изцяло в атмосферата на този уникален град. Успях да сместя и него в сърцето си до всички онези места, които ще помня до края на дните си (ако не ме хване склерозата де).

Стартирахме с най-близката до хотела забележителност - базиликата Santa Maria Maggiore и едноименния площад. Той се оказа и първото място, на което Пламен си сабу обувките (тип платненки), за да си оправи смъкващите се чорапи. Направи го на още куп места - все неслучайни.

От площада продължихме по булевард Cavour.

И някви други улици...

И навсякъде една ми ти зеленина! Тротоарите отрупани с кашпи, по стените пъплят всевъзможни храсти и цветя (предимно жасмин и брашлян), балконите окичени с мушката и сукулентни, палми, фикуси. Пълен разкош!!!

Пътьом се отбихме и в парка на Villa Aldobrandini. Много тихо, спокойно и красиво местенце, разположено на хълмче с готини гледки.

Местни тинейджъри (предполагам избягали от час), пафкат тревица, жулят биричка и играят карти.

А Пламен пак си оправя чорапите.

След паркчето се отправихме към баш историческата част.

Честно казано, не знам по кое се заплесвах повече - по паметниците на културата или по множеството туристи от всякакви националности. Аз такова стълпотворение на хора, буквално от всяка точка на света, не съм виждала никога. Ужасно съжалявам, че не се сетих да снимам самите туристи. Особено африканските и азиатските представители, облечени в техните си уникални колоритни одежди. По пътя към Колизеума тълпата беше толкова голяма - все едно се носиш сред море от хора. Чувствах се като на Илианци в славните му години - накъдето те понесе народът, натам вървиш.

А ето го и самият Колизеум. Пламен много настояваше да влезем, но ми се струва, че не толкова, за да го разгледаме и отвътре, а за да открие къде точно се е разписал Благо Джизъса. И, естествено, не пропусна да си оправи чорапите и на фона на този велик символ на Рим.

Чувствах се отвратително на това място. Като си представя колко хора са намерили смъртта си там и то за забавление на други хора. Просто отвратително!

Арката на Константин

Палатин - един от седемте хълма на Рим. В подножието му се намира пещерата, в която вълчицата отглежда близнаците Ромул и Рем. Влюбих се в това място. Още повече, че го посетихмме по залез слънце - любимата ми част от деня. Малко проблемно влязох. На входа има детектори и рентген от съображения за сигурност. Всички хора минават тихо и спокойно, но щом дойде моят ред, алармата се разпищя. Вече почвам да се съмнявам, че има нещо метално вътре в мен. Не може навсякъде да активирам детекторите. Пищя по летища, в президентството пищях като ходихме на "Голямото семейство". А римските полицаи едни строги. Другите туристи почнаха да ме гледат като потенциален терорист. Момчетата зад мен на опашката така се притесниха, че отстъпиха няколко крачки назад. А тия, дето вече бяха влезли, включително и Пламен, се върнаха да видят какво става. Много е притеснително десетки хора да те зяпат подозрително, докато пет полицая ти крещят нещо на италиански. Важното е, че в крайна сметка ме пуснаха.

От Палатин се разкриват страхотни гледки.

Докато снимах гледките, една чайка дойде и ми се курдиса пред обектива. Нямаше как да й откажа няколко кадъра. В Рим е пълно с чайки, може би заради река Тибър. Но то и в София си имаме две двойки чайки, които всяка сутрин с нетърпение чакам да прелетят край балкона, докато си пия кафето. Много им се радвам и ми създават морско настроение, а аз, както знаете, обожавам морето.

И още малко от Палатин.

След първата туристическа обиколка се прибрахме в хотелчето - да се освежим и поотпочинем и пак излязохме. Шматкахме се по недотам популярните сред туристите улички, докато открихме едно много приятно и закътано ресторантче. Нямах търпение да опитам истинска италианска пица и паста. Ммммммммм, вкусно! Наслаждавах се на всяка хапка.

След вечерята пак се гмурнахме в морето от туристи. Цел номер едно - фонтанът Треви, един от най-известните фонтани в света. Казва се така, защото на площадчето се събират три улици. А колко народ се събира денонощно, просто не е истина!!! Между другото, в Рим са маниаци на тема фонтани. Има през път и над път. Кръстосали се две улици - дай да изплющим по един фонтан на всеки тротоар. Има площадче - има фонтан. Малко място в дворчето се отворило - я да го запълним с шадраванче. По едно време даже спрях да ги снимам, чак Пламен се зачуди кво ми става "Ма ти верно ли няма да го снимаш тоя фонтан????"

Любимо място е и за младоженците, които без снимка от Треви в сватбения албум са за никъде. Точно пред нас имаше една двойка. Младоженецът търчеше пет метра напред, все едно фонтанът ще му избяга, а булката подтичкваше неуверено след него (с токчета по тоя калдъръм не е лесно). Първоначално си помислих, че нещо са се скарали и той я е зарязал, а тя се опитва да го догони и да му приреве "Моля те, дай ми още един шанс! Няма да ти изневерявам повече с кума". Но щом стигнаха до заветната цел (фонтана), картинката придоби съвсем друг облик. То не бяха прегръдки, влюбени погледи, страстни целувки. А навалицата отстрани изпадна в едно умиление. Извинявам се за лошото качество на снимката, ама бая отдалеч ги зумнах, а и без светкавица.

Край фонтана освен жуженето от стотиците хора, се носеше и неустоимото ухание на печени кестени. Неустоимо, неустоимо, докато не видях цената - 5 евро за 10 кестена, демек по левче на кестенче. Не можах да се прекърша. Стисла!

След Треви се пуснахме по най-оживените улици - броеница от кокетни магазинчета и уютни ресторантчета. Егати готиното!!!

След дългата нощна разходка към 1 и нещо се прибрахме и да дремнем малко, все пак. Последното нещо, покрай което минахме на път към хотела - Площада на Републиката и двете сгради близнаци, които го заобикалят в полукръг. Предполагам, че е някакъв тузарски хотел, но ние му викахме ЦУМ (много ми напомняше).

Ден втори от италианското ни приключение.

Започна със закуска в едно мъничко кафененце с масички на улицата. Закуската ни беше включена в цената на хотела - кроасани (ако си от ранобудните, защото после "свършват") или няколко парченца кекс, две сокчета тип степче с малко добавка от прясно изцедени лимони и портокали и кафе или капучино. Кафето беше страхотно!!!

След закуската се впуснахме отново на поход. Този път до Ватикана. Хванахме метрото - страшни катакомби! В сравнение софийското е като произведение на изкуството.

Във Ватикана само се завъртяхме, колкото да се отчетем. Пламен като видя опашката и му призля, а като разбра, че се чака около 2-3 часа, директно се фръцна и си тръгнахме. Аз много исках да вляза в базиликата Свети Петър. Но нищо - другия път! Опитах се да открия две езнакви статуи, но не успях.

След неуспешното ни посещение във Ватикана, си направихме разходка по поречието на р. Тибър. Видяхме замъка Sant Angelo и съдебната палата.

Прекосихме реката и отидохме на площад Навона. Много приятно и някак романтично местенце. Не с един, не с два, а с цели три грандиозни фонтана, с огромна църква, множество ресторантчета, магазинчета, че и посолство - това на Бразилия. Ей на това му се вика площад!!!

От площада се отправихме към Пиаца дела Ротонда, където се намира Пантеона - староримски храм на всички богове.

Минахме покрай още няколко исторически забележителности и се пуснахме по Via Condotti - улицата със скъпарските бутици на всички световноизвестни марки (аналога на Витошка в София). Излишно е да казвам, че нищо не си купихме.

По таз луксозна уличка стигнахме до площад Испания и прословутите испански стълби, водещи до църквата Trinita dei Monti. За жалост самите стълби бяха в ремонт, а така се бях настроила да направя едно модно дефиле - по маратонки и кожено яке, а туристите отдолу да щракат ли щракат с фотоапаратите.

От върха се вижда част от Рим и е много приятно и красиво.

Намерихме си и страхотно ресторантче, цялото разположено на дълга тераса с гледка към града, в което обядвахме. Масите бяха подредени в две редици - едната от външната страна на терасата с гледка, а другата - до улицата. С Пламен понечихме да седнем на маса с гледка, но ни казаха, че тези били за четирима и ни настаниха на другата редица. Почувствахме се лекинко прецакани. Не че имаше някаква съществена разлика. В последствие забелязах, че броя на хората всъщност няма никакво значение. Разделението беше възрастово. На масите с гледка настаняваха по-одъртели клиенти, а на вътрешните - младички. Така и не схванахме каква е идеята, но го приехме като комплимент - още минаваме за младоци. А храната отново беше божествена! Пламен пак яде пица, а аз заложих на пилешки флейки, запечени с домати и моцарела, сотиран спанак, печени червени чушки и печени картофи. Вкусно та вкусно! Как да не обожава човек италианската кухня! Цените също не са особено високи (още повече, ако не обръщаш еврото в левове). Пиците бяха между 8 и 14 евро, другите ястия - от 12 до към 25 евро. Пиенето е скъпичко - биричката към 6 евро, минералната вода - 5 евро. Виното към 20.

След разкошния обяд продължихме с разходката. Минахме покрай вила Медичи и отидохме в парк Боргезе.

След парка отидохме до Piazza del Popolo и привечер, тотално изтощени се метнахме на метрото и се прибрахме в хотелчето. Малка почивка и хайде пак навън на нощен тур. Пак започнахме от базиликата Santa Maria Maggiore, минахме през Giardini Piazza Vittorio, попаднахме в някакво доста приятно жилищно кварталче с баровски къщи (поне така изглеждаше), през още някакъв парк и хоп - отново на Колизеума. Имаше светлинно шоу тип "Звук и светлина"на Царевец, ама доста по-постно и кратичко. Авторката беше японка, а мотото на шоуто - любовта. Разгледахме отново и цялата историческа част, но в нощен облик. Върху част от руините прожектираха видеоразказчета за миналото - само картини без звук. Много въздействащо и готино!

След културната нощна обиколка се бухнахме в навалицата по улицата с ресторантчетата. Избрахме си едно закътанко на малко площадче, на което бяхме хвърлили око още предната вечер (снимката е от тогава). Оказа се, че цялото е заето от две компании - една сватба и едно семейно събиране. И само една двуместна масичка свободна - нас чака. Дори ни почерпиха с хляб (от тоя, дето се надува като възглавница), брускети с домати и аранчини (оризови топки с моцарела). Хапнахме и спагети и макарони - отново божествен вкус! По едно време реших да посетя тоалетната. Чукам на вратата, отваря ми няква мацка. Извинявам се и казвам, че ще изчакам, а тя протяга ръка и ме дръпва вътре. А "вътре"е метър на метър макс - една малка мивчица и врата тип хармоника, зад която е тоалетната. Мацката ме подканя да вляза да си свърша работата. Изпълнявам. Докато пишкам влизат още две муцки. Заклевам се, по-задушевно пикане не съм имала. Толкова се сближихме, а дори не разбрах от страна на булката или на младоженеца бяха.

От тоалетните в Рим имах още скунфузни преживявания. Трябваше да посетя цели четири, докато схвана, как потича вода от кранчето, за да си измие човек ръцете. Оказа се, че трябва да натиснеш педала под умивалника.

След приятната вечеря се прибрахме пеша до хотела. Голямо ходене му ударихме и в тая Италия. На финала се оказа, че средно на ден сме изминавали по 20 км пеш. Затова и лягахме и заспивахме от раз.

На сутринта се събудихме с дъжд. Но решихме, че това не може да ни спре. Имахме възможността да видим и дъждовен Рим. Купихме си по един дъждобран от десетките улични търговци, които до предишния ден продаваха селфи стикове, някви хвърчащи и светещи тъпотии и едни още по-големи тъпотии, които хвърляш със замах на земята, те се разпльокват като храчка и после постепенно се събират отново във формата на някво измислено животинче. Та същите тия агенти бяха заменили тъпотиите с чадъри и дъждобрани. Търговията вървеше къде къде по-добре, а туристите бяха още по-цветни.

Отметнахме още няколко забележителности по пътя към реката. Прекосихме я точно където се разделя на две заради едно съвсем малко островче и минахме от другата страна.

Влюбих се в кварталчето на отсрещния бряг. Малки, тесни, калдъръмени улички, криволичещи покрай стари къщи, отрупани с цветя. Фенери, прозорци с кепенци. Измежду къщите малки площадчета, а на тях - кокетни ресторантчета. Сладурски магазинчета и пекарни. Пълна идилия! Точно така си представях Италия! Тук е мястото да спомена, че в Рим ме изуми броят на книжарниците. Накъдето и да се обърнеш - книжарница - от огромни до съвсем мънички.

Тъй като дъждът не спираше, решихме да хапнем някъде, докато превали. Избрахме си едно страхотно семейно ресторантче, в което и интериорът, и храната ме впечатлиха много. Опитахме типични италиански колбаси, свежа моцарела, печено пиле и патладжани с доматен сос и четири вида сирена. Яд ме е само, че отказахме на стопанката да пробваме и тирамисуто й. Жената чак ни се обиди. А беше такава готина италианка - напомняше ми на София Лорен.

Докато обядвахме дъждът спря и продължихме с разходката.

Шматкайки се се озовахме на някакъв пазар. Кеф ти цветя, паста, зехтини, подправки.

А това пък е едно много сладурско арт магазинче за ръчноизработени неща.

Вечерта направихме още една нощна разходка и вечеряхме в едно от десетте заведения, които трипадвайзърът препоръчваше да се посетят непременно - Antica Osteria Brunetti. Странното е, че бяхме единствените туристи. Останалите клиенти бяха все италианци. Опитахме ньоки и ригатони. Отново отличен вкус! Останах много впечатлена колко аладенте са приготвени ригатоните. Другото нещо, което ми направи силно впечатление, беше обслужването и то не само в това заведение, а навсякъде. Аз обичам да се храня много бавно, за да се наслаждавам максимално. Боцвам хапка - две, говоря си с Пламен. В Рим, обаче, щом оставех приборите и се облегнех назад на стола, моментално се появяваше сервитьор и искаше да ми отсервира чинията. Явно така са обучени. В конкретното заведение бях хапнала буквално три макарона, след което си дадох почивка и келнерът дотича да ме пита дали съм приключила. Тази сценка се разигра още четири пъти. На петия сервитьорчето не се стърпя "А ще приключите ли изобщо някога?"Естествено, каза го с усмивка и шеговито, но може и да му се е ревяло на човека. Толкова пъти да го разкарвам за нищо. Заради него и порциите не успях да снимам. Още при сервирането ми направи забележка, че на фотоапарата мястото му не е на масата - да ям ли съм щяла или да снимам. А в такива красиви чинии сервират! Та само интериора щракнах (преди забележката).

Иначе, след като се нахраниш и ти отсервират, няма проблем и с часове да седиш на празна маса и да си говориш. Не бързат да те гонят да си ходиш.

На следващата сутрин след традиционната закуска отидохме на гарата да си хванем влака за Неапол. Пътуването беше супер конфортно и бързо. Разстоянието между двата града - 220 км, скоростта - до 300 км/ч, времетраенето - час и 10 минути, цената - 25 евро на човек. В нея влизаше и чаша натурален сок и нещо сладко или солено по избор. Свободни места, поне в нашия вагон, нямаше. През целия път зяпах навън през прозореца. Честно казано, пейзажът много ми приличаше на България - пътя София-Варна. Повечето земя беше необработваема и запусната за разлика от Испания, където почти всичко беше превърнато в градини.

В Неапол пристигнахме предиобед. Нямах търпение да сляза от влака, защото Пламен ми каза, че градът се славел със страшна цигания и европейският турист изпадал в културен шок. Беше ми супер любопитно да я видя тая цигания. Знаете, че предварително не искам да знам нищо за местата, които ще посещавам, още по-малко да гледам снимки в нета. И в случая беше така. Та любопитството ме гризеше на макс.

Е, не че се имам за голямата европейка, ама верно се шокирах. Множеството тъмнокожи търговци на "оригинални"ментета около жп гарата и по главната улица, водеща към нея, не ме впечатлиха изобщо. Но щом влязохме в старата част на града, останах наистина изненадана. Сградите изглеждаха толкова стари и очукани, улиците - толкова тесни, че на места, като разпериш ръце можеш да пипнеш едновременно сградите от двете страни. Отвсякъде висяха десетки простори, отрупани с пране. В същото време хората си бяха съвсем нормални - изглеждащи съвременно, прилично облечени, но и доста шумни. Контрастът с Рим беше огромен, но ми хареса. Винаги съм си падала по по-екзотичните и различни места. А и цялата тази разруха инстинктивно ми напомни за Куба, в която, както знаете, съм влюбена.

Оказа се, че апартаментът, който Пламен беше резервирал, се намира точно в старата част, известна като Спаканаполи. Собственикът му, типичен италианец - красив, барнат, с прическа, облечен стилно и модерно, ни чакаше пред сградата да ни настани. Апартаментчето беше много прилично - имаше си всички удобства, а цената му беше 50 евро на вечер.

Ето това е нашата улица - снимала съм я в двете посоки. А на третата снимка е входът - от улицата се влиза в нещо като вътрешен двор и оттам в три отделни входа. Доста от сградите са със същата архитектура.

Както забелязвате, има нещо като олтар с лика на някой от десетките светии, които италианците почитат. Такива олтари има във почти всяка сграда и по улиците.

Като се качихме в апартамента малко се постъписах, защото видях, че балконската врата е залостена здраво от вътрешната страна. Пламен веднага побърза да ме просветли: "Неапол, мило, е третият по население град в Италия, но е на първо място по престъпност."Реших да не се поддавам на подобни провокации и да запазя симпатиите (колкото и скорошнопридобити да бяха те), които изпитвах към града и неговите жители.

Отворих балконската врата, излязох и първото нещо, което видях, беше входната врата на отсрещната сграда. Беше цялата надупчена. Пламен пак прибърза да ме информира: "Даааа, от куршуми са!"

Категорично отказах да се предам на страха. Много ги разбира той Пламен дупките от куршум!!! Без балистична експертиза не вярвам.

Междувременно заваля дъжд и се наложи да поотложим излизането навън за около час. Но щом спря, се втурнахме на разходка. Или може би е редно да кажа "гмурнахме", защото съвсем скоро отново заваля и не след дълго бяхме вир вода мокри. Но не ни пукаше.

Първо се пуснахме по главната улица в нашия квартал - толкова тясна, колкото да мине една кола и без тротоари. Но пък с уникални магазинчета - всяко със свой облик и чар.

Неапол се оказа рая за пекарите и сладкарите. Имаше толкова много пекарни и сладкарнички, че бях на седмото небе - наслада за окото и душата! И за небцето, разбира се. Първото нещо, което опитахме, бяха няколко сладки изкушения. Основен специалитет се оказа "баба"с ударение на второто "а". Това е типичен неаполитански сладкиш от много специфично леко, поресто тесто, напоено с нещо като захарен сироп и ром. Специфична е и самата му форма. Има го в най-различни големини и може да е със или без пълнеж. На вкус не ми допадна особено. За разлика от канелоните с тяхната твърда, хрупкава коричка отвън и нежен плътен крем вътре.

Много почетно място е отредено и на дивите ягоди. Принципно ги обожавам, а в комбинация с италиански сладкиш - просто безценно!!!

Останах очарована и от сладоледа. И в Рим, и в Неапол с Пламен дегустирахме най-различни марки и вкусове и всичките бяха страхотни. Най-много ми хареса този с вкус на кафе, но аз принципно съм пристрастена към кафето.

Нямаше как да не отдам нужното внимание и на "колегите".

След сладкото дегустирахме и местния "солен"специалитет - хартиена фуния, пълна с морски дарове и всякакви пържени вкусотии. Идея си нямам как точно се казва, но страшно ми хареса. Купихме си от най-скъпите - по 6 евро парчето и вътре имаше може би десет различни неща.

Толкова бях впечатлена от цялостния облик на Спаканаполи, че историческите забележителности останаха някак на заден план. А те хич не бяха малко. И бяха толкова стари, че сякаш се връщаш стотици години назад във времето. В Неапол всичко изглежда толкова автентично и наистина те пренася в една съвсем друга епоха. Изживяването е много особено. Всъщност от всичко лъха на история и античност.

След малките и тесни улички се озовахме на една доста по-широка пешеходна, претъпкана с народ и осеяна с големи магазини.

Минахме и покрай голям арт базар на открито. Най-много си паресах тия зайчи и лаленца от плат.

По главната стигнахме до Пиаца Плебишито или "площада на народа". Това май се води за официалният площад на Неапол. В непосредствена близост е дворецът на краля, но беше в ремонт и хич не ставаше за снимки.

На крачка разстояние е и морето. Два огромни круизни кораба бяха акостирали. За съжаление времето беше облачно и нямаше видимост към Везувий. Разходихме се по крайбрежната. Уж морски град, пък чайките много слабо застъпени. В сравнение с Рим, направо никви ги нямаше. Но пък влюбени гълъбчета да искаш. Направи ми впечатление, че сума млади двойки идват да се натискат по крайбрежната. То не бе мляскане, не бе чудо. Явно е някаква местна традиция. Моля осведомените да ме просветлят. И ние с Пламен не останахме назад, ама бяхме доста по-обрани. Че сме влюбени - влюбени, ама не сме първа младост все пак. Пък и такъв дъжд заплющя отново, че бяхме принудени да се прикрием под навеса на един вход.

Вече бяхме тотално мокри и се наложи да се приберем, да се преоблечем. Добре, че имаше сешоар в апартамента, та и обувките да си изсушим.

Докато Пламен се вихреше със сешоара, аз взех да проверя в интернет какво още можем да разгледаме в Неапол. За нещастие попаднах на няколко сайта, в които пишеше, че каквото и да гледаме, трябва много да внимаваме да не станем жертва на джебчии. Да излезеш вечер с айфон или фотоапарат, било все едно да крещиш "елате ме оберете!". Е този път вече се предадох на параноята и страха. Бях на косъм да не изляза никъде, но Пламен каза, че не съм у ред. Доверих му се, но за всеки случай си оставих фотоапарата вкъщи.

Нощната разходка мина супер и без инциденти. Само дето Пламен ме скъса от бъзици колко съм страхлива. Вечеряхме в една от най-известните пицарии в града - Dal Presidente Pizzeria. Аз си поръчах прословутата неаполитанска маргерита, а Пламен си взе пица с орехова паста. И двете бяха уникално вкусни. Хапнахме и салата от рукола, домати и пармезан. Снимките са направени с любезното съдействие на Пламен, който беше така добър да ми предостави мобилния си телефон за целта (позволих му да си го вземе, защото не е айфон).

Заведението не беше нищо особено като интериор, но беше нон стоп фрашкано с хора. Цените бяха доста по-ниски от тези в Рим. Пиците започваха от 3-4 евро, а бяха огромни и супер вкусни. На съседната маса седна компания от 3 жени и 2 мъже - предполагам местни, защото без да четат менюта директно си поръчаха пици. Докато пиците пристигнат (а тоав става почти мигновенно) не си обелиха нито дума. Щом им сервираха се нахвърлиха като невиждали. Такова скоростно ядене на пица не бях виждала в живота си, а си мислех, че моите момчета ядат като прасета пица. Режеха си пицата на големи триъгълници, които прегъваха така че да не изпадне плънката и на две-три хапки ги поглъщаха. Единият от мъжете плувна в пот от напрежение и бързане. Цялата тая надпревара приключи точно за две минути и половина. Всичките пет чинии бяха празни, пиците, припомням, бяха огромни. Последва размяна на няколко реплики, след което станаха и си тръгнаха. На мен и Пламен ни отне около час и половина хапването и въпреки това не успяхме да си изядем пиците. Излагаме се! Добре, че ония хора не ни видяха как се лигавим. Сигурно някоя от лелите щеше да дойде и да ме шибне зад врата "Айде стига си говорила! Яж!"

След вечерята ми беше твърде тежко, а и страшно, да скиторим по улиците, затова рано-рано се прибрахме. Нямаше и полунощ. След дълго колебание дали да оставя балконската врата отворена или залостена за през нощта, в крайна сметка решението ми бе в полза на чистия въздух. Пламен блажено си заспа още щом помириса възглавницата, но мен сън не ме хващаше. Пак в ония сайтове бях прочела, че в квартала, където се намирахме, нощем редовно ставали свади или купони и не можело да се спи. Ослушвах се, ослушвах се - нищо. Пълна тишина. Викам си "или в сайта лъжат, или нещо не е като хората". Съмнителната тишина ме унесе. Тамън бях заспала и се почна. Някъв тип отчаяно крещеше "Еваааааааа, Евааааааааа!"и нареждаше тъжно нещо на италиански в стил "убий ма, обичам та!". Скоро се включи и женски глас, който звучеше доста бесно и кудкудякащо. Покрещяха си взаимно и се кротнаха. И аз се успокоих, че вече всичко е наред.

На сутринта се събудихме рано-рано. Пламен ми пусна "бг радио" - явно, за да се настроя, че е време да се прибираме в България. Самолетът ни беше чак в 3 и нещо следобед, така че имахме предостатъчно време да разгледаме още малко от Неапол. Нарамихме раниците и тръгнахме. Утрото беше слънчево и свежо, градът се пробуждаше по понеделнишки. Улиците бяха пълни с костюмирани италианци, отиващи на работа. Много елегантни тия мъже, беееееее!

Но да не се отплесвам. Цел номер едно ни беше улицата с коледните играчки. Тя бе посочена като едно от десетте неща, които непременно трябва да се видят. Определено си заслужаваше. Коледните играчки, класическите, с които ние сме свикнали да кичим елхите, не бяха нищо кой знае какво. Но миниатюрните фигурки и цели къщички, изработени от дърво, наистина ме впечатлиха.

А ето ги и основните символи на Неапол под формата на сувенирчета - Пулчинела (персонаж от италианската комедия дел арте), пицата, сладкишите баба, фуниите с морски деликатеси и лютите чушки. За чушките полюбопитствах и се оказа, че си ги закачат в къщите, за да се предпазват от клюки и зли езици.

Пулчинела си има и собствен паметник.

Другият голям символ не само на Неапол, а и на цяла Италия, разбира се е Пинокио. Накъдето и да се обърнеш, стотици пинокиовци те гледат в очакване да си купиш поне един. Но с Пламен решихме, че истинският Пинокио е ето този. Надничаше от витрината (доста мръсна както е видно) на едно малко магазинче, пълно с всевъзможни вехтории. Такъв сбирщайн не бях виждала даже на битака.

Втората ни цел беше хълмът Вомеро, от който се откриват невероятни гледки към Неапол, морето и Везувий. Решихме да го изкатерим пеша. Пътьом минахме през тесни и стръмни улички.

На много от сградите видях закачени или поставени специални ... и аз не знам как да ги нарека, с които хората известяваха, че им се е родило бебе. Жалко, че не се сетих от самото начало да ги снимам - бяха толкова много и все различни. Много готин начин да съобщиш радостната новина. На някои пишеше и името на бебчето, както и датата на раждане. За по-любопитните съседи сигурно и името на бащата нямаше да е лошо да изписват, но карай!

Нагоре по хълма къщите бяха мноооооого по-съвременни и баровски.

А времето ставаше все по-горещо. Ако не беше Пламен, със сигурност щях да се откажа да катеря догоре, но заради него го направих. И не съжалявах. Гледките наистина си заслужаваха.

Отгоре видяхме и летището, което ми напомни, че трябва да се разбързаме, да не си изпуснем самолета. Оставаше ни само още една цел - да слезнем обратно в центъра и да купя нещо за децата. Влязох в малка пекарна и взех по бройка от почти всички сладки и солени неща, които предлагаха. Напълних три плика с вкусотии. Вече бях спокойна, че няма да се приберем с празни ръце вкъщи и тръгнахме да търсим спирката на автобуса.

Зачакахме рейса. Дойде след 20 минути. Хванахме и часът, в който учениците си тръгват от училище. Страшна навалица. Трябваше да пропътуваме 20 спирки. Следяхме ги внимателно на телефона (на GPS навигацията) и по самите табели. Слизаме на 20-та и изненада - оказа се 21-та. Точно нашата шофьорът я беше пропуснал без да спре - незнайно защо. Заозъртахме се. Какво да правим? Мернах един дядо и на английски го попитах как да стигнем до летището. Изобщо не очаквах да ми отговори, защото до този момент не бях срещнала никого, който да говори английски, освен хазяина ни. Но дядото ме разбра и ни опъти. Рече "млади сте, за има- няма 5 минути ще стигнете пеша". Само дето тия 5 минути се оказаха 25 и то при хипер бързо ходене. А времето неумолимо летеше и вече бях супер притеснена. Щом стигнахме до летището се поуспокоих. Но за кратко. Оказа се, че пътниците за всичките десетки полети се пропускат само през три гишета. Стотици хора чакаха на опашка. Наредихме се и ние. А опашката едвам се влачи. Същите тия елегантно облечени и изтупани италианци ми скъсАха нервичките. Сещаха се да събличат сака и да махат колани чак след като митничарите ги подканят. Тепърва почваха да вадят телефони, фотоапарати, билети, документи. Нарочно не исках да поглеждам часовника, за да не се изнервям допълнително. Но нямаше как да не видя на таблото, че изходът за нашия полет вече е затворен. Прималя ми. Пламен отиде най-отпред на опашката да говори с митничарите. Казаха му, че нямат нищо против да ни пуснат най-отпред, стига хората да не са против. Ама хората бяха. Настана едно крякане. Митничарите спряха работа и казаха, че никого няма да пуснат, докато не се успокои тълпата. В това време по високоговорителя започнаха да съобщават имената ни - моето, на Пламен и на още 6 човек от нашия полет. Сетих се как точно един месец преди това, докато изпращах сестра ми на нашето летище за Лондон, недоумявах как е възможно да има такива несериозни хора, които до последно да не се явяват на борда и самолетите да закъсняват заради тях. Поредното доказателство, че никога не бива да съдиш хората прибързано. В крайна сметка успяхме да минем проверката и хукнахме като луди към изхода. Естествено, оказа се най-отдалеченият. Такова търчане му ударихме през дютифрий шопа, после по едни стълби надолу и след това по дължина на цялата аерогара. В ръце държах личните ни карти, билетите, фотоапарата и колана от дънките ми. А те се смъкваха застрашително и нямаше как да ги вдигна. Скъсаният чорап и разголеният палец на крака от предишното пътуване бяха нищо в сравнение с лъсналия на показ задник. Явно съм обречена на срамни голотии по летищата и това е. На гейта се събрахме с другите закъсняващи - и те съсипани от нерви и търчане. А наземният персонал колко нервни бяха да не ви разправям. Преведоха ни пеша през летището до нашия самолет - аз все още без колан на дънките. Качвам се по стълбичката, а усещам как всъщност потъвам надолу в земята от срам. Стъпвам на борда и а - познато лице. Старшата стюардеса Свобода ни посреща. И това ако не е съвпадение! Седнахме си по местата и едва тогава се осмелих да погледна часовника. Оставаха само пет минути до часа на излитане. Дали някога ще забравя това пътуване? Едва ли.

Но тая снимка забравих да я вмъкна, а ми е много сладурска.

↧