Една птичка пролет... прави

June 4, 2014, 12:43 am

≫ Next: Честит първи рожден ден, Яни!!!

≪ Previous: Нашият Великден

$

0

0

Причината да направя курабийките, които ще ви представя днес, бе ето тази голяма и красива кутия.

Какво имаше в нея ще ви разкрия малко по-късно.

А това спретнато гнезденце с цели седем яйчица в него пък бе вдъхновението ми.

А сега и цялата история малко по-подробно.

От повече от година, като се ровя из интернет пространството, постоянно попадам на разни ръчноизработени красоти, които все се оказват дело на една и съща авторка - Вили от Варна. Толкова пъти съм се възхищавала на невероятния й усет за стил, цветове, детайли и на също толкова невероятните й умения, с които изработва всичко. Но за мое огромно съжаление колкото и пъти да гостувах на блога й, все се сблъсквах със следното съобщение "Не приемам поръчки". Излишно е да казвам какво разочарование изпивах, но в същото време напълно уважавах и осъзнавах какво се крие зад тези думи - та нали самата аз съм оставила такова съобщение в моя блог.

И така, месеци наред само въздишах по красотите, сътворени от Вили, докато един ден, в края на март, не се престраших да я попитам дали случайно няма нещичко, вече направено, което бих могла да си купя. Толкова много исках да притежавам поне една картичка, дело на нейното въображение и златни ръце. Представа си нямате как се почувствах, когато Вили ми отвърна, че за мен би направила изключение и с удоволствие ще ми измайстори нещо специално. Хем бях безумно щастлива, хем се чувствах някак виновно, като досадна изнудвачка. На всичкото отгоре не можах да се задоволя само с една, а си поръчах цели три картички - по една за рождените дни на Девин и Дамян и една за мен. Очаквах, че Вили ще ми ги прати чак към средата на юни, но тя ме изненада доста по-рано - още в края на април. Писа ми, че е готова и ме предупреди като отида да си взема пратката от куриерската фирма, да имам предвид, че кутията е тежичка. Реших, че има предвид "обемна", защото колко да тежат три картички??? 
Отивам в Еконт и момчето ме пита "Какво чакате? Голям пакет ли е?"А аз "Ами, едва ли е голям. Три картички в кутия."Човекът рови, рови и накрая хвана един огромен пакет. Хили се и вика "А бе, бая картички трябва да са!"Гледам и не мога да повярвам. Още повече се ошашавих като взех пакета. Ми той верно тежък. Тая Вили явно не се е объркала. Даже помолих момчето да оставя пратката в офиса им и да си я взема по-късно, след като прибера Девин от детска, та да не я мъкна с мен назад -напред. А той пак се хили и вика "Става, ама ще Ви начислим такси "гардероб"и "свръхтегло"."

На бързи обороти взех разстоянието до градината и обратно. Такова любопитство ме тресеше, че ви е бедна фантазията. Като се прибрах, обаче, любопитството бе изместено от страх. Може би ме мислите за луда, но наистина ме обвзе страх. Вече предчувствах, че в пакета ме очаква нещо изключително специално и не смеех да го отворя от вълнение. Повече от час отлагах и накрая събрах смелост. Разкъсах найлоновия плик и вече държах красивата кутия в ръце. Открехнах капака и първото нещо, което видях, бе писмото, което Вили собственоръчно бе написала до мен. Изчетох го на един дъх и сълзите вече напираха в очите ми. Няма думи, с които мога да опиша онова, което почувствах, когато почнах да разгръщам цветните хартии, в които бяха опаковани всички невероятни неща, които Вили бе сътворила. Представете си, че стоите до мен и заедно ги вадим от кутията едно по едно.

Първото нещо бе сладурската картичката за Дамян, която му бях поръчала за първия рожден ден. След нея се докоснах до книгоразделителя за Девин. Вместо картичка, Вили преценила, че той ще е по-полезен на Девин - нали ще е ученик на есен, живот и здраве. И моята картичка беше претърпяла сериозна метаморфоза. :) Не картичка, а цял бележникв разкошни пастелни цветове, нежни дантели и деликатни цветя и перли получих като подарък от Вили. Подарък имаше и за Дамянчето - уникален албум за снимкина морска тематика. Толкова стилен и така изпипан до най-малкия детайл!!!Истинско бижу и съвършенство! И за да не се почувстват пренебрегнати и останалите членове на нашето семейство, Вили бе изпратила подарък и за тях - семейна "снимка". Хипер идейно и готино! Девин и Давид толкова се впечатлиха и така я харесаха. Повече от седмица Девин постоянно я взимаше, гледаше си я, галеше я. Сподели ми, че докато бил на детска, за да не му липсва, си я "въобразявал". 

Уникален подарък и невероятен жест! Не можете да отречете, нали?!? 

След неистовата радост и безмерното щастие, които преживях, започнах трескаво да мисля по какъв начин поне малко да се реванширам на Вили. Място не можех да си намеря. 

Реших да зарадвам нея и прекрасните й дъщери с бижута, но исках да им изпратя и нещо, сътворено лично от мен. Реших да декорирам курабийки. А идеята за дизайна ми хрумна благодарение на гнезденцето, което ви показах в началото на публикацията. 

Това гнезденце открих съвсем случайно между гредите на кошарата на вилата ни. Стана ми толкова мило и хубаво! Първоначално без да искам изплаших майката и тя изхвърча, но после се върна и се сприателихме - не се страхуваше от мен и си мътеше спокойно яйчицата. 

Към гнездото, яйчицата и птичето прибавих и малко цъфнали пролетни дръвчета, волни пеперуди, полски цветя и вдъхновението в мен вече напираше с поривите на силния планински вятър. Нямах търпение да се прибера в София и да се заловя за работа. И ето какво се получи. 

 

През цялото време, докато снимах курабийките, Девин ме караше да му измислям задачи по математика, които да решава и така да се подготвя за изпита за прием в първи клас. Та от толкова много математика ми хрумна да спретна и ето този кадър. 

Условието на задачата е следното: Дадена е медена курабийка във формата на сърце. Какво получаваме, ако към нея добавим куп инструменти, бои, дъстове, малко захарно тесто, много любов, търпение и вдъхновение? 

Отговор: 

Освен по математика, Девин държеше да е добре подготвен и по български език. За целта му съставях изречения, а той трябваше да каже какви са - съобщителни, въпросителни, подбудителни и т.н. На примера "Оправи си стаята!"Девин бе категоричен "Наказателно!"Реших да го пробвам и с нещо по-трудно - да открива кой извършва действието в дадено изречение. Справяше се перфектно, докато на изречението "Времето е слънчево и топло."не получих отговор "Слънцето. "Викам му "Е как слънцето? Я пак помисли!"А той "Ти помисли! Ако нямаше слънце, нито щеше да е слънчево, нито топло." 

И въпреки солидната подготовка в деня на интервюто Девин беше бая изплашен. Влизаме в класната стая и госпожата му вика "Притеснен ли си?", а той "Ми да, нали съм на изпит!"Тя го успокоява "Няма нищо страшно. Или може би аз ти се виждам страшна?"Девин, безкрайно откровен "Да."Другите учителки от комисията се развеселиха: "Ама малко страшна, средно страшна или много страшна е госпожата?"Девин отвръща "Малко страшна."Излизаме после навън и аз му викам "Как можа да кажеш, че госпожата е малко страшна?"А той: "Ами от трите възможни отговора - малко, средно и много страшна, тоя не беше ли най-правилният?"Голям купон е с тия деца!!! 

Но да се върна на подаръка за Вили. Ето го и него в окончателния му вид. 

Дано съм успяла да я зарадвам поне малко. Още веднъж ти благодаря от все сърце и душа за страхотната изненада и уникалния жест, скъпа Вили!!! Ти си не само невероятно талантлив творец, но и прекрасен човек. 

И за да ви заредя с още повече пролетно настроение, ето и още малко снимки от вилата ни - едно наистина вълшебно място. 

А на финала и един специален подарък - каня ви на полянката пред вилата, за да се насладите максимално на спокойствието и красотата, да усетите полъха на вятъра, да чуете песента на щурците (фийчъринг детските гласчета на моите щурчета), да вдишате от свежия планински въдух и от аромата на полските цветя. Нека ви е пролетно и красиво! Заповядайте!

---

Честит първи рожден ден, Яни!!!

July 1, 2014, 12:30 pm

≫ Next: Прощъпулникът на Дамян

≪ Previous: Една птичка пролет... прави

$

0

0

Ето, че и най-малкото ни момче стана на 1 годинка!!! Просто не мога да повярвам колко бързо лети времето. Помня толкова ясно нощта на 26 юни преди година, когато точно в 0.27 часа на бял свят се появи той - нашият четвърти син, нашето слънчице, нашият мъничък Дамян! С идването си на бял свят той ни направи безумно щастливи, озари душите ни със светлина и изпълни сърцата ни с любов. 

Появявайки се в моя живот, Дамян сбъдна цели три мои мечти. Първата от тях бе да имам четирима сина. Споделяла съм ви как още в девети клас, след един час по история, реших, че някой ден, като порасна, ще имам четири момчета и едно момиче. Втората ми сбъдната мечта бе и аз да изпитам пълна наслада от това да съм бременна. Предишните ми бременности бяха доста кошмарни, съпроводени от куп проблеми, несигурност и страхове. А деветте месеца, в които носех Яни в утробата си, бяха приказни. Третата ми мечта бе Пламен да присъства на раждането. Предишните три пъти той не бе до мен, а така исках да съпреживеем заедно тези така вълнуващи и велики моменти. И ето, че заедно посрещнахме Дамян, заедно чухме как изплака, поехме го в една обща прегръдка, целувахме малката му главичка, целувахме се един друг... Беше наистина вълнуващо и велико!

Точно след една година, малко след полунощ, отново бяхме заедно - гушнати на спалнята с Дамян помежду ни. Той спинкаше сладко, а ние си припомняхме неговото раждане. И пак се държахме за ръце, и пак го целувахме по главицата, и пак се обичахме безумно. 

Само дето онова малко бебоче вече не е чак толкова малко. Пораснало е с цяла една година!!! Да ни е живо и здраво и да ни прави все така щастливи и да продължава да сбъдва мечти - и наши, и свои.

А сега да ви разкажа за самия рожден ден. Знаете, че за мен първият рожден ден е изключително важно и емоционално събитие. Но този път, да си призная, не бе така. Вместо да съм ентусиазирана и да го очаквам с нетърпение, аз бях по-скоро в депресия. Нямах нито желание, нито настроение за празник. Надявах се, че с времето нещата ще се оправят, но датата наближаваше, а аз нямах ни най-малка идея какво да правя. Проблемът бе, че ми се искаше нещо по-специално от празнична вечеря в семеен кръг, а не виждах как да го реализирам. Докато на Пламен не му хрумна гениалната идея "Защо не спретнеш нещо в западен парк?"Е как не се бях сетила?!!? Още на следващата сутрин се изстреляхме към парка с цел да проучим има ли подходящо място. Оказа се, че има - страхотна поляна с беседка и няколко масички и пейки, заобиколени от красиви дървета. Просто перфектно! Докато се приберем вкъщи цялостната концепция за рождения ден на Яни беше налице - градинско парти на морска тематика. Сега пък бях изпаднала в другата крайност - място не можех да си намеря от вълнение и нетърпение. Исках на секундата да се заема с подготовката и организацията на всичко. И тук се появиха трите основни проблема:

Проблем №1 - Дали времето ще е подходящо за празник на открито? Че с тези дъждове...

Проблем №2 - Дали беседката ще е свободна на тази дата? Че мястото се оказа доста популярно.

Проблем №3 - Дали оставащите две седмици ще ми стигнат да реализирам всичко запланувано? Че идеи много, ама само две ръце и 24 часа в денонощие...

Както виждате и трите проблема си бяха бая сериозни, а най-лошото и изнервящото бе, че не зависеха от мен. А така да мразя да съм зависима от нещо, което не зависи от мен...

В крайна сметка реших, че най-добре е вместо да се тръшкам ще го бъде или не, да се залавям за работа, пък каквото стане. 

Тук е мястото да благодаря с цялото си сърце и душа на моя съпруг, който както винаги бе до мен и ме подкрепяше и ми помагаше във всичко и с всички сили. Благодаря ти, любов моя! Без теб съм просто загубена!!!!

Идеята ми за морската или по-точно моряшката тематика дойде от разкошния албум, който Дамян получи като подарък от Вили още в края на април. Щом го видях, в главата ми се прокрадна идеята тортата за първия му рожден ден да е нещо в този стил. Но пък още отпреди това си бях наумила да е с любимото ми зайче Питър от книжките на Беатрикс Потър. И така близо месец и половина везните клоняха ту в полза на морячето, ту в полза на заека. Докато не открихме перфектната поляна. 

Основните цветове, около които се вихреше цялото ми въображение, бяха бяло, синьо и червено. Каквото и да купувахме и подготвяхме, все беше в тая цветова гама. 

Откъм декорация заложих на балони и ленти и въженца с флагчета. Последните реших сама да си ги правя, защото не намерих нищо подходящо по магазините. За целта си купих покривки за еднократна употреба в трите основни цвята и от тях изрязах триъгълничета. Поредното доказателство, че с ножицата съм на "вие". Пламен ме скъса от бъзици, но така беше по-забавно. Ама и много ми помогна момчето. Бяхме си като малка манифактурка - приспим децата и се залавяме за ножиците и телбода. Опасахме апартамента с флагчета на въженца. 

Накупихме и всичко необходимо за празничната почерпка - чашки, чинийки, прибори, салфетки. Естествено, отново всичко в бяло, синьо и червено. 

Подбрахме и менюто. Пламен се зае с кетъринга и пиенето, а аз - с домашноприготвените неща. За всичко запланувано времето не ми стигна, но основното успях да свърша.

И децата имаха задачи покрай подготовката на партито. Денис отговаряше за музикалното оформление и за "резервацията"на беседката. От интернет свали всички готини парчета, сред които и най-любимите на Дамян. Той е голям фен на BOX TV и наистина си има любими песни. А в деня на празника още следобяд организира банда приятели и отидоха в парка да пазят беседката.

Задачата на Давид, който единствен бе във ваканция, беше да се грижи за бебето в напрегнати ситуации, та да мога аз да свърша максимално много работи. А често го пращах и по магазините да ми пазарува това-онова. 

Девин мина най-тънко откъм ангажименти. Единственото, за което го бях помолила, бе да прогнозира какво ще е времето. Ежедневните дъждове и бури направо ме изкарваха извън релси. Бях убедена, че всичко ще се прецака заради лошото време, но Девин постоянно ме успокояваше "Празник ще има! Не се притеснявай!" 

За да не се чувства пренебрегнат, и на Дамян поставих няколко задачки. Исках да се научи да духа свещичка, но единственото, което постигнахме, бе да сумти с нос. Добре, че нямаше хрема. Щеше ми се и да мрънка по-малко, а да спи повечко, но и тук ударихме на камък. 

Неуспех претърпях и в намирането на моряшко костюмче за рожденика. Само в ebay открих такова, каквото исках, но времето за доставка бе прекалено дълго, което не ме устройваше. 

За сметка на това пък аз се сдобих с чудна рокля, която благодарение на приятелката ми Боги доразкрасих и стана точно каквато си я представях. Благодаря ти, Богче!!!

Благодаря и на Вили, която специално за празника изработи 15 благодарствени картички и не позволи да й платя нито лев. 

Но стига само съм писала, ами да взема да ви покажа какво успях да сътворя. 

Най-напред започнах с меденките, че са най-трайни, а и най-пипкави. Замесих двойна доза тесто, изпекох над 10 тави и декорирах 123 бисквитки. Ето ги и тях. 

 Тази серия с лодчиците ми отне най-много време - цял следобяд ги декорирах, но пък станаха много сладурски. И една с една няма еднакви!!! 

 Тези са най-обикновени принторки, но пък са много морски и винтидж и много си ги харесвам.

 И тези са семпли откъм декорация, но пък са веселяшки. 

 Нямаше как да мина без рибки - хем морско, хем сладурско. За жалост имам само една формичка, а ми се щеше да са различни като размер и вид, но ...

 Любимите ми къпкейкчета - подходящи за всякакъв повод и тематика! 

 И тия ги обожавам!!! Толкова бебешорски, и толкова моряшки!!! 

Три дни печене и декориране и един ден снимки. Само да отбележа, че специално за снимките Пламен ми купи два вида ламиниран паркет (да си го ползвам за фон), а тия тънките бели летвички ми ги свали от дървените щори. Мъж мечта, беееееееееееее!!!! Как да не го обичам безумно!?!?

Част от курабиите опаковах в целуфанчета, а останалите просто подредих в един голям кош. 

За тортата вече ви казах - моряшка като дизайн, а на вкус беше Нутела и маскарпоне, какаови блатове с шоколадова заливка и бисквити "Еверест", натопени в капучино.В дизайна няма нищо авторско. Моряшката тема е толкова популярна и експлоатирана, че едва ли може да се измисли нещо ново и невиждано. Аз заложих на изчистена и стилна визия - високи етажи (16 см и 10 см) и преливащи сини нюанси.

  

Акцент бяха платноходката и мечето моряк. И ако се чудите защо и как Мечо седи извън лодката, веднага ще ви кажа - просто защото не ми хареса как седи вътре в нея. Колко критики от страна на Пламен обрах само аз си знам - колко било нереалистично, малоумно, тъпо... Поне един пояс да съм му сложела... Но аз се заинатих.

За да прикрия мястото, където се снаждат отделните ленти на гърба на тортата, реших да "спусна"едно въженце с котва. Мисля, че се получи идеално. 

Освен тази торта направих и още две, но едноетажни и без фондан. Само ги измазах с крем и ги декорирах с пръстен от мини захарни перлички в бяло, синьо и червено. На вкус бяха ягодови. Изпекох и 24 ванилови кексчета с пюре от ягоди и кора от лимон. Обожавам колко сочни и ароматни стават! Врътнах и две дузини шоколадови кексчета. Претърсих всички специализирани магазинчета да си купя някакви подходящи хартиени капсулки и топъри за мъфинчета на морска тематика, но нищо не открих. Само пиратски продават. Тотално се бях отчаяла и о, чудо!!! Най-добрата ми приятелка си дойде от Канада и един от подаръците, които ми донесе бе ето този

Без изобщо да знае, че ще правя моряшко парти и че ми трябва точно такъв сет. Е направо полудях от радост!!! Благодаря ти, Вале!!! Имах си и две стойки за къпкейкчетата и бях супер щастлива. 

Толкова се ентусиазирах, че реших да си направя нещо като парти маса - като тия, дето бях виждала из интернет, само ей така, за да си я поснимам. Почнах да гледам разни снимки - ейййййй, ма то едни красоти, едни чудесии!!! Къде съм тръгнала и аз??? Забелязах, че по повечето снимки има високи стъклени буркани, пълни с едноцветни бонбони. Много стилно и готино ми се видя. Сетих се, че и аз имам три бурканчета (е, не такива гъзарски, а от китайците, бях си ги купувала за по 4-5 лв). Бурканчета добре, ама откъде да намеря бонбони в бяло, синьо и червено? Къде ли не търсих - нищо. Накрая реших сама да си направя. Забърках набързо едни бонбони тип "Рафаело"и ги овалях в кокосови стърготини, които собственоръчно боядисах в синьо и червено. Еми чудни ми се получиха - хем вкусни, хем фотогенични. Та ето я и моята парти маса. 

Вече всичко ми беше готово. Оставаше ми едно единствено нещо - да се моля времето да не провали празника. Прогнозите за деня бяха кошмарни - облаци, ветрове, дъждове. Сърчицето ми се беше свило на топка. Представях си как навън се лее дъжд като из ведро, а аз седя вкъщи и лея крокодилски сълзи и нагъвам кексче след кексче или гриза нервно курабии. Но за моя радост времето бе на наша страна - ни дъжд, ни буря. Беше си перфектно за веселба на открито. Тъй че се натоварихме в колата и се изсипахме на поляната. А тя дори бе прясно окосена (какъв късмет!). Дени и приятелите му бяха завардили беседката. Не ми оставаше нищо друго освен да се заловя с украсата и подредбата. Идея си нямате колко много помощници имах!!! По-големите деца ми помогнаха да навържа знаменцата и ми надуха всичките 60 балона. По-малките дечица събираха балоните от поляната и ми ги носеха да ги комплектовам по три и да им вържа панделки. Татковци ги закачаха по беседката и дърветата. Майки подреждаха масите. Хората от кетъринга доставиха храната, появи се аниматорът, заприиждаха гости... Купонът се развихри с пълна сила. 

Забавляваха се малките.

Забавляваха се по-големите.

Забавляваха се и най-големите.

Имаше много игри, хапване, пийване, настроение, усмивки, хубава музика и разбира се, снимки, много снимки.

Накрая дойде ред и на тортата. Дамянчето толкова си я хареса!!! Докато гледах как свещичката гори и всички пеехме "Happy Birthday"цялата настръхнах - от вълнение, от щастие, от гордост, от любов... Беше наистина страхотно!!! Толкова е хубаво да си майка на едногодишен рожденик!!!!

Дамян така и не успя да духне свещичката, затова се наложи аз да свърша тая работа. Дано поне си е пожелал нещо хубаво. А аз му желая да ми е живичък и здравичък и да е все така сладък, умен и чаровен! Обичам те, мое малко момченце!!! Обичам те безумно!!!

 Благодаря на абсолютно всички, които бяха с нас в този ден: на моите родители; на сестра ми Рони и племеника ми Криси; на родителите на Пламен; на Валя, Пепи, Никола, София и Калина; на Боги, Бобо и Дани; на Светлето, Ицето, Сами и Боби; на Марги, Иван и Боби; на Дорчето, Иво и Гого; на Вени и Никола; на Иля, Юли и Стоян; на Ради, Теа и Мони; на Александра, Гената, Марти и Тони; на Краси; на Стоян и Нели; на Насето и Йоанка; на Вики; на Наталка, Калоян и Преси; на Джем и Толга; на Гошето; на Стефи и Ади; на Роси, Благо, Еличка и Аси; на Деничка и Нико; на Миленка; на Вени, Вальо и Лора.

Благодаря и на всички, които не успяха да дойдат, но мислено бяха с нас. Благодаря ви за обажданията, за писмата и съобщенията. Благодаря ви за прекрасните пожелания!

Празникът свърши, но споменът за него остана да топли сърцата ни. 

Останаха и цветята.

И подаръците... 

Като се събуди и видя толкова много подаръци, Яни направо се ошашави. "Лелеееееее, всичко това за мен ли е????"

А като разбра, че му е позволено и да пипа, се развихри на макс.

"Я, ама то било хипер яко да си рожденик!"

Яко е и още как! Айде догодина пак, живот и здраве!!!

А след рождения ден заминахме на вилата, където свършихме нещо много важно. Още като гаджета с Пламен си заплюхме една бука за "нашето дърво"и в кората на дънера й издълбахме Л+П=сърце. Като се роди Денис под сърцето добавихме едно "Д"и някак от самосебеси то и сърцето се сляха - нагледна визуализация, че Денис е плод на нашата любов, демек любовта ни прелива в деца. С появата на Давид добавихме още едно "Д", а след раждането на Девин "Д"-тата станаха три. Сега бе ред Пламен да издълбае още едно и за Дамянчето. Докато го дялкаше, племенникът ми констатира: "А, ми че то има място за поне още едно Д!" :) То място има, ама мойте сили и нерви са на привършване. 

А днес, 1 юли, Дамянчето празнува и имен ден! Да му е живо и здраво името и с радост да си го носи!!! Наздраве, Дамяне! :)

Прощъпулникът на Дамян

September 14, 2014, 10:00 am

≫ Next: За раците

≪ Previous: Честит първи рожден ден, Яни!!!

$

0

0

Или както Девин го нарича - "кръщапулник". Именно той от месеци чакаше деня, в който братчето му ще проходи и ще отпразнуваме официално събитието. Ето, че и това стана. 

Точно преди седмица Яни за първи път се отпусна и направи първите си самостоятелни крачки. Поклащаше се толкова сладко като патенце и престъпваше така неуверено. Всички много му се зарадвахме, а Девин направо пощръкля: "Хайде!!! Бързо, мамо, меси питка и да му правим кръщапулник."Разочаровах го, че ще поотложим малко празника, докато не почне да щъпурка по-стабилно. 

Днес, след закуска, замесих пита. В центъра сложих едно малко охлювче от тесто (Яни), а около него - три по-големи (батковците му). Дано в живота братята му са все край него, за да го подкрепят и да му помагат!

След като питата втаса, Пламен изми крачетата на Дамянчето и ги отпечата върху нея. Яни беше във възторг. Кога друг път ще му позволят подобна простотия - да гази с крака в тава с тесто?!? Толкова му хареса, че дори рева като му измъкнах тавата из под носа. Аз пък да не съм си играла да правя красива питка, а някакво ми ти джереме да я мачка с малките си пухкави крачета. :)

Докато питката се печеше във фурната и изпълваше къщата с неустоим аромат на топъл хляб, аз напълних една торба с най-различни предмети - всеки символизиращ някаква професия или занаят. Пламен и децата също се включиха много дейно с идеи и предложения. Какво ли не сложихме в торбата: самолет за пилот, глобус за пътешественик или екскурзовод, конструктор за строителен предприемач, банкнота за финансист, химикал за писател, енциклопедия за учен, отвертка за техник, бои за художник, кола за автомонтьор, черпак за готвач, ванилена захар за сладкар, крава за животновъд, стоматологичен инструмент за зъболекар, стетоскоп за лекар, слушалки за диджей, хармоника за музикант, спортна обувчица за спортист, брошка за бижутер, шивашки метър за шивач, гребен за фризьор, пистолет за полицай, корабче за моряк, микрофон за певец, списание за журналист, каубойска шапка за актьор, фотоапарат за фотограф и още, и още. 

После оставих Дамян да си играе с Девин в детската стая, а големите момчета пратих в хола да подредят всички предмети от торбата върху шкафа. 

Нарочно исках те да свършат тази работа, че да нахвърлят съвсем хаотично всичко. Страхувах се, че ако аз се заема, малко или много ще ги подредя така, както на мен ми се ще - най-отпред на видно място моите фаворити. А нали целта е Дамян да избира без майка му да се меси. :)

След като бяхме готови с предметите, Пламен донесе най-важния човек.

 

 Мама му пожела смели и здрави крачета, които да го водят все напред и нагоре, да крачат по правия път, да тичат бързо, та да изпреварват всички, да покорят много върхове, да открият нови пътеки, да го водят все на хубави места.

 После търкулна питката, а Дамянчето я последва с малки крачици. 

До тук лесно, ама докато накараме Яни да остави питката и да отиде до шкафа с предметите, голям зор видяхме. Седна си детето на земята и започна да "монтира"едно малко парченце върху питката, което се беше отчупило от нея, докато се търкаляше. Такава хубава пита, пък да стои "разглобена"! 

Накрая малко насилствено го откъснахме от хляба и го дотътрузихме до натурията от предмети. И на какво мислите се метна първо??? На един блистер с таблетки. Фармацевт или фармаколог? Само времето ще покаже. 

Второто и последно нещо, което взе, бе една ябълка. Нея я бях сложила за селскостопански труженик. Туко виж стане някой крупен производител на ябълки. А според баща му, можело и цяла серия илачи да създаде, на основата на ябълки. Не знам дали ще открие нови лечебни свойства на тоя плод, но с вкусовите му качества определено е наясно. 

Между другото тази ябълка ни я даде една страшно симпатична и мила съседка - леля Еми, която винаги се радва много на децата и на цялото ни семейство. Та преди няколко дни се засякохме във входа на блока. Нейни близки й бяха донесли цял кашон с ябълки и тя ни даде и на нас - напълни бебешката количка, колкото и да се опъвах, защото ми беше супер неудобно. Благодарим ти, лельо Еми!

След вкусната ябълка Дамян си похапна и вкусна питка. 

След Яни и батковците му си чупнаха по парче питка и както си му е редът, се разтърчаха изкъщи, та и той да стане бърз и пъргав като тях и да тича подире им. 

И аз и Пламен потичахме и похапнахме, че и ние да имаме сили. С толкова много момчета още колко търчане ни чака... Пък след тях и подир внуци да тичаме, дай боже! 

Само живот и здраве!!!

Пожелавам и на всички ученици (особено на първолаците) утре смело да прекрачат прага на своите училища! Вървете с големи и уверени крачки към успеха и към мечтите си! Успешен старт и здрава и спорна учебна година!

За раците

September 28, 2014, 8:04 am

≫ Next: Ах, морето!

≪ Previous: Прощъпулникът на Дамян

$

0

0

Под "раците"имам предвид Денис, Кристиян и Девин. Както знаете, в нашето семейство раци да искаш! Дамянчето и той е рак, но за неговия рожден ден на 26 юни вече ви разказах в отделна публикация. Та след неговия, ред дойде и на рождените дни на батковците му - на най-големия и на най-малкия му брат и на братовчед му Криси. Тримата са родени в рамките на седмица. Като се почнем и не можем да се спрем. Битер циганска сватба сме. 

Пръв открива празненствата Денис, който е роден на 4 юли. Тази година реши да празнува като си покани няколко приятелчета на басейн. От нас финансирането, от тях - забавата. Вечерта празнувахме и вкъщи в тесен семеен кръг. Макар че не знам доколко е удачно определението "тесен". :) От години Денис категорично ми отказва да му правя декорирана торта, защото хич не долюбва захарното тесто. Само най-обикновено тирамису иска. И този път традицията беше спазена. Хем бързо, хем лесно, хем вкусно! Направих достатъчно голяма торта, та да побере цели 15 свещички.

Бъди ни жив и здрав, Дени! Обичаме те, наше пораснало момче!

Ден почивка и на 6 юли пак рожденик - племенникът ми Криси. За деветия му рожден ден уж щях да правя пиратска торта, но се оказа, че в заведението не позволяват да се внасят торти, защото работят с определена сладкарница. Реших поне курабийки на същата тематика да му декорирам. 

В интернет си изнамерих картинки на пирати, знамена с черепи и кости, съндъци със съкровища. Разпечатах ги на картон, изрязах ги и към всяка курабийка вързах по едно етикетче. Получи се много сладурско. 

Курабиите ми бяха готови, аз се натъкмих в черно като за пиратско парти, но за жалост децата ми бяха болни. И четиримата се тръшнаха с някакви вируси - кой с температура, кой с ангина, кой с кашлица, кой със сополи. Кошмар! В най-добра кондиция беше Дамян. Най-малък, ама най-здрав! Взехме го само него на рождения ден, а другите трима ги зарязахме вкъщи. Беше ми ужасно криво. Още повече, че това бе последната ми среща със сестра ми и нейното семейство, тъй като те заминаха да живеят в Англия. 

Пак малко почивка и отново ЧРД. На 9 юли Девин стана на 7 години. Седмици по-рано почнах да го подпитвам как иска да си отпразнува празника, а той все ми секваше ентусиазма с отговори от типа на "Ами май никак!"Приех, че парти няма да има и се съсредоточих основно над подаръците и тортата. Най-голямата страст на Девин от едно известно време е футболът. Страшен фен е! А мечтата му е да стане най-добрият вратар. За целта непрекъснато ме кара да му мятам разни плюшени играчки в хола, а той ги хваща, все едно са топки. Използваме плюшки, защото играта с топки вкъщи е забранена. Девин така самоотвержено се хвърля да спасява, ще рече човек, че е на световно и му бият дузпи.

Та вдъхновена от тази му страст, реших и тортата да е футболна. Любимият му вратар е Тибо Куртоа - белгиец по рождение. В момента играе за Челси, но преди това беше вратар в Атлетико Мадрид. От нета си свалих няколко негови снимки, които разпечатах на фонданена хартия. Самата торта направих във формата на емблемата на Атлетико, а отстрани я налепих със снимките на Тибо. Отгоре освен апликираната емблема, реших да сложа и две вратарски ръкавици от захарно тесто. Идея си нямате какво вълнение и радост бяха обвзели Девин докато ме гледаше как ги изработвам. Каза, че чак коремчето го боляло и му идело да се разплаче. За него не знам, ама аз определено щях да се разцивря като го гледах как подскача около мен и го слушах какви ми ги говори. Толкова е миличък!!!

В крайна сметка ето какво се получи. 

Девин беше супер доволен, аз - дважди по-доволна. Прибрах тортата в хладилника и зачаках да дойде следващия ден. На сутринта събудихме рожденика като го напръскахме с вода, та голяяяям да порасне. Последваха подаръци, целувки, прегръдки, пожелания... Всичко вървеше по мед и масло, докато Девин не ме сюрпризира със следния въпрос: "Е, къде ще е празникът?""Ами как къде? Вкъщи."отвърнах аз, а той: "Не, бе! Аз за партито изненада питам."Какво парти, какви два лева?!?!? Почнах да се оправдавам и обеснявам как нищо такова не съм планирала, защото той не е искал. Девин ме контрира "Е ако аз го бях искал, каква изненада щеше да е!!!"Притесних се, разстроих се, а Девинчето ме успокоява "Няма страшно! Имаш цял ден да се организираш. Резервирай клубче, обади се на майките на приятелите ми и ги покани и довечера ще празнуваме. Ама не ми казвай къде, че да е изненада!"Ходи обеснявай, че не е така просто. Заведение все щях да намеря, ама как да се обадя на този и онзи и да ги изюркам след няколко часа да се явят на рожден ден. Несериозна работа!!! 

Девин беше меко казано разочарован. До последно детето се надяваше да си правя някаква гадна шегичка с него. Мислеше, че го лъжа, че парти няма да има, за да не съсипя изненадата. 

За да го компенсираме поне малко, му обещахме да изпълним всяко негово желание. Поиска цялото семейство да отидем в парка да играем футбол. Жега не жега, в ранния следобед се изсипахме на поляната и заприпкахме след топката. Даже аз и Дамян се включихме в мача. Не минахме и без дузпи - все пак цел номер едно беше да направим рожденика максимално щастлив. След мача ходихме да се черпим в МакДоналдс (пак по желание на Девин), а като се прибрахме вкъщи, имаше торта и свещички. 

Та тъй и таз година оцеляхме след рачешкия рожденденски маратон. Да са ни живи и здрави момчетата, догодина пак да празнуваме!!!

Ах, морето!

October 31, 2014, 4:37 pm

≫ Next: Торти за момиченца

≪ Previous: За раците

$

0

0

Захладня ми нещо, та взех да разгледам снимките от морето - да се постопля малко. И се сетих, че още не съм ви споделила за морските ни преживявания това лято. Сигурно ще възкликнете "Ох, гледай го тва лудото! Зимата дойде, тя за морето тепърва ще разказва!"Е, не сте прави! Само няколко месеца са минали откак се развявахме по плажовете. Дето се вика, задничето ми е все още завидно бяло на фона на слънчевия загар по останалите части на тялото. Щом тенът ми си стои, значи не е късно. 

А като споменах задничето, бързам да ви успокоя - от чисто естетическа гледна точка, мои снимки по бански няма да пускам! От бременността са ми останали едни 4-5 килца в излишък, които предпочитам да ви спестя. А пък от кърменето гърдите ми така да ги влече земната гравитация. Пламчо притеснено ми вика "Леле, мило, ма те скоро ще ти стигнат до пъпа!", пък аз го успокоявам "Оф, много си тъп! Не те са провиснали, а пъпът ми се е качил нагоре!"Мъжка му работа, нищо не разбира!

Но стига с тая анатомия! Да запрашваме към морето!

Миналото лято го пропуснахме заради Дамянчето, затова тая година, от нетърпение, рано, рано почнах да се ровя за изгодни оферти. Изгодни така и не открих, но все пак успяхме да се подсигурим с подслон за близо месец на черноморския бряг - две седмици на Кабакум и две седмици на радиоактивния плаж до Черноморец. Чудни местенца, няма що!!! Едното в близост до наводненията, другото - до военна база. С Пламен постоянно си се шегувкахме, че първо ще лепнем някой стомашночревен вирус - да се прочистим из основи, пък после радиацията ще му види сметката на бацила и пак ще сме си супер - отслабнали и облъчени!!!

Едва дочаках да дойде юли месец, та да се натоварим на колата и да отпрашим в посока изток. Естествено, малко преди да тръгнем, всичките деца се натръшкаха болни и то сериозно. Любим сценарий, който редовно ми разиграват! Имам чувството, че цяла пролет се стискат да не боледуват и само чакат да наближи датата за морето, та да олепят де що видят вирус. Така да им го мразя тоя номер!!! 

Но болни, не болни - потеглихме. Пътуването мина очудващо нормално. Бях планирала при Велико Търново или в най-добрия случай при Търговище вече да съм на ръба на нервна криза, обаче не. Децата, в частност Дамян, се държаха неочаквано прилично и кротко. Толкова култови реплики си бях подготвила от рода на "Ако продължавате в същия дух, ще ви сваля от колата!"и "За последен път ви водя някъде!"Но така и не ми се отдаде възможност да ги използвам. 

За награда решихме да отбием от пътя и да се разходим из авиопарка край Омуртаг. Момчетата повилняха покрай самолетите и машините, както и в отсрещната нива слънчоглед, след което продължихме към Варна. 

Там ни чакаше нашият приятел от студентските години Ивчо. Ескортира ни до Кабакум, където ни настани в един много приятен апартамент до самия плаж. Даде ни и ключовете от съседното апартаментче на етажа - ако нещо ни потрябва, пък при нас го няма, да си го вземем оттам, с уговорката накрая, като си тръгваме, да върнем взетото. Хм, че какво пък толкова ще ни потрябва? На пръв поглед си имахме всичко. Апартамент като слънце, че и два пъти поне по-голям от онова ми ти пикливо студио в съседство. Всичко, всичко, ама не съвсем. Липсите почнаха да изскачат една по една - сушилка за балкона, гладачна маса, ренде, микровълнова печка, тостер, тирбушон. При нас липсват, ама в съседното апартаментче налични. И като се почна едно примъкване. Така се разглезихме! Даже за точило за нож примрънках един ден, а Пламен вика "Споко, ей сега ще прескоча до оттатък да взема."Викам си, ако и това има, вече ще го призная пустото му студийце!"Е, и точило имаше. Децата много се впечатлиха. Девин ме пита "Мамо, а ако намерим злато в другия апартамент, може ли и него да си вземем?"Викам му "Може, ама накрая трябва да го върнем!"

Та тъй си заживяхме чудничко на Кабакум. Непосредствената близост до плажа беше голям плюс, защото всеки можеше да излиза и да се прибира когато си поиска. На самия плаж пък беше доста спокойно - почти нямаше хора и децата можеха да си вилнеят на воля. 

Най-любопитно ми беше как Дамян ще се адаптира на новото място. Все пак за него морето беше нещо напълно непознато. За щастие много му хареса. Само първия ден беше доста скептичен и предпазлив. Пясъкът му се видя хипер странен и дори ревеше, докато брат му Денис му зариваше крачетата. 

После откри,че няма нищо страшно и като се почна едно ринкяне. Всяко диво прасе би му завидяло за ентусиазма, бързината и ловкостта. За нас пък важеше с особена сила поговорката 

Ако видиш Дамянче в ръчичка с лопата,

бързо си затвори очите и устата!

Освен пясъка, му се наложи да опознае и още куп новости. Като водораслите например. Първоначално му се видяха доста гнусни и безвкусни (както впрочем и всичко останало, което пробва да си хапне - камъчета, мидички, пясък). След обстойна експертиза обаче установи, че водораслото всъщност си е най-обикновен треволяк, който по цвят, вид и консистенция наподобява надъвкано и изплюто листо, тайничко откъснато от някоя от мамините саксии. Колко такива са му минали през ръцете (и устата)! Значи - нищо страшно!

погнусата

експертизата

заключението

радостта от откритието

 Да не остане по-назад от брат си, Денис и той направи откритие. Откри, че му е адски тъпо и скучно на това море. Ше му се не знаят и пубертетските изпълнения! В стил "все за нещо ще намери да се начумери"постоянно проявяваше фасони - то пясъкът му беше едър, морето му беше дълбоко, водата - студена, водораслите - противни. Чат - пат се вясваше на плажа, колкото да отчете присъствие и след половин час, под предтекст, че му се ходи до тоалетна, си набиваше шутовете и повече не му виждахме очите.

На мен липсата му не ми пречеше, обаче Давид и Девин бяха много нещастни и дважди по-досадни. Само мрънкаха, че няма с кого да си играят и че без батко им не било забавно. От една страна се нервех на цялата тая ситуация, от друга ми беше мъчно за Денис - на неговите години на кой му се седи на море с техните?!? Дори му предложих да се върне в София при приятелите си, но той отказа. 

Изключая тинейджърските драми, дните ни на морето минаваха супер! 

Сутрин оставяхме децата да си поспят, а след като се излюпеха, закусвахме и се стягахме за плаж. Като стана дума за излюпване, и тази година летувахме в компанията на лястовичи семейства. И на двата балкона имахме по няколко гнезда с малки лястовичета. Дамянчето постоянно ги дебнеше да се покажат и много им се радваше.

На плажа всеки си се забавляваше както намери за добре - печене, къпане, четене, спане, игри. 

По обед се прибирахме да хапнем и да си починем малко и после айде пак на плаж докато слънцето залезе.

Привечер се разхождахме по брега или из Кабакум, а от време на време момчетата играеха футбол на плажа. 

Ей в това стъкленото блокче (в дясно на снимката) живеехме - в големия апартамент на първия етаж.

Вечерите прекарвахме предимно пред телевизора в хола или на балкона, любувайки се на морето и шума на вълните. 

Докато бяхме на Кабакум често отскачахме и до Варна - на пазар, за срещи с приятели, за разходки. Попътувахме и на север до Крапец. Посетихме мидената ферма. Пообиколихме и други култови заведения. С две думи - разнообразно и приятно! Изкарахме си супер!

На отиване към Крапец пътуването мина кажи-речи безпроблемно - само дето Денис поодрайфа пейзажа. Навръщане, обаче, по едно време Девин вика "А бе, тая дъвка май е развалена. Виж на какво стана!"Казвам му "Я отвори уста да погледна!", а той "Ама тя не ми е в устата."Оказа се, че за последно е била там преди половин час, след което Девин я изплюл и почнал да си я лепи между пръстите. В резултат целите му ръце бяха в дъвка. Отне ми близо 10 минути да я почистя (мокрите кърпички вършат чудна работа в подобни ситуации). Тъкмо си отдъхнах, обръщам се на другата страна и кво да видя - Дамян отворил шишето с минерална вода и целия се залял. И той, и столчето - вир вода! Като се върнахме в Кабакум, се оказа, че и там всичко е вир вода. Беше се излял пороен дъжд, докато ни е нямало, пък при нас, на Крапец, и капка не бе паднала. Голям късмет извадихме.

"Хайде, давай Дамянче! Минем ли дюните, ще видиш морето!"

Все едно чертаят някакъв план и обсъждат стратегията.

Яни все още не беше проходил и се налагаше да го държим за ръчички.

Явно е имало огромни вълни на Крапец, които са заливали плажа, защото се бе образувала нещо като стена от пясък. Децата направо пощръкляха от кеф - катериха се, спускаха се, скачаха. Голяма забава!

На люлката край малкия басейн на хотел Яница в Крапец. Ресторантчето там ми е едно от най, ама най-любимите въобще. Толкова вкусно готвят, а и обслужването е перфектно. Личи си, когато нещо се прави с любов и желание.

В големия басейн на хотела. Не знам вашите деца как са, но нашите и пет морета да има, ще предпочетат да се плицикат в басейн.

В градината пред хотела. Едно красиво и спокойно място със страхотна гледка към морето!

На мидената ферма в очакване да му сервират любимата мидена чорбичка.

Горе е пълно с моите момчета, а отдолу - със змийчета. Толкова много от тия гадинки имаше и във водата, и по камъните, че тръпки ме побиваха.

Ей на това му се вика блаженство!

Неусетно престоя ни на Кабакум свърши и се отправихме на юг към радиоактивния плаж. Там се настанихме в една малка двуетажна къщичка на самия бряг на морето. Слизаш няколко стъпала и си директно на плажа. А той се оказа доста по-голям отколкото очаквах и най-хубавото - почти безлюден. Мечтата ми да живея в къща на брега на морето на самотен остров, кажи-речи се беше сбъднала! 

нашата къщичка

Беше ми толкова романтично и готино! Децата и те много се радваха, защото морето се оказа супер плитко, а водата - супер топла. Редуваха се големи вълни с гладка като тепсия вода - идеално за всякакъв вид забавления. 

Разбира се, морето отново се оказа недостатъчно и се снабдихме и с басейнче. Взехме го уж Яни да си играе в него, ама и ние си го ползвахме с кеф. Само Пламен не се бухна вътре.

Освен във водата, децата си се забавляваха яко и на сушата - пръскаха се с водни помпи, гонеха се, строяха замъци, играеха на фризби, волейбол, футбол. Девин беше безумно щастлив, защото Пламен му сглоби две футболни вратички (подарък за рождения му ден от най-добрия му приятел Нико). Непрекъснато ни юркаше да му бием дузпи, та да си тренира спасяванията. Нали му е мечта да стане хипер добър вратар. 

"Като не съм си взел вратарските ръкавици, ще си направя такива от пясък."

Пламен и той беше много щастлив, защото не се налагаше всеки път да събира и прибира целия багаж като си тръгвахме от плажа. Чадъри, вратички, басейнче, играчки - зарязвахме си всичко на пясъка и за през нощта. Нали плажът си ни беше кажи-речи персонален. 
Аз също бях хипер щастлива, защото Денис стана нов човек на новото място. Пубертетската меланхолия се изпари и тотално забрави, че му е скучно и тъпо. Забавляваше се наравно с братята си, а на мен мед ми капеше на сърцето като ги гледах как си играят заедно.
Но несъмнено най-щастлив беше Дамян, защото откри, че майка му се мотае по плажа без горнище на банския (кой ще ме види - то почти нямаше хора). Детето се почувства като на бюфет с неограничена консумация и се възползваше максимално. Да си хапваш когато и колкото си поискаш - егати кефа! Легна да се пека - Дамянчето хоп отгоре ми. Седна на сянка под чадъра - той тутакси се намести в скута ми. Веднъж бях застанала на колене и длани, да си оправя кърпата. Той се курдиса отдолу ми, като теле сукалче под майка си, и зацока. Голям образ!
Освен туй откритие, направи и още едно - за жалост съвсем не така приятно. Установи, че черният пясък се нагрява и пари ужасяващо. Но бързо му намери цаката. Седеше на някоя от кърпите или на сянка и само с едно пръстче пипаше да провери дали се е напекъл пясъкът. Ако му се стореше горещ, надаваше вой и вдигаше ръчички. В превод: "А бе, я някой да дойде да ме пренесе, че много жежко!"С толкова братя и двама що годе съвестни родители, все се намираше някой да му удовлетвори желанието. Но за по-сигурно, най-често си седеше на брега, на мокрия пясък. Хем хладно, хем забавно!

Изобщо всичките ми притеснения как ще понесе морето на Дамян се оказаха абсолютно безпочвени. Той ми е ужасно труден за гледане и си мислех, че почивката с него всъщност няма да е никаква почивка, а пълен кошмар. Но се оказа точно обратното. На морето Яни се чувстваше великолепно и почти не ми създаваше грижи. Беше си изработил нещо като режим, който спазваше стриктно. Още преди да тръгнем за плаж, сядаше на едно определено място, за да го намаже тати със слънцезащитно кремче. С отиването на плажа първо идваше да го накърмя (явно воден от максимата "Гладна мечка хоро не играе"). После преравяше раницата с багажа - докато не извадеше всичко отвътре, не мирясваше. Току виж сме забравили нещо. Вече спокоен, че всичко е налице, се отдаваше на игри по пясъка (докато още не се е напекъл яко). Станеше ли му горещо, ни юркаше да влизаме във водата. Плицикаше се поне половин час, след което примрънкваше да излиза. Подсушавахме го с кърпата и пак се мяташе да го кърмя. Сучейки млекце заспиваше и му удряше една стабилна дрямка на сянка под чадъра. Зареден с нови сили, ставаше и отново се отдаваше на забавления - този път в басейнчето. Като му писнеше се прибирахме в къщата. Следобяд заедно с батковците си играеше или гледаше телевизия и към 16.30 пак отивахме на плаж, където програмата се повтаряше. 

Заспал...

...наспан...

...и пак готов за игри и забавления!

Толкова хубаво си живеехме, че за малко да забравим за притеснителното име, с което беше известен плажът - "радиоактивният", ако не бяха два основни фактора. Първо, стряскащите гърмежи от ситуираната наблизо военна база "Атия", които от време на време караха пясъка да потрепери, а нас - да подскачаме уплашено. И второ - постоянното мрънкане от страна на Девин кога най-сетне ще видим костенурките нинджа. Сигурно си мислите, че просто е искал да гледа едноименното филмче? Не! Детето очакваше да се срещне очи в очи с въпросните животинки. Месеци наред Пламен се майтапеше, че щом плажът е радиоактивен, най-вероятно ще има и костенурки нинджа. Майтап, майтап, ама Девин беше приел думите му насериозно. 
В интерес на истината, верно видяхме костенурка, но само една и без каквито и да било мутации. Изглеждаше си съвсем нормална. 
Далеч от разбиранията ми за нормално, обаче, беше друг животински индивид, когото имах щастието или по-скоро нещастието да видя. Още на втората сутрин от пребиваването ни, докато си говорех по телефона с една приятелка, зяпайки навън през прозореца на спалнята, в тревите на плажа съзрях нещо да мърда. Първоначално помислих, че е куче или котка, но когато излезе на припек, ченето ми увисна. Нещото се оказа грамадански гущер, подобен на комодски варан.  Не можех да повярвам на очите си! Докато се окопитя и викна и Пламен да го види, гущерът си се шмугна обратно в храсталака. Пламчо беше на косъм да ме обяви за слънчасала, но все пак беше едва 10.00 часа сутринта и слънцето все още не препичаше силно. Направи се, че ми вярва и дори кръстихме субекта - дадохме му кодовото име "Годзила". 
От този миг насетне аз бях постоянно нащрек. Исках на всяка цена да докажа на Пламен, а и на себе си, че не съм ненормална и че Годзила съществува. Отидем на плаж, а аз вместо да се любувам на морето, взема, че му обърна гръб и дебна треволяка отзад - чакам комодският варан пак да се покаже. Приберем се вкъщи - тичам на прозореца в спалнята и отново на пост. Очите ми изтекоха да се взирам, но нищо! Втора среща с гущера  така и не осъществихме. 
За сметка на това не липсваха и други плашещи гадини. Същата вечер, докато си седяхме на дивана в хола и гледахме телевизия, Давид изведнъж подскочи. Нещо му пропълзяло по врата. Погледнах го, но нищо не видях. Реших, че някой косъм го е погъделичкал. Малко по-късно, обаче, като взехме да разпъваме дивана на легло, отвътре изпълзя една гигантска стоножка - цяла педя дълга, а тялото й дебело колкото човешки пръст. Просто отвратителна!!! Последваха писъци, врясъци и един размазващ удар с джапанка на финала. Тъкмо се бяхме поуспокоили от преживяното и Девин крещи от втория етаж: "Бързо,бързо! Елате да видите!"Юрнахме се веднага. На площадката пред банята едно миниатюрно гущерче - има - няма 2-3 см. Малко по-встрани - още едно. И още едно. Изплашиха се от нас и се втурнаха презглава да се скрият. Навряха се под перваза на стената. Пламен си хили и вика: "Мило, милооо! Гледай Годзила къде е свила гнезденце и се множи ли множи!"Не ми стигаше стресът, ами и подигравки трябваше да търпя. Бях сигурна, че тези мъници не са наследници на Гоги (това, че нещо е грозно и противно, не значи, че не може да си има галено име). И се оказах права. Само след няколко вечери се запознахме и с истинските родители на дребчовците. Бяха си съвсем нормални по размер гущери, които по цяла нощ седяха край външната лампа над входната врата. 
Излишно е да казвам, че цялото това напрежение за един ден ми дойде малко в повече. Цяла нощ не успях да мигна от страх и погнуса. Пламен дори предложи да си сбираме партакешите и да се прибираме в София. Реших, че няма да се дам така лесно. Докато не видя и змия насред хола, не тръгвам. Змия, слава богу, не видях. Само още няколко стоножки, но не чак толкова големи колкото 20-сантиметровата им побратима (мир на праха й). Тъй че си останахме докрай на морето. Е, не че не си получих заслуженото за ината. Нещо ме ухапа така злобно по гърба, че ми се образува огромна плюска, която хем сърбеше, хем болеше ужасно. После стана на рана и стоя седмици наред.
За живота вън и вътре в къщата вече ви разказах, сега остава и да ви разведа наоколо. 
Както вече споменах, къщичката беше малка, скромно обзаведена и доста позанемарена. На първия етаж имаше хол, трапезария и кухничка в едно, откъдето директно се излизаше на двора. Имаше и заден вход, до него баня с тоалетна и стълбище, което водеше към мазето. Там беше помпата за водата - бучеше много зловещо, като във филм на ужасите. Така и не се престраших да сляза долу. 

Диванът в хола

Същият диван, трансформиран в легло, на което се редуваха да спят Девин и Давид

Масата за хранене, огромният прозорец, смокиновото дръвче, морето... Какво повече може да иска човек? Ще ви кажа какво - силен котлон, че този, с който разполагахме, беше кошмарен. Отне ми час и половина докато изпека тия палачинки. А познайте дали сме закусвали втори път палачинки!

От първия етаж вита стълба водеше до втория, където бяха двете спални с изглед към морето. В едната спяхме аз и Пламен с Дамян помежду ни. В другата имаше две отделни легла. Имахме и балкон, но той гледаше към двора. На етажа имаше още една баня с тоалетна, което бе голям плюс за многочленното ни семейство. 

Витото стълбище, което беше като магнит за Дамян и се налагаше непрекъснато да го наглеждаме, за да не се пребие.

Къщичката може и да беше малка, но пък дворът беше чуден и предлагаше доста удобства. Единственият недостатък бе, че беше на нива и със стъпала - доста опасно за едно пълзящо и безразсъдно бебе. Дамян можеше с часове да прекара в катерене и слизане по тия пусти стълби, но все някой трябваше да го пази. Страшна досада. 

Люлката (в дъното, в дясно) беше едно от любимите места на Дамян.

Двата шейзлонга в страни от къщата пък бяха любимото място на Давид и Девин. Много обичаха и да се "катерят"по ореха. Той, както и смокините, повече приличаха на храсти, отколкото на дървета. Причината - вечно брулещият вятър. С него беше толкова прохладно,а и вечерно време гонеше комарите, които иначе нападаха на рояци и ни правеха на решето. Никакъв вид репелент не ги спираше - ни лосиони, ни машинки, ни пушлявещи джаджи. Нищо!

Голямата маса с пейките. Похапваме топла пърленка със сиренце и маслини.

Имахме и външно барбекю. Децата стискат палци Пламен да успее да разпали въглищата.

На площадката пред къщата имаше масичка с два стола (единият се вижда частично в ляво на снимката). Там с Пламчо си пиехме сутрешното кафе и се любувахме на морето, а над нас прелитаха чайки и лястовички. Идилия!!! И вечер ни беше любимо местенце - само замествахме кафето с други напитки.

В предната част на двора имаше още два шейзлонга. Там Пламчо си се излежаваше, защото бяха на сянка. Дамян пък ги ползваше като катерушки.

Колкото и хубаво да ни беше в къщичката и на плажа, от време на време ходехме и до други места. Най-често отскачахме до Бургас и Черноморец - нали ни бяха на една ръка разстояние. На два пъти се разходихме и до Созопол - веднъж през деня до старата и един нощен тур из новата част на града. Отскочихме и до Рибарското селище (Бургаската Венеция). Един ден прекарахме и на къмпинга на Китен, където се събрахме няколко приятелски семейства от компанията ни в София. 
Първото ни отиване до Созопол беше вследствие на неособено хубавото време. Една сутрин се събудихме с доста облаци и вятър - не ставаше за плаж. Реших, че е идеална възможност да си разнообразим с разходка до Созопол - хем децата да видят стария град, хем да ги поснимам. Споделих ентусиазирано плана ми с момчетата, а те в един глас ревнаха: "Ооооооооооооооо, неееееееее!"Да се влачат безцелно из някакъв град, вместо да се излежават и да цъкат цял ден псп-та и таблетчета! Да не са луди??? Пламен и той не беше във възторг от предложението ми - Дамян в бебешка количка не седи и където и да ходим, се налага да го носи на ръце, пък той се пъне, реве, истерясва. Видях накъде отиват нещата и взех да го подкукоросвам: "Айде, бе, мило! Виж, днес дори е хладно - даже няма да се потиш, докато го носиш!" 
След такава оферта нямаше начин да не се навие. Само след час вече се разтоварвахме от колата на паркинга в Созопол. А там една жега, един мор! Времето нямаше нищо общо с това при нас, макар да бяхме мръднали само някакви си 10-12 км по на юг. Само дето децата бяха като буреносни облаци, ама от това не ставаше по-прохладно. Тъкмо обратното - с всяка минута положението все повече се нажежаваше (и буквално, и преносно). Градацията в настроението можете да проследите сами по следващите няколко снимки. 

Снимка първа - Давид и Денис са направили усилие не само да позират, но и да се усмихват. За Девин подобно усилие е непосилно - слънцето така да му свети в очите, че хич не му е до снимки, камо ли до усмивки. Пламен замечтано гледа в посока към нашата къщичка. Какво ли си мисли горкият: "Сега можеше да се излежавам блажено пред телевизора, вместо да мъкна това кюфте като гламав!"Дамян пък го скастря: "Е ми така ше е, тате! Като се връзваш на простотиите на мама..."

Снимка втора - на Девин слънцето все така му блести.

Снимка трета - усмивки вече няма. Но и ревящи няма, а това си е постижение, все пак.

Снимка четвърта - външно може и да изглеждаме засмяни, но вътрешно ридаем.

Снимка последна - Дамян и Девин вече открито си реват, а Давид и Денис са меко казано нацупени.

Колкото и да съм зла, все пак и у мен има малко човещинка. Смилих се над момчетата и попретупах набързо разходката. Аз самата бях вир вода от жега, пък за Пламен - не ми се мисли. За да се реванширам на децата, пък и за да туширам поне частично насъбралата се неприязън, която таяха към мен, ги черпих сладолед. И то не по една, а по две топки. Майка мечта, беееееееееее! :)

Като стана дума за сладолед, той винаги е бил неизменна част от нашето меню и то целогодишно. Друго я имаме във фризера, я - не, но със сладолед винаги е заредено. На морето пък консумацията на сладолед е просто задължителна. Най-любим ни е Рафи (само дето е и много скъп - за цялото семейство 10-12 лв на едно ядене не ни мърдат). На мен лично фаворити са ми чийзкейк и йогурт. Обожавам ги! Направо ме е срам да си призная какви количества съм омела това лято (и продължавам). 

Сладоледът добре, ама само с него не става. Изхранването на толкова мъже си е сериозна и отговорна работа. Всъщност това бе и основната ми задача на морето. Но нито ми тежеше, нито ми беше неприятно. Напротив!
Преди години, когато имахме само 1-2 деца, разчитахме на хапването по заведения, докато бяхме на море или почивка. Но се оказа неудачен вариант. Първо обикаляш поне час, докато намериш свободни места. После чакаш още толкова да ти донесат поръчката. Децата уморени, заспиват по масите - кога яли, кога - не. С появата на третото дете се преориентирахме към пакетите олинклузив. Но и там има бая недостатъци. Плащаш сума пари, а децата реално тъпчат само пържени картофи, пици и спагети. Качеството на предлаганата храна на места е доста съмнително, за вкуса да не говорим. Но най-тъпото е, че си доста ограничен. Седи ти се на плаж, но тряба да се връщаш в хотела, защото обядът или вечерята започват в еди колко си часа. А отидеш половин час по-късно, а нищо свестно не е останало. На предишното море за първи път решихме да пробваме опцията сами да си готвим. Признавам си, първоначално бях много скептично настроена. Не можех да си представя, че ще стоя пред печката, вместо да си разкошатвам на плажа. Но в действителност много ми хареса. Затова и тая година избрахме същия вариант. А това, че бяхме съвсем близо до плажа, ми позволяваше да си оставям яденето във или на печката и само от време на време да се качвам да го наглеждам. Пък като ме домързеше да готвя, просто излизахме да хапнем навън. Като се замисля колко ресторантчета сме посетили, май бая често ме е хващал мързелът. Единственият проблем беше Дамян. Ходенето по кръчми с него се оказа голямо предизвикателство. Хем ни в количка, ни в стол за хранене седи, хем не яде, хем и не заспива рано. Беше му адски скучно да кибичи с часове на една маса. Все някой трябваше да обикаля наоколо с него, та да му разнообразява. 

И ако си мислите, че само на яденето и пиенето сме наблягали, веднага ще ви опровергая. И култура лапахме. Ходихме на концерт на Тони Димитрова в Черноморец. Много харесвам песните й (принципно съм страшен фен на българската музика). Две вечери по-късно пя и Веселин Маринов - пак на площада в центъра на Черноморец. Давид примрънка, че хич не му се ходело отново на концерт, ама щял да дойде, само за да види дали Веско Маринов наистина се поти толкова многодокато пее. Че се поти, поти се, но и супер рецитал изнесе - с декори, с балет. Пламен и Денис бяха особено впечатлени от балерините. 

И на двата концерта, от началото до края, Дамян гледаше така. Явно това му е интелектуалната муцунка за културни мероприятия. :)

 На следващата вечер решихме да се разходим до Бургас. Давид отново не ще да идва. Какво сме щели да правим там. Реших да го избъзикам: "Е как какво? Отиваме пак на концерт на Веско Маринов. Тази вечер ще пее в Бургас."С думи ми е трудно да ви опиша опечалената физиономия на Давид. Слизаме ние от колата в Бургас, а насреща ни огромен плакат - концерт на Веселин Маринов същата вечер. Давид само дето не ревна, а ние се спукахме от смях. Естествено, на концерт не отидохме. Разходихме се по главната улица и из морската градина, вечеряхме в "Златна котва", после още една среднощна разходка из центъра и си се прибрахме в къщичката. 
Подобна вечер си устроихме и в Созопол. Но най-често се наслаждавахме на нощния живот в Черноморец.

Колко тигела сме направили по главната в Черноморец!

  

Девин за първи път се качи на бънджи. Така сладко врещеше като го изстрелваха високо нагоре!

Много емблематична снимка - Давид и Девин се забавляват, бебето спи в ръцете на Пламен, Денис муфти кинти, а Пламен дава кинти. Все повече започвам да разбирам притесненията на сина на едни наши съседи. Като разбрал, че съм бременна с четвърто момче, попитал майка си: "Е, откъде ще намират толкова пари за джобни?" :)
Последната нощ слязохме на плажа пред нашата къщичка и пуснахме два хартиени фенера - един за мен и Пламен и един за децата. И двата отлетяха толкова нависоко и надалеч, че ги изгубихме от поглед.

 На следващата сутрин трябваше да кажем довиждане на морето и да отпътуваме за София. Така да не ми се тръгваше! Като се прибрахме, дни наред ми беше криво и мъчно за морето. За да ми оправи настроението, Пламен ми направи изненада - още една морска почивка, но този път в Гърция. За нея ще ви разкажа в друга публикация, като падне следващият сняг. :)

За финал още няколко от най-любимите ми морски снимки от това лято. 

Торти за момиченца

December 3, 2014, 3:39 am

≫ Next: Хортензии и рози

≪ Previous: Ах, морето!

$

0

0

Толкова отдавна не съм ви показвала торти, а папката с "Непубликувани"стои и си чака! 

Крайно време е да ви представя някои от архивните ми творения. Архивни, защото са правени преди повече от две години, но все пак и те заслужават да видят бял свят. :)

Започвам с една пролетна торта с лалета. Правих я за 6-я рожден ден на една прекрасна госпожица от Русе - Мелис. С нея съм ви запознавала покрай тортатаза предишния й рожден ден. Този път желанието на майка й бе отново да се съобразя с тоалета на рожденичката. За целта ми прати снимки на рокличката и шнолката.

Страшно ми харесаха и моментално си представих колко готина и стилна торта ще се получи. Нямах търпение да дойде време да я почна. Разбрахме се да е двуетажна, а като вкус се спряхме на нутела с маскарпоне. Относно дизайна единственото ми притеснение бе самият основен цвят. Да се постигне толкова тъмно и наситено синьо чрез прибавяне на боя в захарното тесто е доста трудно. Затова реших да покрия тортата с неоцветен фондан, а отгоре да мина с гъбка, напоена в разтворена боя. Тъй като нямах точно такъв нюанс на синьото, се наложи да смеся няколко цвята. Получи се перфектна основа и бях толкова щастлива. Залових се да апликирам лаленцата, спазвайки тяхната подредба, форма и цветове, така че да наподобя максимално десена на рокличката. Върху втория етаж направих панделка със спиралки, която да напомня за шнолката. За изработването й използвах предварително оцветен фондан, защото ме беше страх да боядисвам допълнително. Притеснявах се, че от течната боя панделката може да омекне и да се съсипе. Вярно, цветът беше една идея по-светъл от оригиналния, но не беше фатално. Или поне така си мислех. Декорирах и шест кексчета - по едно за всяка свещичка. Всичко беше готово и доволна и спокойна си легнах да поспя. Но спокойствието и задоволството ми не траяха дълго. На сутринта, още със ставането, отворих хладилника да си видя тортата. Винаги така правя - имам ли торта в хладилника, отварям го по сто пъти да се порадвам какво съм измайсторила. Но този път, вместо да се зарадвам, аз останах като попарена. Тортата беше придобила съвсем друг вид. Боядисаната основа от тъмносиня се бе превърнала в почти черна, а синьото на кексчетата и панделката беше изсветляло. Нищо общо с цветовете от предишния ден! Не можех да повярвам на очите си. Толкова се притесних и разстроих, че чак се разплаках. Със свито сърце се обадих на Филиз, майката на Мелис, за да й обесня какво се е случило. Разстроих и нея и ми стана още по-криво и виновно. Но нищо не можех да направя. Само след час трябваше да съм на автогарата и да изпратя тортата по автобуса за Русе. А там отново драма - оказа се, че отменили рейса, а следващият тръгва чак след час и нещо. Не можех да оставя тортата да чака извън хладилник толкова време, имайки предвид, че после ще пътува още 5 часа. Върнахме се обратно вкъщи. Извадих всичко от хладилника, за да мога да я прибера опакована с все кашона и след час хайде пак обратно на автогарата. Както можеше да се очаква, автобусът беше претъпкан. Багажното беше пълно и шофьорът изобщо не искаше да вземе кашона с тортата. Само дето пак не ревнах с глас. Накрая все пак се нави човекът, но я сложи в спалното, върху един мек и супер дебел дунапрен. Щях удар да получа като си представих как ще се лашка толкова време по дупки и завои без стабилна основа. Бях сигурна, че ще пристигне на пихтия. Но какво можех да сторя!?!? Следващите пет часа бяха кошмарни за мен. Само ронех сълзи и се молех поне да не се разпадне. Когато телефонът ми звънна и видях, че е Филиз, дори нямах сили да вдигна. За щастие се оказа, че тортата е оцеляла - само няколко от топчетата, които опасваха първия етаж се били разлепили. А относно цвета Филиз каза, че не е чак толкова драматично положението. Поуспокоих се и веднага се залових за следващата торта, която ме чакаше по план график. Но и до ден днешен като се сетя за всички перипетии, ми става много гадно. Мразя да разочаровам хората и много трудно го преживявам. А ето я и самата злополучна торта и разкошната рожденичка. Надявам се поне Мелис да не е усетила грам разочарование и притеснение и да е имала един страхотен рожден ден!

И следващата торта е много злополучна. Нея я правих за една малка следурка на име Виолета по повод първия й рожден ден. Дизайнът отново бе продиктуван от тоалета на рожденичката - красива рокличка на нежни цветчета в пастелно розово и бяло и плетена жилетчица в наситено цикламено. 

Големината - два етажа, вкусът - Вероника (много ефирен и свеж пълнеж с пресни ароматни ягоди, който бе в пълен унисон с нежния дизайн на тортата). Майката на рожденичката, Атлиана, пожела акцент в дизайна да бъде букетче виолетки - нали името на малката принцеса е Виолета. Винаги съм обожавала аромата на тези цветни дребосъци! А откакто имам деца, това са едни от любимите ми цветя. Толкова е хубаво и мило да получиш букетче виолетки, откъснати от малките пръстчета на собственото ти дете!!!

Виолетки може и да бях получавала в изобилие, но никога не бях правила такива от захарно тесто. Специален кътър нямах, затова използвах обикновено петолистче, на което с боул тула (инструмента с топчето) придадох различна форма на листенцата, така че да заприлича на виолетка. Зелените листа си ги оформих на ръка, ударих им по един вайнер и леко ги дъстнах с тъмнозелена пудра. Самата торта исках да бъде максимално изчистена и нежна откъм декорация и бебешка и пастелна откъм цветове. Затова оставих втория етаж бял и почти празен, а първия изрисувах като плата на рокличката. За да има все пак някаква препратка и към жилетчицата, поставих тъничък цикламен борд в основата на тортата. И ето какво се получи. 

И ако вече се чудите какво й е било злополучното на тази торта, веднага ще ви кажа - транспортирането. Тортата трябваше да отпътува за Петрич, където щеше да е рожденият ден. Да я вземе дойде лелята на Вили. За проклетия точно този ден беше доста горещо, макар да бе едва началото на месец май. Сложихме тортата в багажника на колата й - най-сигурното място за пренасяне на торти на дълги разстояния. Но явно заради високата температура долният етаж бе поддал и тортата се деформирала. Когато Ати ми се обади да ми каже какво се е случило, лошо ми стана. До момента такава драма не бях преживявала. Чувствах се отвратително. Поне вторият етаж бе пристигнал сравнително запазен, та използвали него да боднат свещичката, а първия просто си го хапнали. 

Толкова се травмирах от случилото се, че сън не ме хващаше. Още повече, че само след седмица ми предстоеше да изпращам торта, и то триетажна, до Велико Търново за сватбата на Лили и Арне.Ужасът, че  кошмарът може да се повтори, направо ме поболя. За щастие този път всичко мина безпроблемно и можех да си отдъхна. Но вината, която изпитвам, че съсипах първия рожден ден на едно прекрасно момиченце, ще си остане завинаги.

Третата торта бе за втория рожден ден на Еми. За първата й годинка отново аз правих тортата - триетажна с меченце. А за прощъпулника й майка й Брани ми поръча къпкейкчета, които изписваха "Смело напред крачета". Мисля, че не съм ви ги показвала, затова ето ги и тях. 

За този празник темата бе Хелоу Кити, а основните цветове - розово, синьо и жълто. Като вкус се спряхме на йогурт с горски плодове. Използвах пресни малини и домашни сладка от диви малини, диви ягоди и боровинки. 

Декорирането на тортата ми достави голямо удоволствие. Разбира се, започнах от най-трудното - изработването на фигурката. До момента не бях правила Хелоу Кити и макар да изглежда елементарна, мен ми беше притеснено дали ще се справя. От личен опит знам, че нещата, които изглеждат семпли на пръв поглед, често се оказват трудни. Още повече когато става въпрос за нещо толкова специфично и се търси максимална прилика. От първия път не ми се получи, но вторият опит бе по-успешен.

За цялостния дизайн на тортата се вдъхнових от няколко различни торти, които видях в нета. От всяка взех по нещичко, добавих и нещо свое и ето какво се получи. 

Кадър от производствения процес. Правя точици с роял айсинг на първия етаж. А Девинчето ми е толкова миличък и сладък на тази снимка!

Към тортата за разкош Брани поръча и няколко бисквитки. Декорирах ги с принтове на Хелоу Кити. Семпло и сладурско!

За малко и тази торта да я сполети участта на предишната. Брани бе запазила час за празнична фотосесия при Ели Гледачева, но по пътя към студиото й се сторило, че тортата няма да издържи толкова време в пътуване и снимки и решила да си я остави вкъщи. Затова и нямам снимка на Еми с тортата. А така разчитах на готините и професионални кадри на Ели! Добре, че вкъщи си я щракнах набързо, че иначе изобщо нямаше да си я имам за спомен.

Последната торта пък е за голямата дъщеричка на Ели - Михаела. Това бе поредната, ако се не лъжа десета торта, която правя за това семейство. За Мишето специално бях правила тортите и за предишните й два рождени дни. За осмия бе Малката фея, а за деветия - Малката госпожица. Този път трите отправни точки, които ми даде Ели при замислянето на дизайна, бяха следните: тапет на райета в бонбонени цветове; възглавничка с цветя, апликирани от копченца и рисувано момиченце, доколкото си спомням от корицата на любимите тетрадки на Мишето. За жалост не мога да намеря снимките на изброените неща, за да ви ги покажа в оригинал. Вкусът се разбрахме да е нутела с маскарпоне. Подробностите бяха уточнени и не ми оставаше друго, освен да се залавям за работа. 
Както обикновено, започнах от момиченцето. Никога не съм крила, че изработването на човешки фигурки не ми се отдава. Особено когато трябва да гледам от картинка. Ако разполагам с триизмерен модел ми е доста по-лесно да работя, защото мога да го огледам отвсякъде, да видя всеки един детайл, форма, извивка. А бе, съвсем различно е. В случая ми беше още по-трудно, защото момиченцето беше в по-нестандартна поза - поседнало, със свити коленца и подпряна на тях главичка. И за капак облечено с дълга рокля, която покрива изцяло крачетата му.  Идея си нямах как да направя рокличката, така че да изглежда реалистично. Правих я сто пъти и все не ми харесваше достатъчно. Вече бях на ръба на отчаянието, когато ми се обади Ради - приятелката ми, която също прави торти. Наоплаках й се едно хубавичко, тя ме окуражи да не се предавам, успокои ме, че ще успея и приключихме с разговора. Захванах се отново да кроя рокличка от захарно тесто и този път от раз ми се получи. Е, не беше перфектна, но все пак. Бях толкова щастлива! Явно съм имала нужда от малко приятелска утеха и подкрепа. Благодаря ти, Ради!
Оставаха детайлите. На коленцата на момиченцето имаше кацнала пеперудка - толкова малка и фина, че реших да направя крилцата й от хартия, а не от фондан. Исках да изглежда максимално лека и ефирна, а и да прилича досущ на тази от картинката. После дойде ред и на възглавничката. При нея предизвикателство бяха миниатюрните копченца, които изработих на ръка, а буквичката "М""извезах"с тънка четчица, топната в черна боя. 
Самата торта бе двуетажна. Първия етаж направих близо два пъти по-висок от втория. Декорирах го с вертикални райета в различни цветове, следвайки дизайна на тапета, от който трябваше да гледам. Колкото и да се старах, на места райетата ми не бяха перфектно отвесни, а леко килнати на една страна. Страшно се ядосах. Пламен, с присъщото му спокойствие, каза, че нищо фатално не виждал, с което целеше да успокои и мен, но аз още повече издивях. Не знам дали и при вас е така, но когато съм нервна, спокойствието и непукизмът на другите ме изнервят още повече.  А на Пламен тоя номер много му го мразя. Колко пъти се е случвало да съм на ръба на нервна криза, че тортата ми е само на етап измазана с маслен крем, а време никакво не остава. Кога ще покривам, кога ще декорирам!?!? Аз рева "Олеле, до никъде съм!", а Пламчо най-спокойно ми заявява "Как до никъде, бе Муцка? Торта имаш ли? Имаш! Кво повече искаш?!"
Но да се върнем на райетата. Помежду им направих бордчета от малки цветенца и ситни перлички. Стана много нежно и сладурско. Вторият етаж оставих изчистен, само с дантелка в основата. Все пак той трябваше да послужи единствено като пиедестал, на който да поставя момиченцето. Сложих и него и тортата ми беше готова.

Вече можех напълно да си отдъхна. Още повече, че това бе последната ми поръчкова торта. Не, че след нея нямах записани още доста, но се наложи да ги откажа. Вече бях бременна с Дамянчето и изпитвах всички неразположения, типични за началните седмици. При никоя от предишните ми бременностти не ми е било толкова лошо, както тогава. Едва се държах на крака и правенето на торти беше непосилно. Не исках да рискувам и затова реших да сложа край. Беше ми ужасно криво, че разочаровам хората, отменяйки поетия към тях ангажимент, но бебето ми беше по-важно от всичко. Тук е моментът още веднъж да се извиня на всички, на които бях обещала торта, а не я направих.

Като се замисля, май всички тези торти са оставили чувство на вина у мен. Дали пък точно поради тази причина не съм ги показвала толкова време? Макар че имам още непоказани творения, които по никакъв начин не са свързани с негативни емоции. Дано намеря време да ви представя и тях до края на месеца, че да започна Новата година начисто. Пък и да има достатъчно материал за Класация 2014. Ще ми се и тази година да спазим традицията и да изберем победители - и сред тортите, и сред вас. 

Благодаря ви, че ми погостувахте и лек и усмихнат ден!

Хортензии и рози

December 11, 2014, 5:52 am

≫ Next: Сватбата на Диляна и Методи

≪ Previous: Торти за момиченца

$

0

0

Напук на мрачното, сиво и студено време навън, днес ще ви представя нещо много по-цветно и красиво - торта и къпкейкчета с хортензии и рози. Обожавам цветята и мисля, че те са едно от най-прекрасните неща на този свят. Толкова нежни, ефирни, красиви, съвършени, уханни... В тяхната компания се чувствам истински щастлива, действат ми ободряващо, вдъхновяващо, романтично. За мен букет цветя или просто стръкче са най-хубавият подарък. Когато вкъщи има цветя ми е още по-уютно и приятно. Трудно ми е да кажа кое е люимото ми цвете, защото те всички са разкошни и ги харесвам много. Но розата я възприемам като царицата на цветята във всичките й разновидности и нюанси. Хортензията пък свързвам с морето, лятото, двора на старата ни къща в Стара Загора. Все неща, които обичам безкрайно. 

Но стига с тези лирични отклонения. Нека ви представя тортата за днес. Правих я послучай 60-я рожден ден на майката на Илияна от Пловдив. С Илияна съм ви запознавала покрай двете торти, които правих за дъщеричката й Маноела - тортата с лилавото зайче за първия й рожден ден и тортата с черешкитеза втората й годинка. 

Сега беше ред на бабата на Мани. Поводът изискваше да сътворя нещо стилно, елегантно и красиво. За вкуса Илияна се спря на крем йогурт със сладко от боровинки. Може би затова реших и дизайнът да е в тази цветова гама - бяло и лилаво. Акцентът несъмнено щеше да бъде аранжировка от няколко захарни цветя. Съвсем наскоро се бях сдобила с кътери за хортензия и нямах търпение да ги изпробвам. Реших, че най-добрата компания на хортензиите ще са бели рози. Белите цветя, независимо от вида им, са ми най-любими! За мен те са самото съвършенство в най-чистата му форма. За контраст направих и няколко тъмнозелени листа и букетчето ми беше готово.

За основа на тортата се спрях на цвят солонова кост. Обожавам този нюанс, а в случая пасна идеално на букетчето - една идея по-тъмен от цветята, така че да не се сливат с фона и в същото време да няма остър контраст помежду им. 

За страничната декорация на тортата избрах нещо, което отдавна ми се щеше да пробвам - надиплени къдрички от множество листенца в преливащи лилави тонове. Голямо рязане, изтъняване и къдрене падна, но мисля, че се получи много нежно и красиво.

За да прикрия ръба на най-горния ред листенца, използвах плетена дантела в бяло, а мястото, където се събираха двата края на дантелата, замаскирах с две цветчета хортензия. Стана много сладурско.И тортата ми беше готова.

Към нея реших да направя и три къпкейкчета - подарък за двете дъщери на рожденичката и за прекрасната й внучка.

Прибрах тортата в хладилника, но след няколко часа забелязах, че на две места по ръба захарното тесто се е напукало. Много рядко ми се случва подобно нещо. Добре, че в конкретния случай дизайнът позволяваше корекции. За да прикрия пукнатините, залепих няколко бели листенца - все едно са паднали от розите. Добавих и малка картичка от фондан, защото Илияна искаше да има надпис "Честит рожден ден, мамо!"И тортата придоби окончателния си вид, след което пое към Пловдив, за да зарадва една прекрасна жена.

Следващите сладурчета, които искам да ви представя, са четири къпкейкчета, накипрени отново с рози и хортензии. Правих ги за рождения ден на любимата ми съседка Ася. Вече бях в доста напреднала бременност (7-я месец с Яни) и за цяла торта нямах сили. Затова реших да я зарадвам с кексчета, уж за по-лесно. Но и те ми разказаха играта на кръста. За толкова години така и не се научих да работя бързо и седнала. Не съм ли права, все едно ръцете са ми вързани. А да претупвам нещата на две - на три просто не ми е в стила. Декорирането на тия четири кексчета ми отне цели 7 часа!!! Добре, че сама съм си шеф, че ако работех за някого, да са ме уволнили още първия ден. :)
След украсяването дойде ред и на снимането. Айде и там още час-два! Вече съвсем останах без кръст. То не бяха снимки, не бе чудо! Толкова кадри нащраках. Ама пък толкова да им се радвам на тия кексчета! Дано и на вас ви харесат и да внесат малко цвят и пролетно настроение в сивотата на зимния ден. 

Разкошната винтидж кана с хортензии, която съм използвала за фон в част от снимките, ми е подарък от Евгения и Божидар - едни от младоженците ми, за които съм правила торта. За тяхната сватба ще ви разкажа в най-скоро време, обещавам.

Сватбата на Диляна и Методи

December 17, 2014, 3:21 am

≫ Next: Следколедно и предновогодишно

≪ Previous: Хортензии и рози

$

0

0

Това са те - Диляна и Методи! Красиви, влюбени и щастливи на своя сватбен ден. 

И веднага бързам да уточня, че въпросният сватбен ден бе преди повече от две години. Или ако трябва да съм съвсем точна - 15 септември 2012 г. 

Но нека се върна още па-назад във времето, за да започна историята от самото й начало. 

С Диляна и Методи се запознах виртуално чрез един мейл, който получих от тях в началото на юли. В него ме питаха дали ще имат късмета да се сдобият с моя торта за тяхната сватба. За съжаление не можах да им отговоря веднага, защото по онова време бях в "отпуска". Разпусках блажено на морския бряг на Бялата лагуна и грам идея нямах какъв ми е графикът за след почивката. Бях си забравила работния тефтер в София. Всъщност не го взех съвсем умишлено, защото исках максимално да се абстрахирам от предстоящите ангажименти. Затова се разбрахме с бъдещите младоженци да си пишем отново в началото на август, когато се върна от морето и да видим как стоят нещата. 

Оказа се, че въпросната дата ми е свободна и с радост под нея записах имената на Диляна и Методи. Съвсем скоро имах щастието да се запознаем и лично. Поканих ги вкъщи да дегостират избраните от тях вкусове за пълнеж на тортата, както и да обсъдим всички подробности по дизайна.

От трите пълнежа, които опитаха, най-много им хареса Провансалската торта - шоколадови блатове, напоени с вишнев сироп и коняк, орехова паста с рикота и заквасена сметана и крем маскарпоне със сушени сини сливи. Малко се изненадах от избора им, защото първоначално искаха непременно да има шоколадов крем. Другите два вкуса, на които се бяха спрели, бяха именно с шоколад и си мислех, че ще изберат един от тях. Но явно по-нестандартният вкус на Провансалската торта ги спечели. На мен също ми е една от най-любимите. Още повече, че е изцяло плод на личното ми въображение. 

При избора на дизайн отправните точки бяха няколко. В цветово отношение победители бяха два основни цвята - бледо зелено и слонова кост. Задължителни елементи се оказаха розите и винтидж дантелата. А акцент трябваше да бъдат две пиленца - младоженци, които да кацнат най-отгоре на тортата. За направата им като модел използвах едни пиленца от плат, които майката на булката беше изработила собственоръчно - подаръче за всеки от гостите на сватбата. Самата торта се разбрахме да бъде триетажна, а отделно да направя още три допълнителни едноетажни, за да стигнат за всички поканени - общо към стотина човека. 

Подробностите бяха уточнени до най-малкия детайл, оставаше само да ги реализирам и на практика. При сватбените торти най-важна е мобилизацията, защото за много кратко време трябва да се свърши голям обем работа. Ето какво се получи в крайна сметка.

С първата част от заданието се справих. Следваше етап две - транспортирането. Най-омразният ми етап! Трябваше да доставим тортите до голф клуб "Света София"в Равно поле. Едноетажните лесно - опаковах ги в кутии и ги метнахме в багажника. Но триетажната бе на стъклена стойка и трябваше да я крепя през целия път. Само който е пренасял голяма торта знае за какъв зор и стрес иде реч. Всеки завой, всяка неравност или дупка по пътя се превръщат в истинско изпитание. А моят скъп съпруг, за да ми го направи още по-екстремно, взе, че пропусна отбивката за Равно поле, та ми удължи мъката с още няколко километра. При първа възможност слязохме от магистралата и най-после поехме по пътя към хотела. А то едно пътче - лунен пейзаж! Тътрузихме се с 10 км в час. През цялото време една кола ни следваше чинно и търпеливо. Викам на Пламен "Тия сигурно ни благославят като за световно!""За благославяне не знам, ама ни махат."рече той. Ми кво няма да ни махат - то самите младоженци!!! Оказа се, че Дил и Тедо ни били по петите. Първоначално се зачудили що така се влачат тия смотаняци отпред, ама после се досетили, че смотаняците може би сме ние и караме едва, едва заради тортата. 

Важното е, че достигнахме крайната цел с непокътната торта. Единствено крилцето на пернатата булка беше дало фира - отлепило се и паднало. Стана ми мъчно за животинката. Дето се вика още не са се бракували с пилчока, пък той вече й подкастрил крилцата. А трябваше да е обратното (чисто от женска солидарност смятам, че така е редно). 

Но да оставим птичата двойка и да се върнем на нашите младоженци. За мен бе ред на етап три - какви ще са реакциите относно тортата. При него на изпитание е подложено най-вече сърчицето ми - свито, тупкащо учестено, нетърпеливо, но и изпълнено със страх какви ще са отзивите. За негово успокоение Дил и Тедо си харесаха тортата. Вече можех да си отдъхна! 

Предадох на главния готвач тортите, пожелах на младоженците прекрасна сватба и поехме обратно към вкъщи. Вече можеше да летим със 100 км в час, да минаваме през всяка дупка, да бъркаме пътя. Чувствах се толкова щастлива, свободна, облекчена. Сякаш цял тон беше се смъкнал от плещите ми (пък то само някаква десеткилограмова торта!!!). Чувството наистина е уникално!

И докато сме на вълна чувства, ето ви една експлозия от емоции - сватбени, романтични, весели, щури... Снимките казват всичко, затова аз млъквам (макар че според моя мъж да мълча е нещо непосилно за мен).

В заключение само ще кажа: Дил, Тедо, нека и животът ви бъде толкова красив, щур и усмихнат каквито сте вие и каквато бе сватбата ви! Обичайте се и бъдете щастливи!

---

Следколедно и предновогодишно

December 29, 2014, 1:39 pm

≫ Next: Класация 2014

≪ Previous: Сватбата на Диляна и Методи

$

0

0

Използвам почивката между двата празника, за да ви разкажа и покажа какво натворих, наготвих, наснимах и прочие. 

Подпуках се още от 8 декември. На 14 родителите ми заминаха за Англия при сестра ми и исках по тях да изпратя една огромна кутия, пълна с всякакви сладки. Затова цяла седмица правех по един-два вида на ден. То не бяха кукита, рохли, курабии, бисквити, целувки, ореховки. Не минах и без меденки. Тях реших да декорирам, но семпло. Потъмних повърхността им с кафена глазура (рецептата ще дам на страничката с рецепти), а отгоре ги изрисувах с роял айсинг. Толкова ми беше забавно, че като се почна едно безкрайно печене и украсяване. Със сигурност поне 200 направих. И до една ги раздадох. 

Първата партида, както вече споменах, частично отиде при сестра ми в Англия, а другата част занесох на Ели фотографката като ходихме до Асеновград да ни снима. Фотосесията вече ви я показах на страниците на семейния албум.

За тържеството на Девин реших да зарадвам всяко детенце от класа му с по една меденка. И за да са по-шаренки, освен с роял айсинг ги декорирах и с поръска в бяло, зелено и червено - хем коледно, хем патриотично, както отбеляза Девин. Самият той също си украси две меденки - така му било по-приятно да си ги хапне. 

Дамянчето, и той като батко си Девин, неукрасени меденки не ядял. Постоянно ми отмъкваше пошчето с роял айсинг, та да си разкраси меденката, а после си я хапваше сладко, сладко. 

Денис също намаза от тая партида меденки. Взе няколко като добавка към подаръка за негова съученичка (беше му се паднала от томболата за размяна на подаръци в класа). Вечерта, като се прибра, още от вратата ми вика "Голяма радост за тия меденки! Повече й харесаха от подаръка!". Не разбрах това като комплимент ли да го приема или като упрек. Ама и аз се зарадвах. Давид пък, като чу за фурора, който предизвикали меденките в класа на Денис, реши и той да не остане по-назад "То утре и ние ще се черпим в училище послучай последния учебен ден. Няма да е лошо и аз да занеса нещо."То няма да е лошо, ама сливи ли има в устата като го питах предните дни дали и за него да не направя меденки?!? Пламен му вика "Е, не можеш ли нещо купено да занесеш?"А Давид примрънка "Е, то че мога, мога. Ама няма да е същото. Можеш ли да сравниш нещо готово с на мама меденките?"

Нямаше как. Запретнах ръкави в десет и половина вечерта и към два и нещо през нощта имах няколко тави декорирани меденки. На сутринта дори успях да ги снимам.

 Даже се заиграх със снимките и почнах някви сетчета да си редя и да щракам. 

Дамянчето се навърташе край мен и следеше с интерес какво правя. По едно време ми се вмъкна в кадър и остави на масичката една керамична фигурка на момиченце - много си го обича и по цял ден си го гледа и разнася. Явно беше решил, че с него снимките ще ми станат по-хубави. Дали е така, преценете сами. :)

Пообед Давид тръгна на училище с цяла торба меденки. По пътя срещнал дядо си и му показал меденките, ама не му дал да си вземе. Отиваме им след няколко дни на гости, нося им брауни и баклава, а свекър ми пита "А меденки за нас няма ли?"И айде още няколко тави изпекох и украсих. 

Освен семпло декорираните, измайсторих и няколко по-спешъл меденки. Тъй като аз поех инициативата да се заема с коледните подаръци за двете госпожи на Девин, реших да им направя и по няколко украсени със захарно тесто курабии. За подарък ми хрумна гениалната идея всяко от дечицата да изработи или нарисува картичка за всяка от учителките. На концерта за корейския посланик, който двете корейски паралелки изнесоха, родителите тайничко ми предадоха картичките. Сложих ги в две големи и красиви коледни кутии. Купих и по три играчки за елха. Добавих и меденките и подаръците бяха готови. 

за г-жа Борисова

за г-жа Брайкова

Играчките и меденките опаковах всяка поотделно в торбички от органза.

Сигурно е супер вълнуващо и приятно да получиш цяла кутия, пълна с картички, направени с толкова старание от собствените ти ученици и надписани с най-чаровните първолашки почерци!

Покрай меденките за госпожите декорирах и още няколко сърчица. Тях оставих за нашата елха. Тази година бях решила да украсим елхата само със сърца от плат, които (ЗАБЕЛЕЖЕТЕ!!!!) мислех аз да ушия. Няколко месеца предварително си купувах или поръчвах по нета всевъзможни материали за целта - платове, мъниста, дантели, панделки, шнурчета, канапчета, метални украшения, брошки, копчета. Похарчих стотици левове. През цялото това време Пламен само ми се подиграваше "Та казваш сърца ще шиеш, мило?!"Бъзикаше ме той не без основание - все пак аз едно копче не мога да зашия, камо ли нещо по-така. И макар вътрешно да знаех, че е прав, така се заинатих, че с всеки изминал ден все повече се надъхвах и ентусиазирах. Колко моделчета наизмислих и уших в съзнанието си!!!! Магазин за сърца можех да отворя. Всичко вървеше по мед и масло, докато не седнах пред шевната машина (майка ми беше така добра да ми ослужи с нейната). Такъв грандиозен провал не сте виждали! Чак тогава осмислих думите на моята приятелка Боги (шивачка по професия), когато й споделих за идеята ми - "Е, ти пък чак сърца!!! Що не почнеш с нещо по-лесно? С кръгчета, да речем."

В крайна сметка резултатът бе следният - нито едно ушито сърце, машината - скоропостижно върната обратно в сака и скрита навътре в гардероба, торбите с материали - и те там, Пламен - с мускулна треска на корема от смях. Какво толкова смешно намира в реплика от типа на "Ма какви чудни кръгчета могат да станат от тия платове!"така и не мога да разбера. Обаче той не спира да го повтаря и да си се хили. 

Но дето има една приказка "като няма хляб, ще ядем пасти". Като няма сърца от плат, ми ше си измайсторя такива от захарно тесто. Ха ма ха! 

Та спретнах няколко, колкото да ми мине меракът. Пък догодина туко виж вече съм се научила да шия. Ако не сърца, то поне кръгчета. 

 И нали съм влюбена в захарното тесто, не можах да се удържа и декорирах още шест къщички и един елен. Ето ги и тях. Голямо снимане им ударих!

Тези трите реших да си ги закача на стената вкъщи. И понеже не са за ядене, позволих си да използвам неядливи елементи. 

 

 

 Със сладкото дотук. Откъм манджи най-добре се представих на Бъдни вечер. Като се паркирах от сутринта пред печката, та чак до късно вечерта. В паузите за разнообразие се разходих из апартамента с прахосмукачката. Пламен пък вървеше подире ми с кофата и парцала. Подир Пламен подтичкваше Дамянчето - ту с курабийка в ръка, ту с нещо още по-ронливо. Така да не обича чистотата това дете! Хич не му е конфортно в стерилна среда. Само за плазмата в хола се грижи да е винаги перфектно чиста. За целта ежедневно си събува единия чорап, смуче го, докато стане достатъчно мокър и с него старателно бърше екрана. 

След подготовката за празника дойде ред и на самия празник. Почнахме го с разпъване на елхата и вадене от гардероба на всички кашони и кутии с коледна декорация и играчки. Заделих само тези в бяло, зелено и червено, а останалите - обратно в гардероба. Децата ми помогнаха да накичим елхичката, а след това и да подредим трапезата. Насядахме около масата, разчупихме питата с късмети (парата се падна на Давид), похапнахме от постните ястия, счупихме по един орех за всеки, пийнахме винце. Късно вечерта момчетата си легнаха, а ние скочихме да опаковаме подаръците, да надписваме картичките, да пълним чорапчетата. И тая година толкова работа му спестихме на Дядо Коледа. Към два и нещо бяхме готови с всичко и се отдадохме на заслужен отдих в спалнята. 

Рано, рано сутринта Давид и Девин се събудиха и веднага изприпкаха в хола да видят какво има под елхата. Подаръци бол, ама ненадписани. Ами сега? Откъде да знаят децата кое за кого е? Идват в спалнята да питат, а на нас с Пламен толкова ни се спи, че ни мързи очите да си отворим. Постояха, постояха на вратата, въздишаха шумно, ама ние не поддаваме. Върнаха се обратно в хола. После идваха още няколко пъти да въздишат и пуфтят. Събудиха и брат им Денис, да ги подкрепи за каузата. Пламен вика "Давай да ставаме, докато не са организирали разгневена тълпа!"Пък и ни беше жал да ги мъчим повече. Раздадохме им подаръците. Останаха супер доволни и щастливи. Два часа по-късно и Дамянчето се излюпи. И той си хареса подаръците. 

И за нас имаше по нещичко под елхата. Моя подарък имаше доста нестандартна форма. Мислех, че е някаква тясна и висока чаша. Девин го взе и отсече "Слънчеви очила са!"Късам аз хартията и гледам - чаша, пластмасова, с картинки, от тия дето ги продават в кината покрай детските филми. Мисля си "Тоя Пламен нещо бъзика ли се с мен?", а той, сякаш прочел мислите ми, побърза да ме успокои "Чашата е вместо кутийка. Виж вътре!"Отварям - гледам платнена торбичка, а в нея - слънчеви очила. Поглеждам Девин и го питам "Що издаваш какъв ми е подаръкът?", а той "Не издавам, а познавам!"Оказа се, че изобщо не е знаел. Пламен абсолютно тайно ми купил очилата и ги скрил. Що така и числата от тотото не познава тоя Девин?!? 

За тези празници - толкоз! Щастлива съм, че бях с любмите ми хора и заедно се веселихме. Сега  да видим Новата година как ще я посрещнем.
А етокакво прави щастлив Яни - един голям брат, мека постелка и купа с пуканки. :) Много ми е сладурско това видео, затова си позволявам да го споделя с вас.

 

Класация 2014

January 1, 2015, 1:56 pm

≫ Next: Победителите в Класация 2014

≪ Previous: Следколедно и предновогодишно

$

0

0

Вчера се зачудих дали изминалата година ми е била добра. Подходих сякаш скептично. Повече клонях към определения от типа на "нищо особено", "скучна", "тъпа"и прочие. Но като се замислих, установих, че изобщо не съм права. Вярно, имах и лоши, и трудни моменти. Понякога се чувствах смазана, нещастна, тотално отчаяна, безпомощна. Но щом не съм се предала, значи всичко е наред. Любимите ми хора са до мен (е, някои са далеч от мен, но само като разстояние), а това е най-важно от всичко. Тъй че пиша годината в графа "добра"и си пожелавам Новата да е още по-добра, така че на финала хич да не се чудя в коя графа да я слагам. 

Зачудих се и класация дали изобщо да правя. Но не открих нито една причина, поради която да не спазя традицията. Защото за мен Класацията си е вече традиция. Вярно, не мога да се похваля с някакво свръхпроизводство през изминалите 12 месеца, но не винаги количеството е най-важно. 

Затова реших и тази година да се позабавляваме заедно и да изберем най-достойния победител. От вас се иска само да гласувате за своя фаворит. Напишете под формата на коментар за кое от предложенията давате вашия вот. Не забравяйте да напишете и името си! Моля ви, гласувайте само по веднъж, за да е обективна класацията и за да сте честни спрямо другите участници! В един коментар могат да гласуват няколко човека - гласът на всеки един ще бъде зачетен индивидуално. Крайният срок е 31 януари. В началото на феврурари ще обявя официалния победител. А от всички гласували, чрез жребий, ще изтегля един печеливш, който ще получи кутия с декорирани от мен курабийки. 

Ето и претендентите, които се борят за вашата любов, признание и глас! :)

№1 Зимни птици

№2 Ретро момиченца

№3 Валентински сърца

№4 Бяла роза ще закича, бяла роза със бодлите.... Шегувам се, бе! Това си е мойта торта! 

 №5 Star Wars Angry Birds или за по-кратко и по-българско - Бесни пилци

№6 Пролетни птици

№7 Горски теменужки

№8 Лаленца

№9 Малкото моряче

№10 Мечо моряк

№11 Бяло и лилаво

 №12 Хелоу Кити

№13 Пилета младоженци

№14 Хортензии и рози

№15 Сладко момиченце

№16 Пеперуди

№17 Винтидж къщички за птици

№18 Снежко и елена

№19 Коледни пиленца

№20 Празнични

Аууууу, ама много пилешко, бе! То не бяха зимни пилци, пролетни пилци, влюбени пилци, къщички за пилци.... Тая година ще гледам да наблегна на някой друг животински вид. :)

Ами това са претендентите в Класация 2014! Дано сред тях откриете своя любимец. Успех на всички!!!

А за през Новата 2015 ви желая от цялото си сърце много добрина и красота - и край вас, и вътре във вас! Нека поводите за усмивки са много! Нека вълнуващите мигове са много! Нека положителните емоции изобилстват! Бъдете щастливи и благословени!

СПОРНА И КЪСМЕТЛИЙСКА 2015!!!

Победителите в Класация 2014

February 2, 2015, 6:10 am

≫ Next: Честит рожден ден, Дави!

≪ Previous: Класация 2014

$

0

0

След цял месец гласуване, ето че най-накрая си имаме и победители!!!

За статистиката набързо ще спомена няколко цифри. 

266 са публикуваните коментари

319 е общият брой гласували

332 са подадените гласове (някои от вас са гласували за повече от един фаворит)

Благодаря ви от все сърце за интереса и отделеното време! Радвам се, че и тази година с общи усилия успяхме да си направим нашата класация.

А ето и победителите в нея!

На първо място на почетната стълбичка се покачи № 10 Мечо моряк! Тази торта се оказа най-любима за 61 от вас. На второ място се подреди № 4 Бяла роза. Тя събра 44 от вашите гласове. Само с няколко гласа по-малко на трета позиция класирахте № 8 Лаленца. В нейна подкрепа са дали своя вот 41 човека. 

Челната тройка следват:

четвърто място -№3 Валентински сърца и №15 Сладко момиченце с по 28 гласа

пето място - №18 Снежко и Елена със 17 гласа

шесто място - №19 Коледни пиленца и №20 Празнични с по 16 гласа

седмо място - №11 Бяло и лилаво с 12 гласа

осмо място - №1 Зимни птици, №2 Ретро момиченца и №6 Пролетни птици с по 11 гласа

девето място - №5 Бесни пилци с 10 гласа

десето място - №14 Хортензии и рози с 8 гласа

След тях се нареждат №7 Горски теменужки със 7 гласа, №9 Малкото моряче с 5 гласа, №13 Пилета младоженци с 3 гласа, № 12 Хелоу Кити с 2 гласа, № 17 Винтидж къщички за птици с 1 глас. На последно място е №16 Пеперуди. За тези курабийки не е гласувал абсолютно никой. Явно тази година ще трябва да се заема по-сериозно с изработването на пеперуди, та да се науча да ги правя достатъчно красиви. :))) 

Както много добре знаете, избираме победител и сред вас - гласувалите. Тази година поверих отговорната задача на Денис, Давид и Девин. На еднакви по големина листчета Денис написа цифрите от 0 до 9 за единиците, Давид - от 0 до 9 за десетиците, а Девин - от 0 до 3 за стотиците (на него най-лесното, че нали е най-малък). Сгънатите листчета сложихме в три купички. Моля да обърнете внимание, че купичките цветово са в унисон с тениските на членовете на комисията! Всеки от тях изтегли по едно листче от своята купичка под зоркия поглед на председателя на комисията Дамян. Едвам го удържахме да не се включи и той в тегленето. Съдейки по желанието му да вземе всички листчета, мисля, че според него всички трябва да спечелят, но няма как. :) 

Пръв тегли листче Девин. Падна се цифрата 3 за стотиците. 

Тъй като общият брой гласували е 319, за десетиците трябваше да оставим само цифрите 0 и 1. Затова от купичката на Давид извадихме останалите листчета, а той избра цифрата 0. 

Накрая и Денис избра своята цифра. Тя отново се оказа 3. 

Така полученото число бе 303!!!

А под този номер в списъка с гласували стои името Виктория Георгиева, оставила следния коментар:

Anonymous30 януари 2015 г., 12:40

Viktoria Georgieva - 15
Dean Mihov - 10
Patrisia Mihova - 11
S pojelanie za sporna i zdrava 2015 g. na zialoto ti semeistvo!

Както е видно, тя е дала своя глас за №15 - Сладко момиченце. Да са й сладки и декорираните меденки, които ще получи като подарък от мен. 

Честито, Виктория! Очаквам да се свържете с мен, за да се разберем кога и как ще си получите наградата. И дано късметът е все така с вас и занапред!

Ето и списъка с всички, които взеха участие в Класация 2014. Благодаря ви още веднъж за интереса, за прекрасните думи по адрес на моите творения и за страхотните пожелания към мен и семейството ми! Желая и на вас една спорна, късметлийска и щастлива 2015!!! И дай Боже, догодина да си направим и Класация 2015!

Честит рожден ден, Дави!

February 9, 2015, 5:32 am

≫ Next: Нашият Великден

≪ Previous: Победителите в Класация 2014

$

0

0

Тази събота, 7 феврурари, си имахме рожденик. Давид навърши 12 години. Да ни е жив и здрав, все така добър и готин! Да е много щастлив и с късмет в живота!

В навечерието на празника до към 1-2 през нощта гледах как красиво трупа сняг навън и си припомних и онази вълшебна нощ отпреди 12 години, когато се запътих сам самичка към родилното. Оказа се, че помня всичко толкова ясно, сякаш е било вчера. Изводът - или имам страшна памет, или 12 години не са кой знае колко много време. 

Истината е, че покрай рождените дни на децата ужасно се вълнувам. И винаги се старая да ги превърна в истински празници и за самите тях. 

И този път бе така. Още след Нова година започнах да подпитвам Давид как иска да си отпразнува рождения ден, но той непрекъснато скромничеше. С приятелите си нямало да празнува, а торта искал най-обикновена, без декорации, по възможност тирамису, че му била любима. Уважихме желанията му. Място за купон не резервирахме, но за тортата все пак ми се щеше да е малко по-специална. Мислих, мислих с какво да го зарадвам и накрая заложих на сигурното - храна. Давид обожава да си похапва (то и си му личи). За него яденето е не просто потребност, а удоволствие. А едно от най-любимите му неща е сладоледът. Затова реших именно той да е акцентът в тазгодишната торта. Но не тортата да е сладоледена, а декорацията да е под формата на сладолед. 

В мига, щом идеята се зароди в главата ми, ръцете ме засърбяха да се залавям за работа. Реших сладоледът ми да е под формата на мелба. Първоначално мислех да използвам вафлена купичка - бях виждала да продават такива в Кауфланд. Но за проклетия в момента нямаше. Замених я с порцеланова. За купичка от захарно тесто трябваше да чакам с дни да изсъхне, а не разполагах с такова време. 

Купичка имах, трябваше само да я напълня със сладолед. Топка сметанов, топка мента, топка боровинка, кафе, стречатела, вишна, ванилия... Малко плодове за разкош (естествено заскрежени), бисквитки с шоколад, пурички, листенца мента за свежест. И разбира се, сметана, а върху нея - черешка! Девин, който през цялото време зорко ме следеше как се справям, пожела той да направи най-важното - "черешката на тортата". Разбира се, предоставих му всичко, което поиска - тесто, бои, инструменти. С количеството тесто, което ме измуфти, очаквах, че поне половин килограм череши ще измайстори, но не. Детето направи една единствена черешка, а останалото количество просто си го хапна. Паралелно с него и аз си направих една черешка. Девин прецени, че моята била далеч по-сполучлива и по-добре било нея да използвам. Пък неговата щял да си я хапне. "Мир на костилката й!" (както казваше Доня Череша в "Лукчо"по повод на покойния й съпруг) 

И тъй мелбата ми беше готова. 

Ето и малко подробности кое как направих. Топките сладолед, за да изглеждат максимално реалистично, набраздих по повърхността с ножче, а с помощта на клечка за зъби (любимият ми инструмент!!!) разчоплих захарното тесто, така че да прилича на твърд, замръзнал сладолед. Фонданът ми беше предварително оцветен, а там, където се наложи, добавих с четка още малко боя впоследствие. Малките плодчета, за да изглеждат заскрежени, лекичко натупках с нишесте тук-там. Ягодата и черешката исках да бъдат бляскави, затова ги минах отгоре с влажна четка, натопена във вода. Водата, както знаете, размеква най-горния слой на захарното тесто и дълго време той остава мокър и лъскав. Дръжката на черешката е от тел, покрита със захарно тесто. Бисквитките си ги изрязах от фондан и оформих допълнително (къдравинки, дупчици, отпечатъци и т.н.). Като изсъхнаха добре, ги слепих две по две с пълнеж от шоколад - захарно тесто, замесено с много какао. За пуричките разточих доста тънко тестото и от него изрязах две дълги тънки лентички. В единия край по дължина ги оцветих с по-тъмен нюанс охра. Навих лентичките спираловидно около два флумастера, обилно наплескани с нишесте, така че да не залепне тестото за тях. След като изсъхнаха добре (отне им бая време в тоя студ и влага), внимателно ги извадих и оставих да изсъхнат и от вътрешната страна. Забих две бамбукови шишчета в топките сладолед, а отгоре им налундзих пуричките (извинявам се за използвания глагол, ама не знам друга по-подходяща дума). Най- голям зор видях със сметаната. Първоначално се опитах да я измайсторя само с помощта на пръстите си. Пробвах три-четири варианта и все не ми харесваше достатъчно. А трябваше да съм перфектна - все пак Девин ме следеше изкъсо! Затова накрая прибегнах към звездовидния накрайник на поша. Прокарах един солиден фитил захарно тесто през накрайника и ей на - имах чудна розичка сметана. 

Мелбата се нуждаеше само от масичка под формата на торта, върху която да бъде сервирана. Изпълних желанието на Давид и врътнах едно божествено тирамису. Всъщност, не едно, а две. Едното в тавичка, а другото - като вита торта. Рецептата съм дала на страничката с рецепти.

Витата торта реших да не я покривам с фондан, а да я измажа с ганаш. Отстрани я поразкрасих с бисквитки орео - аз не мога да ги понасям, но децата ги обожават. Готиното беше, че бисквитките от една кутия ми стигнаха абсолютно точно да обиколя с тях тортата. Да го бях изчислявала, нямаше да ми се получи толкова перфектно!!! Много обичам така. Отгоре полях тортата обилно с течен ганаш и стана много апетитна. 

Още не съм се научила да снимам шоколад като хората, но се надявам, че все пак имате достатъчно въображение да си представите колко изкушаващ вид имаше тортата.

В центъра боднах няколко шишчета, за да поемат тежестта на купичката със сладоледа. Честно да ви призная, бая тежичка си беше мелбата и имах огромни притеснения, че ще хлътне в тортата, но за щастие клечоците си свършиха работата. 

Та ето я и в завършен вид тортата. 

Темата "сладолед"ми подейства така вдъхновяващо, че не можах да се огранича само с една мелбичка. Хрумна ми да направя кексчета сладоледи, т.е. да напъхам най-обикновени мъфинчета във вафлени кофички за сладолед. Обаче нямам форма за мини мъфини, а стандартният размер се оказаха една идея по-големи. Нямаше как да ги напъхам във вафлените фунийки, затова просто ги поставих отгоре. Нестабилна работа. И от "сладоледени"се превърнаха в "падащи"кексчета. Кой ли не ги събори! Да не говорим, че някои хора не се задоволиха с по едно събаряне. Хубавото беше, че просто вдигаш и слагаш обратно. Не е като истински сладолед - а го пльоснеш на земята, а няма събиране!

 Пламен, естествено, не пропусна да си направи кефа. На всако падане цъкаше с език и дуднеше "Тцтцтц, всичката ти работа такава!"Даже и на английски ме скастряше "Your whole work is like this!"А като разбра, че всъщност идеята ми е да набуча във всяко кексче по една свещичка (нали са точно 12), още повече се оживи. Хрумката ми му дойде дюшеш. И сега ще ви обясня защо. От едно известно време го моля да свали пердето в трапезарията и да го изпере, че е ужасно мръсно. Но той все се прави на разсеян. Като чу за свещичките, забучени в падащите кексчета-сладоледи, рече: "Охоооооооо, ми те толкова паянтови! Давид като задуха свещите, фунийките ше почнат да падат. Ше подпалят пердето. Няма смисъл да го перем. Няма ли да те е по-яд да изгори чисто?"Ама разбира се! Къде, къде по-спокойно ше ми е да изгори мръсно!!!

До пожар така или иначе не се стигна. Сладоледчетата ми се оказаха бая по-стабилни от очакваното и удържаха на въздушната атака от страна на Давид. А пердето, вместо да се превърне в пепел, си остана със сажди. 

 

Вдъхновението ми на тема сладолед се пренесе и върху няколко тави курабии. Защо Давид да черпи с бонбони в училище послучай рождения си ден, като може и с нещо по-така? 

За да са ми по-реалистични сладоледите, помолих Пламен да ми купи от руския магазин една опаковка вафлени кори. От тях изрязах вафлените фунийки за моите курабийки във формата на сладоледи. Ето какво се получи. 

С подготовката за рождения ден толкова. Ето и как мина самият празник. В събота, още в ранни зори, Денис и Девин дойдоха в спалнята да ни наритат да ставаме, за да поздравим Давид. Наръсихме го обилно с вода, та голям да порасне. Подарихме му подаръците - остана много доволен. Девин, с помощта на трима негови съученици, беше нарисувал гигантска картичка-изненада за батко си. Много мило и сладурско! Отделно и подарък му беше купил с негови си парички. Каза, че било крайно време и на Дамян да направим касичка, та да можел и той да купува подаръци за батковците си. 

По обяд цялото семейство се натоварихме в колата и отидохме в Ринг мол да се позабавляват момчетата.

Най-забавно беше как Давид се мята на бика или по-точно как бикът размята Давид.

Обядвахме в мола и след това отидохме в Западен парк да се порадваме на снега. Беше много яко!!!

След парка, с премръзнали ръце и мокри чорапи, се прибрахме вкъщи. А вечерта празнувахме и с бабите и дядовците.

И така, момчето ни вече официално е с една година по-голям!

Обичам те, Дав и всеки ден благодаря, че те имам в живота си!!!!Бъди щастлив!!!!!

Нашият Великден

April 23, 2014, 10:37 am

≫ Next: Айде ударих четиридесетака!

≪ Previous: Честит рожден ден, Дави!

$

0

0

Чаках този Великден с голямо нетърпение, защото бе първият за Дамян. Както неведнъж съм ви споделяла, за мен празниците са много важни и емоционални и затова страшно ги обичам. 

Тази година, заради лошото време, първоначалните ни планове да заминем на вилата се провалиха. Освен това, на моменти празнувахме някак на групички, а не цялото семейство, както е редно. Започна се още от Разпети петък. Сутринта бях на кафе с майките от компанията. Взех и Девин с мен, за да си играе с детето на една от приятелките ми, с което са в една група в детската. Тъй като валеше, след кафето Пламен мина да ни прибере и тримата отидохме на църква, а Денис, Давид и Дамян си останаха вкъщи. Запалих и за тях по свещичка, но нямаше как да мина под масата от тяхно име. 

Като се прибрах украсих къщата с цветя и великденска декорация и ми стана още по-емоционално и вълнуващо.

В събота сутринта сварихме и боядисахме яйцата. Обожавам този ритуал. Децата също. Всеки си избра яйце борак (или поне така си мислеха) и сам си го нашари. 

И както традицията повелява, с първото (и единствено) червено яйце, нарисувах кръстче на челцата на децата.

Започнах от най-малкото...

 ...после на по-голямото....

 ...след него на още по-голямото...

 ...и накрая на най-голямото.

На мама децата с боя по челцата!!!

Ето ни и яйчицата! Най-любимо ми е синьото, заради тази причудлива рисунка, която му се е получила незнайно как. 

 

След като приключихме с яйцата, се захванах с месене и печене на кифли и козунаци. Замесих два вида тесто - едно за канелени рулца и кифлички и едно за козунаци. И двете рецепти можете да намерите на тази страничка.

 От едното тесто изпекох една тава кифли и една тава ролца с плънка от канела, кафява захар и орехи. Къщата ухаеше невероятно! Не знам кое обичам повече - да ги ям тия вкусотийки или да вдишвам мириса им докато се пекат. Май и двете поравно. Де да можеше само с мирисането да мина, ама пусто не мога. Не знам вие как сте, но аз хапна ли залък козунак или питка, не мога да се спра, докато не опустоша солидно количество. 

От другото тесто врътнах три козунака със стафиди, накиснати в ром, и орехи. Станаха много вкусни - отвън с хрупкава коричка, отвътре - душичка. А самата плънка - трепач!!!

 От същото тесто изпекох и едно козуначе без нищо - специално за момчетата, че те стафиди не понасят. 

 В неделната утрин децата ме събудиха с "Христос воскресе". Само Дамянчето се изложи - нищо не каза, а директно ме задърпа за блузката. Празник, празник, ама гладна мечка хоро играе ли?!? Щом закуси, дейно се включи в борбата с яйца. Батко му Девин му счупи яйчицето, което хич не го разстрои за разлика от факта, че не можа да отхапе нищо заради тая ми ти гадна черупка. Дето се вика - ръце пълни, уста празни! Поне козуначе си хапна до насита.

Към обяд отидохме в родителите на Пламен. Оставихме им трите по-големи момчета, а ние с бебето се метнахме на колата и отпрашихме към Ботевград. Пламен реши, че е крайно време да запознаем и Дамян с този толкова важен за нас град - мястото, където преди близо 20 години се срещнахме и запознахме. Водили сме там и трите деца, а сега бе ред и на Дамянчето. Разходихме го до всички наши сантиментални местенца, а той беше най-разкошното и добричко бебе. Сякаш не искаше да разваля идилията ни. Дори се вози и седя в количката без да реве - нещо абсолютно нетипично за него!

 Нямаше как да не отидем до общежитието, откъдето започнаха нашето приятелство и любов. А то си е същото и толкова лесно ни върна назад във времето. Уникална емоция!!!

 Наджвакахме и в мочурището встрани от общежитието. С Пламен обожаваме тази поляна. 

 На едно огромно плодно дърво окачихме мартеничката от входната ни врата. 

 А в поточето под дървото оставих миналогодишното ни червено яйце. Дано ни върви по вода!

На едно от клончетата завързахме и всички мартенички - нашите и на децата. 

 Отидохме и до църквата да запалим по свещичка за празника. В дворчето се спрях да снимам тези лалета. В това време до мен се приближи един човек. Попита ме дали ми харесват. Онвърнах, че са страхотни, а той каза: "Аз съм ги садил и се грижа за тях и затова ми е драго, че ви харесват."Стана ми толкова хубаво и мило!!! Ей такива малки на пръв поглед неща правят света и по-красив, и по-добър. 

А това е изцяло обновеният център на Ботевград - чист, цветен и приветлив! 

Така разходката ни до Ботевград приключи. В понеделник трябваше да ходим на гости в моите родители, но Девин се събуди с много висока температура и силни болки в гърлото. Беше ми ясно, че ще се поболее, защото две нощи подред имаше лаеща кашлица. Дамян пък стана с гурелясало оченце и хипер мрънкяв. Болни деца по празниците - класика в жанра! В крайна сметка отново се разделихме на две групи - Пламен си остана вкъщи с Девин, а аз и другите деца отидохме в Дружба. Вечерта и Дамян вдигна температура, разсополиви се, почна да кашля, повръща и т.н. 

Тъй мина нашият Великден. Дано догодина сме по-здрави! А дотогава - много светлина в душите и доброта в сърцата!

 Христос воскресе!!!

Айде ударих четиридесетака!

March 4, 2015, 7:02 am

≫ Next: Любов, любов...

≪ Previous: Нашият Великден

$

0

0

Вчера, 3 март, отпразнувах края на четвъртото десетилетие от появата ми на бял свят и бодро се влях в редиците на четиридесетгодишните. Смело мога да заявя, че на тоя етап от моя живот, все още не ме е страх от одъртяване. Броят на годините изобщо не ме притеснява. И не защото не ми личат тялом, а защото се чувствам млада духом. Пък и съм чувала, че на 40 жената е най-готина - зряла, опитна, разкрепостена, уверена. Наясно е какво иска от живота и още по-важното - знае как да го постигне. Звучи прекрасно! Защо тогава да драматизирам?!

Преди няколко дни Дамянчето ме събуди както обикновено към 2 през нощта да го кърмя. Той така прави - чака ме да си легна, да се отпусна и точно като се унеса - хоп, скача да ме врънка за млекце. Умишлено си лягам толкова късно, с идеята първо да го накърмя и посля да си заспя спокойно, но малката гадинка ми прави на пук. Легна си в един и половина - той се събужда в два. На следващата вечер го чакам до два, той скокне в два и половина. 

Принципно докато ми виси по циците, аз дремя, защото ми се спи, та две не виждам. Но въпросната нощ беше толкова тихо (даже Пламчо не хъркаше), че чак ми доскуча. Пък на мен главната цел в живота ми е нивгаш да не ми е скучно. Веднага се зачудих какво да направя, та да ми е по-забавно. И реших да му ударя една бърза ретроспекция - как ми е минал животът дотук. Оооооооо, ми то голям купон се оказа! Така се увлякох да си припомням разни весели случки и значими събития, че Дамянчето направо преяде, милото. И не знам защо, но измежду другото се сетих и за едно интервю за работа, на което ходих преди близо 11 години. Вече бях родила Денис и Давид и след дългото седене вкъщи, реших, че ми е време да почна работа. На въпросното интервю отидох в края на работния ден - за тогава ми бяха определили час. Секретарката влезе при шефа, да го информира, че съм дошла. А той, явно безкрайно отегчен от предишните кандидатки, измърмори нещо от рода на "Оф, още някоя пикла ли, бееее?!"Веднага ми стана ясно, че интервюто е безсмислено, но вместо да си тръгна направо, реших да се позабавлявам. Пък и секретарката се примоли настойчиво на шефа да ми отдели пет минути. Станах й симпатична, щото и двете бяхме с едни и същи костюмчета - стилно сакенце и секси прилепнало панталонче в стил "секретарка за чудо и приказ".  На мен, разбира се, ми стоеше много по-добре. :)

Шефчето (поохранен и надменен чичка) благоволи да ме пусне в кабинета си. Веднага побърза да ми разясни ситуацията "Значи, тука нито сме "социално подпомагане",  нито даваме перспективи за развитие. Ако мислите да забременявате или гоните кариера, не сте за нас. В тая връзка какви са ви плановете за десет години напред?""Е как какви? Грандиозни!"отвърнах сериозно аз. "На 40 планирам да съм кмет на община и да имам четири деца."Никога няма да забравя опулената му физиономия. Не стига, че пикла, ами и на интересна се прави!

Тъй интервюто приключи скоропостижно. Не получих мястото на "проста секретарка", но пък съм се оказала на 50 % пророк. Що така не съм се напънала и кмет да стана??? 

Иначе и до ден днешен Пламен като ме пита "Кви са ти плановете, мило?"отвръщам без да се замисля "Е как какви? Грандиозни!!!"

Дано такива си останат и в следващите 40 години от моя живот, дай Боже! Пожелавам си да имам желанието, волята и силите да бъда все така дейна, ентусиазирана и вдъхновена! Все така да препускам нетърпеливо напред към следващата, и по-следващата, и по-следващата цел в живота си! Искам да съм все така неуморна и все така времето да не ми стига! Защото само така се чувствам истински жива и щастлива!

Толкоз с лиричните отклонения и самопожеланията. Сега набързо да ви разкажа и за самия празник. 

Цветя, картички и поздравления започнах да получавам седмица по-рано. Тук е мястото да благодаря с цялото си сърце на всички вас, които се сетихте за мен и направихте празника ми още по-хубав, а мен - още по-щастлива! Страхотно е телефонът ти да не спира да звъни, а стената във фейсбук да прилича на море от поздравления и картички!!! Още не съм си прочела всички пожелания, за което моля да ме извините, но те наистина са ужасно много. Огромно благодаря!!!!

Момчетата вкъщи също много ме зарадваха. От името на всички получих разкошен букет от 40 бели лалета. Девин ме изненада с албумче, защото знаел колко важни са за мен снимките. Давид ми беше нарисувал картичка - аз, облечена с престилка, на която има къпкейкче, в едната ръка държа фотоапарат, а в другата - решетачеста лъжица. На гърба на картичката пък имаше триетажна торта, а отгоре й - още една триетажна торта и аз до нея. Дави ми разтълкува символиката - в света на тортите моите торти и аз сме били на върха. А написаното в картичката завършваше с думите "...и все да се усмихваш толкова хубаво!"Пламен ми подари цялата колекция книжки на Беатрикс Потър "Зайчето Питър". Толкова са ми любими!!! Обеща за 50-тата годишнина да ми подари и люлеещ се стол - да сядам в него и да чета на внучетата, живот и здраве. А децата обещаха децата им да са още по-големи джеремета от тях, та да ме довършат съвсем. Сега водим преговори с Пламчо за 60-я ЧРД да ми подари две карти за санаториума в Наречен. Ама не за да ходим двамата, ами за да изкарам две смени подред. 

Цветя и подаръци получих и от роднини и приятели. Имам и още да получавам - поне така ми обещаха няколко приятелки по телефона. Тъй че, ако по някаква причина сте ме забравили, още не е късно! На разположение съм за неопределен период от време. :)

Аз също си направих подарък, даже няколко. Много обичам да имам рожден ден. Още след Нова година каквото си харесам си го купувам с оправданието "Е, това ще ми е за рождения ден."Каквото не успея да си закупя, автоматично минава в графа "А това ми е за 8 март!". След деня на жената се кротвам за малко (от благоприличие) и после започвам да си подарявам разни нещица за именния ден (ей го е къде е септември!). А след него идват Коледа, Нова година... Порочен кръг, кво да се прави?!?

Направих си и торта. Ама не каква да е, а бутафорна. Години наред въртоля торти от блатове и крем. Реших тоя път да разнообразя с нещо по-така. Насъбрах малко инвентар...

...оформих го като торта...

...и се залових да го замаскирам със захарно тесто.

Отдавна ми се искаше да направя по-тъмен и драматичен дизайн, затова реших тортата ми да е в сиво-черната гама, а от нея да лъхат изтънченост, стил и аристократизъм.

И моментално се сблъсках с проблем номер едно - липсата на черна стойка. Имам само стъклени и порцеланови, а не върви да плясна черна торта върху тях. Трескаво започнах да ровя из нета, но все удрях на камък - или прекалено скъпи, или твърде тъпи, или с ужасно дълъг срок на доставка. Онлайн беше ясно, че няма да се пазарува. Юрнах се по магазините. Пак нищо. Накрая добре, че се оплаках на момичетата в Хитрини за моята къръщина, та те се сетиха, че имат поне черна подложка за торта. Поредното потвърждение на теорията на Давид, че без мрънкане нищо не става. Преди няколко години негов съученик му беше казал, че турските сериали са много хубаво нещо, защото баба едикояси казала на своето внуче "Мрънкай, бабе, мрънкай и рано или късно ще постигнеш своето!"Давид стриктно спазва повелята на бабата.

Лошото е, че някои хора никога не спират да мрънкат. Едната черна подложка не ми беше достатъчна. Трябваше да я трансформирам в стойка. На часа пратих Пламен до Икея да ми купи черен свещник, та да го ползвам за краче. От торбите с материали за сърцата, дето щях да шия по Коледа, изрових парче черна дантела, с която обкантих подложката и воала - имах си стойка за чудо и приказ!

Дойде ред на проблем номер две - обличането на кутиите със захарно тесто. Никога не бях работила с дъмита и ми се видя ужасно трудно. Съответно и ми се получи бая нескопосано. Но както обикновено става в такива ситуации, Пламен ме окуражи с "Ммммчи кво му е? Чудно е, бе коте!"и аз продължих уверено напред. Що така му вярвам на това момче като знам, че ме лъже? 

Драма номер три - след като цял ден прекарах в печене на дантели, накрая се оказа, че изчисленията ми не са били точни и дантелата не ми стигна. Първият и последният етаж останаха недовършени отзад. Ако се питате що не съм "изплела"още малко дантела, веднага ще ви отговоря - щото съм мързел. Верно е, че захарната дантела става по-бързо от плетената такава, но пак си е пипкаж. Благодаря на приятелката ми Хриси (вам известна като булката със зелената рокля), която още за миналия рожден ден ми подари няколко силиконови молда за дантели, но пак благодарение на моя мързел, едва сега се натутках да ги пробвам. Благодаря и на Поли от Хитрини, която ме научи как се работи с това чудо. 

След дантеленото фиаско се отдадох на друга пипкавиня - правене на розички с молд. Това така да го мразя, че не е истина. Особено ненавиждам роза размер втори - от три една сполучлива, ако успея да извадя, пак добре. 

След като нацъках две-три шепи розички, преминах към изработването на панделката. Обожавам торти с панделки и нямаше как да не направя една и за моята. Тук, за всеобщо учудване, драми нямаше. Явно бая панделки от захарно тесто съм направила през годините и опитът си каза думата. 

В центъра на панделката боднах една разкошна старинна брошка (разбирайте пръстенче менте от левче). Но нейният блясък и разкош ми се сториха крайно недостатъчни и веднага приревах на Пламен по телефона "Мило, трябва ми диамантена огърлица за тортата!"Първоначално му причерняло. Жените започват скромно с пръстенче с диамант, пък тая неговата директно на огърлица скача!!! Успокоих го, че иде реч за диаманти на метър от кинкалерията и човекът веднага побърза да ми купи - докато не съм размислила и приревала за истински. 

Дойде ред и на главния акцент в тортата - табелка с надпис 40. От бая време се захласвам по тортите тип "черна дъска", затова реших и аз да си направя мъничка черна дъскичка във формата на елипса, на която да изпиша с "тебешир"броя на годинките ми. Много хубаво ми се получи. Със сигурност щеше да е още по-хубаво, ако бях изписала 20 вместо 40, но както вече се разбрахме в началото, няма да драматизираме излишно на тая тема. 

Накрая остана цветето. Първоначално бях решила да е бяла роза, леко дъстната в бледо розово. Направих няколко, че все не ми харесваха достатъчно. Но като я сложих на тортата, грам не ми се вписа в цялостния дизайн. Стоеше като .... да не казвам какво, че целият аристократизъм ще иде по дяволите. Затова минах на вариант черно цвете. Пламен веднага ме скастри "Е ква е тая черна китка???""Как каква, бе? Това е така популярното черно цвете! Не си ли виждал?"

Популярно или не, стоеше сто пъти по-добре и на място от бялата роза. 

И тъй, тортата ми беше готова. Ето я и нея в целия й мрачен драматизъм и бляскав аристократизъм. Снимките ми са ужасни, за което много ме е яд. 

Децата ме питаха какъв вкус е тортата. Етаж първи - тенекиен, етаж
 втори - порцеланов, етаж трети - картонен. При цялото това разнообразие от вкусове, нищо не си харесаха. Страшни капризи!!! Наложи се да направя още две торти. За Давид и Девин спретнах бисквитена с маскарпоне и крем мока. За Денис направих йогурт с горски плодове. Той страшно си пада по такива кисели торти. Рецептата ще дам на страничката с рецепти. Ето и едно парченце за тийзър. 

Освен с бутафорната и тия двете торти, се сдобих и с още една. Подари ми я Дани - едно младо майче, с което се запознах в парка покрай отглеждането на Дамянчето. Той и нейното второ момченце са си приятелчета. Дани много ме трогна и зарадва, защото това е едва втората торта, която прави в живота си и то точно за мен. Благодаря й от все сърце!

Именно на нейната торта децата ми набучкаха свещички. Казах им да сложат толкова, на колкото години им изглеждам. Бучнали ми 24, ама не защото им приличам на 24-годишна, а защото нямало повече място на тортата. 

24 свещи си ги духнах отмах! С 40 не знам дали щях да се справя от раз. Да съм жива и здрава, догодина ще направя достатъчно голяма торта, та да има място за 41 свещички и ще видим. 

Любов, любов...

March 17, 2015, 4:03 am

≫ Next: Букет лалета

≪ Previous: Айде ударих четиридесетака!

$

0

0

Любов, любов,

сварен картоф.

Размажеш го,

а той суров!!!

Тези от вас, които са имали лексикон, несъмнено са запознати с тази проникновена, лирическа творба. Творческото хрумване на автора да принизи изконното и висше чувство любов до примитивния кулинарен продукт "сварен картоф"е гениално. С разгръщане на фабулата става ясно, че скромното и прозаично блюдо дори не е добре обработено термично, което още повече засилва усещането за разочарование от суровата действителност. Употребата на глагола "размазвам"внася нотка на брутализъм и загатва мотива за насилието дори в най-съкровените човешки взаимоотношения.

Любовта е кат'копейка.

Дрънне, звънне

и офейка.

С тези редове авторът прави паралел и с материалното измерение на любовта. Не можем да не отдадем заслуженото на неговата макроикономическа далновидност. Изборът му да възпее именно копейката, а не някоя друга, вече несъществуваща монетна единица, заслужава адмирации и е доказателство за неговите задълбочени финансови познания. Обезценяването на любовта до жълти стотинки внася горчив привкус на нещо евтино, нестойностно, дори ментеливо. Представянето на любовта като мимолетна и несигурна кара и лирическият аз да се чувства несигурен и обезнадежден.

Катеричка Рунтавелка

се качила на табелка

и написала с ръка

"Да живее любовта!"

С тези няколко строфи авторът несъмнено иска да ни покаже своята еко нагласа. Връщането към Майката Природа е безспорно и е в следствие на трезво взето решение - изборът на лирическия герой да се върне към корените си, да открие себе си, за да бъде себе си. Природата, в лицето на Катерицата Рунтавелка, е символ не само на физическото, но и на духовното развитие. Тя е претърпяла пълна метаморфоза - изминала е трудния и дълъг път от дивото до култивираното. Катерицата не само може да пише, но и го прави на указаните за целта места. Тя не просто дълбае с нокти и зъби пещерни рисунки по кората на дърветата, а собственоръчно изписва, при това безгрешно, своето верую на табелката. Не можем със сигурност да разгадаем какво кара Рунтавелка да вярва така силно в любовта, но желанието й тя да пребъде, прави финала на творбата изключително оптимистичен. Нейният завет към съвременниците и бъдещите поколения да пазят любовта жива, вдъхва надежда, че не всичко е загубено.

Окрилена от вярата в любовта и аз сътворих няколко серии декорирани меденки във формата на сърца.

Първата партида бе по молба на най-големия ми син Денис. Няколко дни преди деня на влюбените съвсем небрежно ми подхвърли, че няма да е лошо да му направя няколко курабийки-валентинки. Трябвали му за в училище. Реших, че ще ухажва някоя девойка. Но като чух бройката курабии, която поръча, се стреснах - 20. Че те нямат толкова момичета в класа, дори ако е решил на всяко да подари курабийка! Денис веднага ме контрира "Е в другите класове като че ли няма готини момичета?!"Баща му се възмути. Не се правело така, щото никоя нямало да му върже. Дето има една приказка "От два стола, та на земята!"Само дето в нашия случай столовете бяха не два, а двадесет. Посъветва го да се прицели само в една девойка и да играе на сигурно, но Денис беше непоклатим. Двайсет курабийки му трябвали и точка.

Аз пък трябваше да ги направя всичките 20 хубави. Не можех да си позволя и една по-смотанка да има. Току виж баш нейната притежателка вземе, че се гаджоса с Денис и ме намрази от самото начало. Пък и на детето ми да дудне "Тая па майка ти на мен най-смотаната курабия ми е направила!"

Лошото е, че и във времето бях бая притисната, та ето какво се получи в крайна сметка.

Естествено всяка една опаковах отделно и Денис ги отнесе в училище. Нямах търпение да се прибере, за да разбера какво е станало. За жалост той не е от словоохотливите, та трябваше да се задоволя с доста сбит преразказ: "Като им ги дадох охкаха и ахкаха. После се побъркаха да си ги снимат. Някои си ги ядоха и пак охкаха и ахкаха. Други казаха, че няма да си ги ядат, а ше си ги пазят. Явно са им харесали."

Най-готиното беше, че някакъв съученик на Денис казал, че може и да не е момиче, ама ще си вземе една курабия за него, щото по-красиво нещо не бил виждал. Коя ли девойка е останала без курабия заради него? За проклетия най-вероятно точно тази, дето е можело да стане гадже на Денис. 

Веднага щом приключих с тези сърчица, подхванах следващата партида. Тя бе предназначена основно за победителката в Класация 2014 - Виктория Георгиева, която бе гласувала за тортата ми с момиченцето, а децата изтеглиха точно нейния номер - 303. Вики се свърза с мен във Фейсбук. Помолих я да ме насочи кои мои курабийки й харесват най-много и тя отсече - валентинските. Ясно беше, че няма да правя същите моделчета от миналата година, затова трескаво почнах да мисля нови. Вики беше достатъчно добра и търпелива да ми даде седмица-две време, за да мога да си творя на спокойствие. Благодаря й от сърце за разбирането!!!

Имах време, имах и куп идеи, и удоволствието беше огромно. Реших да разделя курабийките на серии. Сега ще ви ги представя една по една. 

Това е серията "Горещ шоколад, слонова кост и бронзови ключета". Сърцата са доста големички - накъде към 15 см. Изрязвах си ги по картонено шаблонче. Големият им размер и ограничената цветова гама позволиха да ги накипря с повечко детайли. Исках да са максимално натруфенки. Сърцето в средата го рисувах, не е фонданена разпечатка. Всички детайли са ядливи без панделката на сърчицето в ляво.

 Към тези трите добавих още три, кажи-речи в същия стил - пастелни цветове, много дантела, панделчици, копченца, перлички, розички, ключета. Не знам защо, но докато ги правех, все за Мария Антоанета си мислех. Тъй че тая серия ще я кръстя именно така. 

Докато сме на вълна аристократични фръцли, ето още три достойни представителки на тази прослойка. Серията носи името "Мома англичанка". С тия големи, отрупани с китки капели, няма начин да не са англичанки. Но дали са момички, ми е трудно да кажа. Картинките са принт, а сърцата отново са изрязвани по големия шаблон.

Следващата е лилаво-зелената серия с хортензии, рози и пеперуди. 

И още рози, но в друга цветова гама и не рисувани. Това е двойката "Дървени курабии с рози". От снимките не знам дали става ясно, но първата курабия символизира дърво, на което влюбени гълъбчета са свили своето гнездо от рози във формата на сърце. Розичките ги правих от много фино разточено захарно тесто, нарязано на тънки лентички, навити като рози. Канапчето е истинско - добавих го за по-рустикален вид.

И още малко рози, но този път в доста по-страстна комбинация с черно и сиво. Напомнят ми на луксозно секси бельо. Дали да не кръстя серията "Дантелени страсти"??? Снимката ми, обаче, е меко казано отвратителна. 

При следващата групичка ще заменим черното кадифе с друг не по-малко съблазнителен представител на текстилната промишленост - сатен в цвят пепел от рози. Акцент отново са дантелите, но в бяло и розички в розово-цикламената гама.

Както вече казах, някои от тези сърчица бяха за Вики. Други подарих на няколко много обичани от мен хора, послучай Свети Валентин (но със закъснение, типично в мой стил). 

Тъй като Вики има две малки дечица - момченце и момиченце, които също бяха участвали в класацията, реших, че няма как да не зарадвам и тях. Затова направих малко курабийки и за тях. Заложих на нещо, което всички деца обичат - сладки вкусотийки - сладоледи, торти, кексчета, бонбони, бисквитки. Ето ги и тях.

Опаковах курабийките в две отделни кутии - една за Вики, и една за децата. 

Направих и по една малка картичка.

Тъй като Вики живее извън пределите на страната, ме помоли да изпратя колета до адреса на родителите й в Плевен, пък те да намерят начин да й го препратят. Отиваме с Пламен и Дамян до пощата, защото куриерите както знаете отказват да приемат пратки с хранителни продукти. Там шефката на клона се впечатли как Дамян само мъца и дума не казва. Взе да ни успокоява, че и нейният син бил така. Отвърнах, че не се тревожа, защото и нашият най-голям син е бил същият. В това време Дамян се размрънка яката и Пламен излезе с него навън, да не надуват главите на и без друго затормозените служителки. Една от тях веднага го последва, а аз останах на гишето да си попълвам декларацийките и прочие. По едно време се връща жената и хипер разпалено започва да обяснява на колежките си как сме имали не три, а четири деца. Явно като съм казала "най-големият"е решила, че са трима. Толкова любопитно й станало, че излязла да разпита Пламен. Почна да снася цялата почерпена информация - на каква възраст са децата, па как всичките са момчета, как се казват. Разказва все едно мен ме няма там. Аз си пиша тихо и кротко и не се обаждам. Жената продължи "И мъжът каза, че ще карат до момиче!"Тук вече не се стърпях. Викам "Е тая информация не ви е вярна!"А тя "Ама как, то момчето обеща!"В тоя момент влиза Пламен и аз веднагически го смъмрих. Той отрече, но служителката продължи да настоява "Ааааааааа, обещахте! Обещахте!"Та сега не знам на кого да вярвам и да се притеснявам ли, да не се ли притеснявам.

Притеснявах се и дали курабийките ми ще достигнат до Вики навреме и невредими, но за моя и нейна радост, всичко беше ок. Още с пристигането им в Плевен на следващия ден, майка й й ги беше показала една по една на скайпа. Беше ги показала и на целия квартал в интерес на истината. А на мен ми се обади да ми благодаря за цялата емоция и за красотата. Стана ми толкова мило и приятно! По-късно ми изпрати и картичка за рождения ден, която беше изработила собственоръчно. Благодаря й от все сърце! След десетина дни и Вики ми писа. Курабийките бяха стигнали и до тях.

На финала не мога да не благодаря на две момичета - на приятелката ми Валя и на Вили Митковска от Варна. И ако се питате защо, веднага ще ви кажа. Всеки път, когато трябва да снимам курабийки, изпадам в тих ужас. Започвам да се чудя какви фонове и сетчета да използвам, така че да представя творенията ми максимално добре. Като се има предвид, че съм направила стотици декорирани курабии и всеки пък се старая да ги снимам по различен начин, можете да си представите колко изчерпана откъм идеи и инвентар се чувствам. Но не се предавам. Този път бях стигнала почти до отчаяние, когато се сетих да използвам за фон едно винтидж куфарче, подарък ми от Валя и разкошния дневник, който Вили изработи за мен миналата пролет. Умното си е умно, бееее!

Като се замисля, от дневника би станал чуден лексикон. Само се опасявам, че едва ли ще намеря момичета на моите години и на моя акъл същевременно, та да се навият да ми го попълнят.

Ами това е за днес. Дето се вика

Влакът отминава с тежки колела, 

любовта остава за вечни времена.

---

Букет лалета

March 23, 2015, 7:51 am

≫ Next: Букет от рози и ... едни други цветя

≪ Previous: Любов, любов...

$

0

0

С този свеж букет искам да ви поздравя за идването на първа пролет и да ви пожелая много цветно, ведро и слънчево настроение. 

Поводът да спретна това букетче бяха двете оранжеви лалета. Наскоро имах щастието и удоволствието да присъствам на курс на Мина Бакалова тук, в София. И то не на един, а на два курса от по два дни! Познавам Мина от няколко години. Запознахме се именно покрай тортите - тя твърди, че аз съм я вдъхновила. С времето познанството ни прерастна в приятелство. А след курса, смея да твърдя, че Мина, освен моя приятелка, вече е и моя учителка. 

През последните една-две години Мина, и тя като мен, спря да прави торти интензивно. Но за сметка на това се посвети на изработването на захарни цветя. Благодарение на нейните  перфекционизъм, талант, търпение и амбициозност цветята й са уникално красиви и реалистични и по нищо не отстъпват на живите. 

На курсовете имах възможността отблизо да видя как се изработва нещо толкова фино, нежно и красиво. Както знаете, мен хич ме няма в правенето на цветя, затова споделеното от Мина ми беше изключително полезно. Отделно самата атмосфера беше страхотна - обстановката - уютна и приятна, момичетата - позитивно настроени. Не спирахме да се хилим и шегувкаме. Само Мина от време на време ни скастряше, че не се справяме както трябва. Много строг и отговорен педагог се оказа. Но така и всяка похвала беше още по-сладка. Не че получих много похвали, де. Но както вече казах, Мина е изключителна перфекционистка и човек от първи опит едва ли би могъл да постигне задоволителни резултати спрямо нейните критерии за съвършенство. Затова и оценка от рода на "не е зле"звучи супер радващо и обнадеждаващо.

И мотивиращо. Аз, лично, така се вдъхнових и амбицирах, че веднага след първия курс се развихрих с телта и захарното тесто. Докато доброто настроение и емоцията от двата дни с Мина и момичетата все още ме държаха, се юрнах да творя. За седмица измайсторих сума цветя. Наблегнах на лалетата (знаете, че са ми любими, пък и исках да затвърдя наученото). Но разцъфнали изработих само още две (освен двете оранжеви, които бях направила на курса). Тоя пипкаж с близълцата, тичинките и прочие ми дойде в повече. Викам си "Зима е, студено е, лаленцата е по-реалистично да са затворени". И хоп - лаленца на пъпки. При тях най-досадно беше изработването на дръжките. Телени стъбълца хич не им отиваха, затова ги покрих първо с цветарско тиксо, а отгоре и със захарно тесто. Така изглеждаха доста по-реалистично и вече бях доволна. Спретнах и един наръч листа. Оставаше ми само да аранжирам букетчето. Първоначалната ми идея беше да направя икебана или голям букет от лалета, рози и едни други китки, но впоследствие реших да разделя цветята на две, без да ги смесвам. 

За букета от лалета избрах една много семпла и изчистена порцеланова вазичка. Напълних я с пиафлора, в която набучках цветята. Получи се нежно и свежо букетче, което подарих на мама за 8 март (но с една седмица закъснение, типично в мой стил). Тя много си го хареса - нали ми е майка все пак.

Е, лаленцата ми ги видяхте. Розичките - в следващата публикация. Дано не увяхнат дотогава. :)

Благодаря ти, Мина!!!

Букет от рози и ... едни други цветя

April 2, 2015, 3:43 am

≫ Next: Великденски празници 2015

≪ Previous: Букет лалета

$

0

0

След букета от лалета обещах да ви покажа и китката от рози. Ето, спазвам си обещанието. 

Както забелязвате, освен рози в тази цветна композиция съм вмъкнала и едни други цветя - тия по-топчестите в бледо розово. Ако питате що за цветя са това (щото Пламен, например, ме пита), честно да ви кажа, и аз не знам. Божури със сигурност не са. Може би се доближават най-много до ранункулуса. Тъй че приемаме, че са някакъв все още неоткрит хибрид и точка. А ако се чудите защо изобщо съм ги направила - ами щото ме мързеше да майсторя още рози, пък исках да ми е по-пищно букетчето. Та тия топчести китки ми се сториха перфектни за обем и запълване на дупки. С големината на роза, а се правят толкова по-бързо и лесно!

Друг интересен представител на флората са дългите зелени гюрлюци. На пръв поглед приличат на мутирали листа лапад, но не са. Знам какво не са, но какво са - не мога да ви кажа. Тяхната роля е да внесат малко зеленина в букетчето. Като се захванах да правя розите, отворих книгата на Алън Дън - да си припомня неговата технология. Прочетох, че той никога не слагал зелените листа на розата в аранжировките си. Викам си "Аз пък да не съм по-будала от него, та да ги слагам!"Щом Алън не ползва шумата, и аз няма да я ползвам. Ама без нея ми се видя някак постно и безцветно. Липсваха зеленият контраст и свежестта на листата. Затова реших да ги заместя с друг треволяк. Та по тая причина направих дългите стърчушки и още едни кръглички листенца, дето също не знам какво са.

Има и още едни неидентифицирани растителни предсавители, наподобяващи цветни пъпки. Тях защо ги правих - идея нямам. А ги бучнах в букета, щото така и така съм ги направила. Зян ли да останат, я?

Самите рози исках да са различни като вид, големина и цвят - хем да ми е по-забавно докато ги правя, хем букетчето да е по-пъстро. 

Най-много ме радва каничката, в която аранжирах цветята. Едва ли можеше да има по-подходящ съд! Искрящата белота на костния порцелан и тези така нежно изрисувани  розички - просто разкош!!!

Е, букетчето ми може да е далеч от реалистичното и перфектното, но аз много си го харесвам. Точно поради тая причина съм му нацъкала и един тон снимки. Сложила съм си го на прозореца в кухнята и всеки ден като го видя, ми става едно хубаво и цветно. Дано и у вас да събужда подобни чувства! 

А всички, които празнувате имен ден на Цветница, приемете този букет като сърдечен поздрав от мен за вас!

Великденски празници 2015

April 15, 2015, 3:41 am

≫ Next: На мама помощника

≪ Previous: Букет от рози и ... едни други цветя

$

0

0

Ох, чудно си изкарахме по празниците тази година! Не почнахме добре - четири болни деца накуп, ден преди да почне ваканцията; отвратително време навън. Направо се смазах психически. Но не се предадох! Кака Любка колко такива моменти е имала!!! За нещастие и Пламен се тръшна и то не с някакво вирусче, лепнато от децата, а с кошмарна бъбречна криза. Като го гледах как се гърчи от болка, направо ми се късаше сърцето. 

Но, слава Богу, всичко мина и замина. Момчетата оздравяха, времето се оправи, обзе ме празнично настроение. В резултат декорирах точно 98 курабии. Бях изпекла повече, но честно да си призная, домързя ме да украся всичките. Пък и Дамянчето ми открадна доста. 

Този Великден заложих предимно на пастелни цветове - лилаво, жълто, зелено, розово. За пореден път установих, че работата със захарно тесто ми носи невероятно удоволствие и ме прави щастлива. 

Но стига приказки, ами да ви покажа какво натворих. 

Тази ми е спешъл серията - яйца на клечка. 

Аранжирах ги в кофичка, насадена с живи цветя и доукрасена с клонки (любимите ми котенца - аз така си ги наричам). 

Освен тези яйчица, имаше и още доста. 

Имаше и зайци. 

И пилци.

И пеперуди.

И цветя.

И мишки. Не, че са типично великденски персонаж. Но пък са се наконтили като за празник. Тях ги правих специално за три малки сладурки. Вдъхнових се от картинките на едно бебешко лигавниче, което съседка ми беше дала като се роди Дамян. Още тогава се влюбих в десенчето и се зарекох един ден да го претворя в курабийки.

Ето и малко сборни снимки. 

А тези двете са ми най-специалните бисквитки! 

Розовата е за една съвсем малка принацеса на име София Божана. А синята е за моя пети млечен син - Симеон. Той е третото момченце на Светлето и Ицето Бонин. Като се роди имах щастието и удоволствието да го кърмя няколко пъти. На погачата му за 40-я ден бях главната фея орисница. А два дни подред, Мони беше част от нашето семейство за по няколко часа, защото Светлето ни го оставяше да го гледаме, докато е на работа. Затова той има много специално място в сърцето ми. 

И понеже и за двамата малки сладурковци това е първият им Великден, от обратната страна на етикетчетата имаше надпис.

Всички курабийки раздадох на общо десет семейства. Дано съм успяла да ги зарадвам. 

Освен курабийките правих и козунаци. Ама не какви да е, а италински, по-известни като "панетоне". Домашното панетоне не е като купешкото, но също не е за изпускане. Рецептата може да намерите на страничката с рецепти. 

В четвъртък с децата боядисахме и яйцата. Денис не се включи, защото беше навън с приятели. Но Дамян достойно го замести. Първоначално гледаше много подозрително. Хич не му се вярваше, че майка му е позволила на братята му да пипат яйца, а на всичкото отгоре и да ги мажат с някви бои. Какво ли си е мислело детето "Тука определено има нещо гнило! Какъв ли капан им готви тая?"Но като се убеди, че уловка няма, и той се развихри. Естествено, под моя вещ контрол. 

Подготовката за празника завърши с украсяване на къщата. А самите празнични дни прекарахме в гостувания и разходки. Най-хубавото бе, че се видяхме със семейството на сестра ми - върнаха се от Англия за малко повече от две седмици. 

 

Тъй! Отчетох се и аз. Показах си и козунаците, и яйцата, и децата....

Дано празникът е и в душите ни, за да ни направи по-добри!

Христос воскресе!

На мама помощника

April 26, 2015, 6:54 am

≫ Next: Какво е лятото без макове

≪ Previous: Великденски празници 2015

$

0

0

В тая публикация торти и сладкиши няма. Всъщност има един сладкиш - Дамянчето. Вчера, събота, той ми беше пръв помощник в саденето на цветя. Всяка пролет очаквам с нетърпение деня, в който ще се развихря на балкона и ще напълня всички саксии и съндъци с цветя. 

Тази година си имах страхотна компания в лицето на Яни. 

Първоначално всичко вървеше мирно и кротко. Дамянчето си седеше на едно столче, гризкаше геврек и с интерес наблюдаваше какво прави майка му. 

Само да направя едно лирично отклонение. Или по-скоро обръщение към всички онези, които ще се възмутят от тази снимка - дете яде геврек. Няма нужда да ме порицавате. Достатъчно укорителни погледи събирам от другите майкив градинката, всеки път, щом купя геврек на Дамян. Да, наясно съм, че в геврека няма и следа от елда, киноа, чиа или микс от още шест вида семена. Знам, че е направен от бяло, а не от интегрално, черно, пълнозърнесто или не знам си кво брашно. Информирана съм, че не е био и еко. И въпреки това го давам на детето си. Това са моят избор и моето дете. Благодаря за вниманието. 

Та да се върнем към разсада на балкона. Скоро на Яни му омръзна да седи като наказан на столчето и дойде при мен да проконтролира по-отблизо как върви работата. 

И изведнъж му хрумна идея: "А бе, знаеш ли кво? Така кат те гледам, ми то много лесно тва. Че и забавно ми се види. Копкаш си, ринкяш си. Що не взема и аз да се пробвам?!"

Е ми, що пък да не се пробва детето? Няма да му кърша хатъра я?! За нула време усвои тънкостите на занаята. Че и на визия го докара баш като истински майстор! Не ти ли се вижда поне половината задник докато работиш, никъв майстор не си!!!!

Почна и съвети да дава: "Значи, от мен да знаеш, много е важно каква пръст ще сложиш."

И кибиците взе да юрка: "А бе, бащата! Кво само гледаш и снимаш? Я и ти се хващай на работа, да се поизцапаш, да видиш кво е!!!"

А мен успокои: "Няма да се плашиш, майката! Верно, поизцапал съм се малко, ама няма страшно. Ей така, като се позабърша в блузката и дънките, и готово! И следа от кал няма по ръцете ми!"

Ето и видео материалчеот работния процес. Спор няма, много ми помага детето. Или поне до едно време ми помагаше. Но после така се развихри. За доказателство, да не помислите, че нещо ви лъжа. 

В крайна сметка всички оцеляхме - и цветята, и Дамянчето, и нервите ми (почти). Вярно, бяхме целите посипани с пръст, сякаш някой вулкан бе изригнал в близост, но пък бяхме щастливи и доволни от свършената работа. 

Сега не ни остава нищо друго, освен да се грижим за новата ни градинка и да й се радваме!!!

А в знак на благодарност черпих моя помощник със сладолед...

... и му изплетох венче от маргаритки. 

Какво е лятото без макове

June 18, 2015, 3:00 am

≫ Next: Вторият рожден ден на Яни

≪ Previous: На мама помощника

$

0

0

Скапаното време навън скапа и лятното ми настроение, което ме беше обзело през последните седмици. Реално погледнато, то още си е пролет и да е мрачно и дъждовно е съвсем в реда на нещата, ама мен ме дразни. Искам слънце, а не сиви облаци! И за да се разведря и да ми стане по-цветно, взех да си представям безкрайни поля, обсипани с цветя и окъпани от слъчеви лъчи. И макове, много макове... Обожавам ги тия цветя! Толкова нежни и ефирни, че дори не дават да ги откъснеш - повяхват моментално. И се сетих, че имам едни кексчета с макове, които още не съм ви показвала. А съм ги правила преди малко повече от две години. Поводът бе рожденият ден на моята приятелка Ради. По онова време бях доста бременна с Дамянчето и хич не бях в кондиция да въртоля торти. Затова реших да я зарадвам с няколко декорирани къпкейкчета и домашнонаправени бонбони Рафаело. Ако трябва да съм точна, кексчетата бяха само три, а дизайнът им бе изцяло вдъхновен от кутията за чай и картичката, които бях поръчала за Ради. Постарах се максимално да пресъздам стила и мисля, че се получи добре. Комбинацията бяло и червено е много типична за рустик стила, затова и всичко беше подчинено на нея. Кексчетата и бонбоните не ми отнеха кой знае колко време, но какво снимане му ударих! А да се вихриш с фотоапарат и огромен корем не е много лесно. Кръстът после така ме болеше, че място не можех да си намеря. Важното е, че фотосесията ми се получи и още по-важното - успях да зарадвам Ради. 

И макар да обичам толкова много маковете, оказва се, че имам само три торти (две от тях почти еднакви), в украсата на които присъстват тези цветя. Показвала съм ви ги, но не пречи пак да го направя. :)

 Надявам се да съм успяла да направя деня ви по-цветен!