Според тълковния речник мечта е създадена от въображението представа за нещо, предмет на човешките желания и стремежи, нещо много хубаво, почти нереално. Синоними на мечта са блян, сън, химера, фантазия, въображение, утопия, измама, копнеж, въжделение, идеал, стремление, желание.
Мечтите осмислят живота ни. Нямаме ли мечти, нямаме нищо. Гадното е, че понякога каквото и да правим, мечтите си остават мечти. Нямат сбъдване и това е. Друг път пък съдбата ни се усмихва и ни прави най-щастливите хора на света.
Моята най-голяма мечта се роди преди доста години, когато бях в 9-ти клас. След един час по история, в който учихме за цар Самул, тримата му братя и дъщеря му Косара, реших, че искам като порасна да имам четирима сина и една дъщеря. Мечтата ми поетапно започна да се сбъдва. На 24 години станах майка за първи път. Родих син – Денис. След него на бял свят се появиха и братята му – Давид, Девин, Дамян. Последният се оказа толкова труден за гледане (не че и батковците му бяха цветя за мирисане), че в един момент от мисълта за още деца започна да ми се повръща. Голямата ми мечта взе да ми се струва не като блян, а като план за самоубийство. Но някак ме беше срам пред мен самата да си го призная и взех да си търся оправдания. Фактът, че ударих четиридесетака, ми дойде дюшеш. „Вече съм твърде стара да раждам повече деца!“ рекох си аз и натирих мечтата в най-затънтеното кюше на съзнанието ми.
Обаче с времето Дамянчето взе да се кротва и очовечава. Сума приятелки около мен взеха да забременяват. Зимата взе да си отива, пролетта взе да се задава. А като дойде пролет аз все се размечтавам за бебета (някакъв животински инстинкт ще да е това). Пламен и той взе да се размеква – колко хубаво било като си имаме бебе, пък Дамян вече пораствал. И на целия тоя хал мечтата ми взе да изпълзява от тъмното кюше, в което я бях натирила, и все по-настоятелно да ми напомня за себе си.
Навръх рождения ми ден (42-я имам предвид), за проклетия мернах във фейса нечие житейско прозрение относно мечтите. И взех, че го прочетох. В общи линии смисълът беше, че ако драпаш със зъби и нокти да си сбъднеш мечтите, пък не ти се получава, можеш да се тръшкаш, да псуваш, да виниш тоя и оня, Бог, съдбата, късмета и когото си щеш. Но ако сам се откажеш от тях (мечтите си), няма защо да се правиш на многострадалная Геновева. Сам си си за бой!
По същото това време се бях отдала и на творчество, не само на четене на постове във фейсбук. Правех си торта за ЧРД-то. Сигурно я помните – менте торта от дъмита, но фрашкана със символика. Показах ви я в тази публикация и най-подробно ви разказах какво символизира всеки един детайл от нея. Само един премълчах – малко розово копченце, което бях лепнала отстрани на подложката. В него всъщност се криеше най-съкровеното ми желание и пожелание – с Пламен да си родим и едно прекрасно момиченце, та отколешната ми и най-голяма мечта да се изпълни на 100%.
![]()
Рожденият ми ден мина и отмина, тортата взе да събира прахоляк в ъгъла на хола (нали беше бутафорна, не я ядохме, а я оставих да си я гледам). Зимата и тя отмина. Пролетта се развихри. Една вечер аз и Пламен също се развихрихме. И ни в клин , ни в ръкав, аз му викам: „А бе, коте, искаш ли да си направим още едно бебе?“ Все едно попитах „С тая клечка кибрит мога ли да ти подпаля фитила, бе баруте?“ Ентусиазмът му, признавам си, ме изненада. Даже взех да се опъвам „ама чакай да го обмислим, да го преценим трезво, да....“. Не се гаси туй що не гасне!
Умишлено или не, в дните покрай овулацията ми същия този месец, много ми се спеше (ако ме разбирате накъде бия). За себе си все още не бях наясно какво искам. Пак започнах да си се оправдавам с годините, които вече бяха цели 42 (колко удобно)!!! Взех да си задавам въпроси редно ли е, не е ли твърде рисковано, не сме ли луди. Тотално се поддадох на всевъзможни страхове, предразсъдъци, колебания. Но и розовото копченце от тортата все ми се набиваше на очи и така ме изкушаваше и подкукуросваше.
Цикълът ми дойде, акъл в главата – не. Ни в моята, ни в тая на Пламен. Взехме да ставаме все по-романтични, все по-палави, все по-навити. Чак до Атина се „командировахме“ за любовен уикенд. Но реално нещата се случиха след едно мое посещение при фризьора ми Къци. Беше топъл следобед в края на април. Толкова красива ме направи тоя човек, че веднага се обадих на Пламен. Привиках го на среща в ателиенцето ни - и той да ми се порадва подобаващо на готината прическа (и да ми я поразроши подобаващо). Ателиенцето си ни е любовната квартира. Пламчо втора покана не чака, нищо, че беше на работа. Калпазан!
Спомням си как по-късно същия този следобед стоях пред огледалото в телието и се опитвах да въстановя коафьорния шедьовър на Къци. Пожелах си на глас, ако съм забременяла, малката ни принцеска да е най-красивото момиченце на света. Пламен застана зад мен, прегърна ме нежно през кръста и прошепна в ухото ми „Като майка си!“ Умее ги той тия работи. Комплиментите имам предвид. Гледах отражението ни в огледалото. Върнах се точно 21 години назад във времето. Тогава бяхме само приятели, дори още не се бяхме гаджосали. Учехме заедно в българо-датския колеж в Ботевград. Един летен ден, на връщане от колежа към общежитието, заваля дъжд. С Пламен се скрихме под короната на едно малко дърво. Той ме гушна точно така, както ме гушкаше сега. Цели 21 години и все още толкова влюбени!!!Толкова много страст и любов се отразяваха в огледалото!!! Не знам как не се пропука, горкото.
Часовникът, обаче, хич не беше на романтична вълна и безмилостно ни напомни, че имаме дете от детската градина да прибираме, да пазаруваме, вечеря да приготвяме... Тръгнахме си от ателиенцето. Навън препръскваше дъжд. Има си хас да съм с прическа и да не завали! Не търсихме дърво, под което да се скрием. Сега имахме кола и ангажименти. Хоп в нея и хайде по задачи.
Две седмици по-късно котето от приложението на мобилния ми телефон, което ми следи цикъла, ме „подпита“ дали не съм забравила да отбележа първия ден на менструацията ми. Ми не, не съм. Закъсняваше ми само с ден, но знаех, че няма да ми дойде още дъъъъъъъъъъълго време. Бях напълно убедена, че съм бременна. Беше неделя, 14 май. Докато приготвяхме закуска в кухнята, казах на Пламен. Той пак ме гушна както пред огледалото и под дървото и прошепна в ухото ми „Сигурна ли си?“ Бях толкова сигурна, че дори отказах да си направя тест за бременност. Следобеда решихме да отидем в Западен парк само двамата, без децата. Разхождахме се, хванати за ръце, и бяхме толкова щастливи. Телефонът ми звънна. Беше татко. Каза, че баба е починала. От щастието не остана и помен.
Сълзи, болка, погребение, скръб.... Не ми останаха време и сили да се зарадвам, че съм бременна.
Дните минаваха. Пламен настоя като не искам да си правя тест, поне час за гинеколог да си запиша. Обадих се на моята любима д-р Калева. Пита ме какво ми е, та искам преглед. Казах й. Толкова се зарадва жената, колкото аз не бях успяла.
В уречения ден и час с Пламен бяхме в кабинета й. Посрещна ме сякаш ми е майка – прегърна ме, целуна ме. Наистина се радваше много за нас. А аз цялата треперех от притеснение и вълнение. На монитора на ехографа се появи черно петънце. Плодно сакче имаше, но не се виждаше сърдечна дейност. Изражението на д-р Калева стана сериозно. Изтръпнах. „Кухо яйце?“ едва промълвих аз. В този момент осъзнах колко много искам това бебе. Напук на 42 ми години. Напук на всичките ми опасения и съмнения. Напук на смъртта и мъката. Исках го, а него го нямаше. Нямам представа колко минути или секунди бяха минали, колко молитви бях изрекла наум, колко сълзи се бяха изтърколили от очите ми, когато чух гласа на д-р Калева „А, ето го!“ На монитора пулсираше една малка точица. Поплаках си още малко, но вече със сълзи от радост. Д-р Калева и тя се развесели: „Ще стане иинтересно, ако в последствие се окажат две!“ Ааааа, не! Нас и така си ни беше достатъчно интересно.
С Пламен се разбрахме да не казваме на никого, докато не мине биохимичният скрининг – да сме сигурни, че всичко е наред. Даже на котето от телефона не казах. Милото месеци наред ме подсещаше да отбележа кога ми идва, а аз тъпо и упорито не му обръщах внимание.
Иначе бременността ми се развиваше съвсем нормално – зверско гадене, големи цици, още по-голям апетит, влажен поглед, бушуващи хормони и емоции. Коремчето ми взе да наедрява издайнически още втория месец, за задника да не говорим. Да се чудиш кое първо да прикриеш. Но от всичко най-голямо беше щастието. Мисълта, че съм отново бременна, ме правеше безумно щастлива.
Един ден, бях десета гестационна седмица, с Девинчето си разкошатвахме в ателиенцето. Той обожава да ходим там и да му правя чай. В късния следобед и Пламен се присъедини към чаеното ни парти. Преди да си тръгнем отидох до тоалетната да пишкам. Усетих нещо странно. Оказа се съсирек кръв. Краката ми се подкосиха. Веднага си помислих, че това е краят: „Тук си направихме бебчето, тук ще го загубя.“ Едва намерих сили да изляза от тоалетната и да кажа на Пламен. А трябваше да се държим хладнокръвно и заради Девин – нали нищо не знаеше. Качихме се в колата. Обадих се на Денис и го помолих той да вземе Дамян от детската градина. Минахме покрай нас само да оставим Девин и директно във Втора градска. Там попаднах на д-р Христов. Той ми водеше женската консултация, като бях бременна с Дамян. Уникално готин лекар и човек. Прегледа ме той и се нахили: „Всичко е наред, Любе! Малко отлепване, но нищо страшно. Бягай навън да успокоиш и таткото, че като го видях колко е притеснен!“ Айде пак сълзи от радост.
![]() |
| Докато бяхме в ателиенцето, с Девинчето си направихме едно селфи. |
Прибрахме се вкъщи и Денис от вратата ме почна: „Къде ходихте? Кво става?“ Не бях подготвена с отговори. Викам му „Утре ще ти кажа.“ С надеждата да забрави. Ама той не забравя току така. На следващия ден от сутринта пак ме почна „Кажи, де! Кажи! Нали обеща!“ Казах му.
- Бременна съм.
- Ей, браво!
- Ама вчера прокървих.
- Оооо, съжалявам.
- Но всичко е наред, споко!
- Ей, супер! – и ме целуна. Размазах се от кеф. И почувствах някакво страхотно облекчение – прие го съвсем добре, даже ентусиазирано. – Ами ако пак е момче???? Кво ше правите? Баскетболен отбор ли?
Предпочитал сестричка. То и аз уж исках момиче, обаче ми беше все тая за пола. Просто исках живо и здраво бебе. Помолих Денис да не казва на никого, само на Габи, ако реши. Все пак, тя му е приятелка и не е редно да го моля да има тайни от нея. Оказа се, че тя и без друго ме подозирала. Голяма работа е женската интуиция!
Историята с прокървяването още повече разколеба Пламен относно ходенето ни на море. Още в началото на януари бяхме резервирали една къщичка на остров Лимнос, Гърция. Кой да ти предположи, че ще съм бременна като дойде време за море?! Признавам си, и на мен ми беше супер притеснено да не стане нещо, но сърце не ми даваше да разочаровам децата. Те с такова нетърпение очакваха пътуването и ваканцията. В крайна сметка не се отказахме.
Деня, преди да заминем, имах час за биохимичен скрининг в „Щерев“ при сина на д-р Калева (д-р Калев младши). Толкова ме беше страх от този ден, че не мога да ви опиша. След всичко, което бях прочела за рисковете да си бременна на 40+. А и Денис постоянно ми повтаряше как по биология учили за хромозомните аномалии. Ако се окажеше, че всичко е наред, добре. Но ако не беше!? Как щях да се разделя с малкото човече вътре в мен, което вече обичах толкова много???
Часът ми беше за 12.00 на обяд. На децата казахме, че отиваме по магазините за последни покупки за морето. Оставипхме им да гледат и Дамян, като си мислех, че ще приключим бързо. Но се оказа, че графикът вървеше с близо два часа закъснение. Зачакахме. От притеснение ми беше толкова лошо. Най-сетне дойде и нашият ред. Д-р Калев започна да оглежда бебето с ехографа. То обаче се беше обърнало така, че не се виждаше нито нослето, нито гънката. Нищо. Повече от 20 минути се опитвахме да го разбудим, за да се обърне. Не! Стана ми още по-лошо. Матката ми започна да се контрахира. Д-р Калев преустанови прегледа. Помоли ме да изпия две таблетки Но-шпа, да се поразходя половин час и после пак да отида.
Преглед втори. Пак нищо. Бебето не помръдваше. Единственото ново, което разбрахме, бе, че е инат. Класически!!!
Пратиха ме отново на разходка – този път по стълбището, да слизам и да се качвам, белкем събудя инатчето. Междувременно ми взеха и кръв – с триста зора, защото от напрежение вените ми бяха колабирали.
Преглед трети. Точно бяхме на ръба на отчаянието, когато инатчето благоволи да се обърне. Всичко му беше наред. Тъкмо да си отдъхна и д-р Калев каза, че нещо не му харесвало. Имал съмнение, че някакъв кръвоносен съд към черния дроб не е както трябва. Изтръпнах. Помоли да го последваме за преглед при д-р Чавеева (светило в областта на феталната диагностика).
Преглед четвърти. Д-р Чавеева ни успокои, че няма нищо притеснително. „Нямам забележки. Бебенцето е прекрасно. Искате ли да знаете пола?“ С Пламен се спогледахме. Аз не бях сигурна, но той настоя. „На 80% е момиченце.“ – каза тя, а аз побързах да я контрирам „Хм, и друг път сме ги слушали тия, пък накрая все момчета излизат!“ Май не само я контрирах, ами успях и да я засегна. Хич не й стана приятно, че поставям под съмнение компетентността й. Мен пък ми стана неудобно. Само Пламен си беше ок. Така цъфтеше: „Момиченце, милоооо! Ще си имаме момиченце!!!“ А цял живот ми опяваше как той не искал дъщеря, щото щял да я ревнува и разни такива тъпотии. Пък сега ми се лендзеше като зелка!!!
Прибрахме се вкъщи. Децата ни наскачаха „Къде са чадърите, плажните столчетата, топките, поясите???? Нали уж бяхте в Джъмбо да пазарувате???? Пет часа ви няма, а се връщате с нищо!!!“
С нищо, ама друг път. В чантата си имах една страхотна снимка – на бъдещата им сестричка (сестричка на 80% де). Но не им я показах.
Бях толкова съсипана от цялото напрежение в болницата, че просто се тропясах на дивана, а Пламен отиде до Джъмбо – тоя път наистина. По-късно получих и мейл от д-р Калев с резултатите от биохимичния. Всичко беше повече от супер – много нисък риск. Амниоцентеза не се налагаше. Бях на седмото небе от щастие. Веднага се обадих на д-р Калева да й кажа добрата новина, но тя вече беше информирана. Най-много се радваше, че бебето ще е момиченце. Но продължаваше да съжалява, че е само едно, а не са близначки.
На следващия ден отпрашихме към Гърция. До Кавала пътувахме с колата, а оттам се качихме на ферибота до Лимнос. Общо към 12 часа път. В къщата пристигнахме към 1.00 след полунощ. Хората ни чакаха и ни посрещнаха толкова топло и радушно. Дядо Насос, собственикът на къщата, ни беше направил баница със спанак за закуска и ни беше оставил цяла кошница със зеленчуци от градината и яйца от кокошките. Йоана, снаха му, ни разведе навсякъде, да ни покаже кое къде е. Беше долетяла от Атина специално заради нас и на сутринта се връщаше обратно. А беше бременна в 7-я месец, както стана ясно по-късно. Къщата се оказа много по-яка отколкото изглеждаше на снимките в сайта. Вече бях сигурна, че ще си изкараме страхотно. Снимки от морето ще постна в семейния албум.
Дертовете покрай пътуването и настаняването вече бяха в миналото. Сега друг кахър взе да ме тормози – как да съобщя на децата, че съм бременна. Бях си обещала след биохимичния да им кажа.
На следващия ден цял предиобяд разтоварвахме и подреждахме багажа. Разходихме се из селото, Света София, да видим как е. Давид вика „Толкова път бихме и кво? От София пак в София!“ Следобеда решихме да отидем до плажа, който ни препоръча Йоана. Пътят до там беше черен и така ужасно лашкаше. Коремът ми беше станал твърд като камък. Тия 2-3 км ми се сториха 200! А и плажът се оказа каменист, та решихме да се върнем обратно в селото и да търсим друг плаж. Лашкаме си се ние в колата и изведнъж Давид се обажда от задната седалка „А бе, мамо, не се ли почувства тъпо като съседката оня ден те помисли за бременна, пък ти просто си напълняла?“
Историята. Два дни преди да тръгнем на море, една вечер се прибирахме с децата от вън. В асансьора се засякохме с една съседка. Жената ме загледа и възкликна „Оооооооооо, бебенце ли чакате?“. Веднага й направих знак да си мълчи. Тя се притесни милата и повече и дума не обелихме. Аз зачаках да видя дали децата ще реагират, но те нищо не казаха. Реших, че изобщо не са я чули.
Но се оказа, че Давид я е чул. След въпроса му просто се обърнах и казах „Ами че аз СЪМ бременна!“ „А, така ли?“ смотоляви Давид. „Каквоооооооооооо????“ изкрещя Девин, а Дамян, несхванал за какво иде реч, заповтаря „Какво? Какво? Какво?“ Денис го нямаше, той си остана в София (българската София). Обясних, че живот и здраве, ще си имаме бебе. Девин и Дамян направо пощръкляха от радост. Почнаха да подскачат в колата като луди, от което лашкането стана направо непоносимо. Дамян се беше нахилил като за световно, а Девин само повтаряше „Някой да ме ощипе! Сигурно сънувам.“ Давид го раздаваше доста по-обрано. Не можах да разбера какво мисли по въпроса. Чаках, чаках и накрая, вече беше късно вечерта, го попитах. Това, че не показвал чувства, не означавало, че няма такива. То тва ясно, ма аз как да разбера какви са му чувствата, аджеба. Викам му „Сърдиш ли ми се? Неприятно ли ти е?“ „ Е как ще се сърдя и ще ми е неприятно??? Бебето е хубаво нещо?“ Ох, олекна ми.
В следващите дни бях подложена на нечовешки разпит от страна на Девин и Дамян. Голямо любопитство, голям ентусиазъм!!!
Трите седмици на морето бяха страхотни. Вече бях в четвъртия месец и постоянното зверско гадене изчезна като с магическа пръчица още с пристигането ни. Да го бях планирала, нямаше да ми се получи така перфектно. Единствената ми драма бе, че постоянно ми се пишкаше. Колко дюни по плажовете, на които нямаше тоалетна, съм препикала, само аз си знам. А бая плажове обиколихме – може би над 15. Дамянчето кръсти Лимнос „Островът с многото морета“. Извинявам се на гръцката природа, на природозащитниците в световен мащаб и на неволните свидетели, ако, не дай си Боже, е имало такива. Обещавам тая простотия от моя страна повече да не се повтаря.
Като се прибрахме в България, решихме, че е крайно време да кажем на родителите ни и на сестра ми, че чакаме бебе (преди Дамян да ни изпорти). Вече спокойно можех да си показвам корема. Задника продължавах да се опитвам да го прикрия. Явно безуспешно. "Мамо, коремчето ти расте, ама и дупенцето ти е станало голямо."констатира на всеослушание Дамянчето един ден, докато се шматкахме из търговския център в квартала.
В 17 седмица отидох да се регистрирам за женска консултация. Докторът явно не очакваше да съм толкова напред с материала. „А, ма то голямо бебе! И много хубаво!“ „Ееееееее, такива ги правя аз!“ -побърза да се изтъкне Пламен. Майстор ми е той, бееее!!!! За всеки случай ме пратиха и на късен биохимичен скрининг в Майчин дом. И оттам резултатите бяха супер. Зачаках с нетърпение феталната морфология. Д-р Калев ми беше запазил час при д-р Чавеева за средата на септември. Тя отново нямаше никакви забележки и вече на 100% потвърди, че бебето е девойка. Друг път няма да поставям под съмнение професионализма й. Почувствах се много особено. Хем бях на седмото небе от щастие, хем ми беше супер странно – какво ще го правим това момиченце след толкова момчета! А момчетата бяха във възторг, че ще си имат сестричка. Девин започна да вика на бебето „кифличката на батко“. Постоянно й говореше как като се роди ще я води в мола да си пазарува най-гъзарските дрешки. Ама не от намаления и от зимни колекции, щото нямало нищо читаво. Само Дамян нямаше претенции относно пола. Нямаше и търпение да стане батко "Още много ли ще си Временна? Кога най-после ще ти се извади бебенцето?"Толкова мило му говореше, постоянно ме галеше и целуваше по корема, лягаше върху мен, за да е максимално близо до бебето и да го чуел, ако му каже нещо.
Да говори не го чухме, но как риташе!!! Такова швъкливо бебе не сме имали! Не спираше да се върти и да блъска. А чуеше ли гласовете на братята и на баща си, направо подивяваше. Кротваше се единствено щом Пламен си сложеше ръката на корема ми – акция „Респект“. Как го разпознаваше, че е той, идея си нямам.
При мен мисълта, че ще си имаме момиченце, изби в неистов творчески порив. Реших да се пробвам да ушия и оплета разни шапчици и дрешки, каквито ползват фотографите за фотосесиите на новородени. Щом влязох в седмия месец се юрнах по магазините за прежди, платове, дантели, панделки, копченца и какви ли не фантифлюшки. И като се почнах! Всеки ден сътворявах нещо ново. Пламен беше във възторг и потрес едновременно. Толкова години му минавах с номера, че не мога да шия и все той кърпеше скъсаните дрехи и чорапи, пришиваше копчета. Пък сега се вихрех с иглата и конеца като изоглавена. За по-малко от два месеца сътворих огромно количество дрешки, шапки, венчета, лентички за глава. Май по-продуктивна бременност от тая не бях имала.
Това е само малка част от всичко, което успях да натворя.
Като цяло бременността ми беше доста различна във всяко едно отношение този път. За жалост беше и доста болезненна и некомфортна, но няма да се жалвам и да изпадам в подробности. Важното е, че бях щастлива, безумно щастлива!!! Сега съжалявам, че не си направих една бременна фотосесия, ама вече е късно. Имам само няколко снимчици, които да ми напомнят за това уникално състояние на духа и тялото.
Всеки ден се молех да износя бебето докрай. Беше ме страх да не родя преждевременно заради възрастта и постоянните контракции. Непрекъснато четях статии за недоносени дечица. Един ден се разтърсих из нета дали не пише нещо и за сърбеж на зърната. Никоя друга бременност гърдите не са ме сърбяли така както тази. Направо откачах. На едно място прочетох, че може да е симптом на онкологичен проблем. Изтръпнах. Цяла нощ не мигнах от притеснение. Даже ревах. Пламен каза, че ще ми забрани достъпа до интернет, ако продължавам в същия дух. Веднага си записах час при д-р Кайдъмов. Страхотен мамолог с уникално чувство за хумор!!! И друг път съм ви разказвала за срещите ми с него. Та отивам на преглед и още с влизането той ми вика: - Аааааа, да не сте се объркали нещо??? Като Ви гледам с тоя корем, май сте за друг колега, не за мен.
- Ама аз освен корем имам и цици, докторе!
- И какво по-конкретно Ви води при мен?
- При последния преглед казахте да дойда отново след 9 месеца.
- Ми аз на всички така казвам, ама повечето ми връзват тенекия. Радвам се, че Вие сте сериозна.
Прегледа ме най-обстойно човекът и каза, че всичко ми е наред. Единствено го притесни фактът, че съм бременна в 8-я месец, пък още не знам къде и при кого ще раждам. Крайно несериозно било за сериозно момиче като мен.
А аз наистина не знаех. Д-р Калева вече се беше пенсионирала и не водеше раждания. Родилното във Втора градска, където раждах втория и третия път, го закриха няколко месеца по-рано. Четвъртия път раждах във Вита при сестра ми, но тя замина за Англия, та и на нея не можех да разчитам. Колебаех се между Майчин дом (най-вече ако тръгна да раждам преждевременно), „Щерев“ и „Надежда“. Но и в трите болници нямах познат лекар. Пламен само ме юркаше да се спра на нещо конкретно, а аз все го сдухвах, че в крайна сметка ще е най-добре да си родя вкъщи. Шегувках си се аз, но колкото повече наближаваше терминът ми, толкова по-притеснено ми ставаше. Накрая реших, че ще раждам в „Щерев“ понеже ми е най-близо до вкъщи, а и за биохимичния и феталната бях ходила там. Отидох да ми изготвят досие и да мина на задължителните прегледи при анестезиолог и кардиолог. Всичко точно, докато не стигнахме до избор на гинеколог, който да ми води раждането. Накараха ме да обикалям по кабинетите и да се моля някой да се навие да впиша неговото име. Всички ми отказаха – не ме познавали и съответно не можели да се ангажират. Логично. И аз не ги познавах и ми беше все тая при кого ще раждам, но старшата акушерка, която ми попълваше документите, каза ,че все пак трябвало да имам лекар. Особено щом съм искала и съпругът ми да присъства, защото някои лекари не допускали татковците. И таз добра! На мен основната ми причина да раждам в частна болница беше да може и Пламен да е с мен. В крайна сметка на досието ми щракнаха с телбод едно листче, на което пишеше „ще ражда служебно при дежурния екип“. Предупредиха ме щом контракциите ми станат на 10 минути веднага да отивам, че да не взема да родя на паркинга на болницата. Ма колко му е?! Тамън ще ме поеме охраната, така и така никой гинеколог не ме ще.
Прибрах се вкъщи и реших, че няма да е зле да проверя как стоят нещата и в „Надежда“ и „Вита“, за всеки случай. В „Надежда“ звънях сума пъти няколко дни подред и нито веднъж не ми вдигнаха телефона. Във „Вита“ се оказа, че също трябва да имам избор на лекар. Останах си с паркинга и охраната на „Щерев“.
Терминът ми беше за 23 януари, но аз си бях втълпила, че ако раждам секцио, ще е на 8 (не че имаше някакви индикации за секцио), а ако съм нормално, ще е на 25. Девин, обаче, други дати беше предвидил. След като позна с точност всичко покрай раждането на брат му Дамян, реших и този път да се допитам до него. Той все отказваше да ми подаде каквато и да било информация. Но в края на ноември го притиснах един ден и го изнудих, ако ме обича, да ми каже какво предчувствие има. Отвратително от моя страна, знам. Девин сложи ръка на корема ми и каза: „Виждам петък 13.“ Веднага се метнах на календара. Да, ама нито през декември, нито януари имаше петък 13. Девин вика: „Ми виж и другите месеци!“ Да бе! Аз да не съм слон, та да бременея две години, докато се появи петък 13!!! Ядосах му се. И той ми се ядоса: „Ми какво да направя, бе мамо?! Това виждам за раждането на бебето – ден петък и цифрите 1,2 и 3. Сигурен съм, че ще се роди в петък между 11, 12 и 13, като залагам на 11.“ Ега ти и предсказанието!!!
Освен тоталната неяснота покрай датата на раждане, в пълно невидение бяхме и по отношение на името. Децата всеки ден ме врънкаха кога най-после ще решим как ще се казва бебето. Дамян още от самото начало настояваше да го кръстим Зомби тиква маги меч (последиците от вманиачаването по Cartoon network). Впоследствие си промени решението – бебето да се казва Ягодка, защото щяло да е сладко като ягодка с много захар. Само не ми стана ясно просто "Ягодка"ли да го запишем или "Ягодка със захар". Девин настояваше името да е с М, ако можело нещо като Мириям. Ма как да не може?! На фона на Зомбито и Ягодката Мириям си е направо чудно. При Давид и Денис имахме почти 100% съвпадение – единият предлагаше Фани, а другият – Фанка, на класната му. Готина е жената, не отричам, ама чак пък да си кръщаваме бебето на нея... Иначе, като компромисен вариант, и четиримата бяха много навити на Шушана. Кво не съм му харесвала? По-актуално и хитово име здраве му кажи!!! Аз и Пламен мълчахме като заръбени по въпроса. Аз още от самото начало си бях наумила едно име. Всъщност две имена, свързани в едно. Много ми се искаше да кръстим бебето на двете ми баби – Кера и Магда, трансформирани в Кармен-Магдалена. Но знаех, че Пламен няма да одобри. Ненавижда такива префърцунени имена с тиренце. Щеше да е готино, да съм бременна с две момиченца, та да ги кръстим Кармен и Магдалена, ама... Тя хубаво д-р Калева се надяваше до последно на близначки. От друга страна знам, че не е добре децата да се кръщават на покойници. Почнах да обмислям други варианти. Винаги съм харесвала много Мия, Емма, Ния. Но Пламен и кратките имена не понася. Все му напомняли за кобилката Айа от „По-малката сестра“ на Йовков. Кифла ли съм щяла да раждам или кон??? Финално се спрях на две имена, но се заинатих, че докато бебето не се роди, няма да кажа кои са. Пламен и той се заинати. Щом аз не казвам, и той ще си трае за неговите фаворити. Е, поне разбрах, че са няколко – имаше макар и нищожен шанс, да имаме съвпадение. Но едно беше ясно - няма да е с "Д"и пет букви.
Баш на Бъдни вечер влязох в деветия месец. Можех да си отдъхна и да се развихря празнично. И да тръгна да раждам, страшно няма. Не и според Пламен, обаче. Не се бил настроил психически. Че аз него ако чакам, като нищо и до петък 13 мога да откарам, когато и да се пада.
![]()
![]()
Празниците минаха, 8 януари също. Явно нямаше да раждам секцио – нали така си бях наумила. Зачаках си 25-ти. На бебето , обаче, не му се чакаше. На 9-ти вечерта хич не ми беше ок. Като си легнахме и се почнаха едни контракции. Взех да ги засичам (Пламен и такова приложение ми беше свалил на телефона и много настояваше да го ползвам). Първо бяха на 15 минути – силнички и регулярни. Казах на Пламен. Предложи да отидем до болницата. Отказах. Много ми се спеше и ме мързеше да ставам. Пламен вика „Ей, от мързел няма да родиш!“, обърна се на другата страна и захърка. Реших да последвам примера му. Ама то с контракции така се заспива. Зачудих се дали верно да не тръгнем към „Щерев“. Обаче се сетих, че в хладилника ме чакаха три кила месо, които по план график трябваше да наготвя следващия ден. Да оставя момчетата без манджи и да хукна да раждам – крайно безотговорно! Към 1:00 през нощта Пламен се пробуди: „Кво става, коте? Имаш ли контракции?“ Имах, на 6 минути. Пламен скочи: „Ми кво чакаш? Нали хората ти казаха станат ли на 10 минути да отиваш! На паркинга ли искаш да раждаш?“ Оф, голямо мрънкало! Станах. Отидох да пишкам. Мислех и да се къпя и оправям, ама ми стана много студено и пак си легнах, само за малко, колкото да се стопля, че зъбите ми тракаха, буквално. И контракциите взеха, че спряха. Кеф! Месото нямаше да иде зян, а и аз щях да се наспя.
На следващата сутрин, още щом си изпих кафето, се юрнах да готвя. Нови контракции не се появиха.
В петък от ранни зори почнаха да ми звънят разни хора, да ми пишат на вайбъра. Цял ден прекарах на телефона, а имах да чистя, мия, оправям. Всеки петък излизвам къщата из основи, та да ни е чистичко и подредено през уикенда. Не, че в събота по обед вече не е кочина! Като стана 16:00 часа хвърлих телефона и грабнах прахосмукачката. Минах и парцал навсякъде. Прах бърсах. Чинии мих. В 17:55 легнах на дивана в хола да си почина малко, преди Пламен и Дамян да са се прибрали. Пак взех телефона. Пробвах се за енти път тоя ден да се свържа с болница „Надежда“ – просто ей така, да видя как стои въпросът с раждането при тях. Още се колебаех дали не е по-добре да родя там, а не в „Щерев“. Но пак никой не ми вдигна. Тъкмо щях да звъня на козметичката и на фризьора ми да си запиша часове за следващта седмица, та като зараждам да съм красива, и Пламен и Дамян се прибраха. Станах да ги посрещна и опааааа – водите ми протекоха. Е, браво! Ще ходя да раждам кифла в ега ти и неугледния вид – с прораснали корени, без прическа и с неоскубан триъгълник! Ще излагам детето от самото начало! Но нямах време за суетене. Толкова се развълнувах от това, което ми предстоеше, че чак се разтреперих. За Пламен да не говорим. Докато стигна до банята, станах цялата мокра. Влязох да се изкъпя. Бях решила, като тръгна да раждам, до последно да стоя под душа. Обожавам водата!!! Действа ми толкова релаксиращо, а и контракциите облекчава. Ако можех направо под душа да си родя! Тя и сестра ми, докато работеше в Окръжна болница, имаха една пациентка, дето беше родила в банята. "Па аз просто влезнАх да си ударя един душ и то чавето дриннннн на плочките!"
Разкошатвах си аз на топличко, но Пламен и Дамян непрекъснато влизаха в банята и ми разваляха кефа. Единият мрънкаше, че иска да му прочета някаква приказка, другият ми дуднеше да побързам, че паркингът на "Щерев"...
Докато се обличах, Пламен ми беше приготвил раницата и всички документи. Прочетох на Дамян приказката и тръгнахме. Оставихме Дамян на Девин и Давид, обадихме се и на Денис да се прибира, че отивам да раждам. Заръчахме им да не казват на никого къде сме.
Тръгнахме. Навън валеше дъжд, водите ми течаха. Помолих се по вода да ми върви и докато раждам!
В болницата пристигнахме към 19 и нещо. Вече всичките ми води бяха изтекли – седалката в колата, нали е кожена, беше като аквариум, дрехите ми – подгизнали, ботушите ми джвакаха. Подминахме паркинга и охраната – да му мисли дежурният екип! А на смяна се случи д-р Ралица Милчева. Бях я виждала само на снимка в сайта на болницата. Прегледа ме жената, имах 3-4 см разкритие. Пита ме как ще раждам. Викам „Бързо и лесно!“ (да бях казала и безболезнено). Имала предвид дали секцио или нормално. Избрах си нормално. Тръгнахме към родилното. Попитах дали и Пламен може да присъства. Може. Ако не бяха позволили, директно си тръгвах и щяхме да ходим в „Надежда“ – така бях решила. Почнаха да ме подготвят. Изненадах се от огромното количество персонал. Една акушерка ме прие и провери тоновете на бебето, друга ми прави тоалет и клизма, трета ми постави абокат, четвърта каза, че тя ще ми води раждането. Появи се и анестезиолог. След като бяхме готови с всичко, поканиха и Пламен в стаята. Споделих му изумлението си от многото персонал, а той вика „Ти отвън да видиш колко народ има!“ Иначе в цялото родилно нямаше други пациентки. Д-р Милчева взе да попълва данните ми на компютъра. Като стана на въпрос, че последния път съм раждала при сестра ми във Вита, акушераката ме попита коя е сестра ми. "Вероника Четрокова"отговорих аз. „Рони ли, бе?“ възкликна тя. Същата. Оказа се, че акушераката е Дети (Детелина) – колежка и най-добра приятелка на Ронката от „Свети Лазар“. И това ако не е късмет!!! Настроението стана толкова приповдигнато. Взехме да си говорим, да се хилим. Оказа се, че и трите (аз, д-р Милчева и Дети) сме си наборчета – 1975 г. Малко по-късно дойде и неонатоложката, д-р Маргарита Данчева, която пък е работила със сестра ми във Вита и също много си се обичат. Така ми се радваха всички! Бях като сред свои и ми беше така хубаво и спокойно. Пък и контракции още нямах. Появиха се едва към 20:30. Още от самото начало бяха доста силни, продължителни и начесто. Но аз знаех как да дишам и да се справям с болката. А и Пламен беше до мен, държеше ме за ръка и ми вдъхваше сили и кураж. Обичам го това момче. Ама толкова много го обичам!!!!
![]()
Аз бичех яко контракции, а по радиото бичеше яко метал и рок. Дети беше пуснала „Радио 1“ и звучаха любимите ми парчета на Metallica, Pantera, Manowar, Accept, Iron Maiden... Такова готино раждане откъм музикално оформление не бях имала.
По едно време се появи и д-р Валентина Григорова (шефката на „Тина Киркова“). Притесних се, защото бях чувала, че я викат само, ако има нещо притеснително. Разкритието ми вече беше 6-7 см. Усетих силни позиви. Викат „Сигурно имаш напъни“ Викам „Не. Отивам до тоалетна.“ Тая клизма направо ми разказа играта. Аз половината раждане си откесих в кенефа. Върнах се в стаята. Контракциите вече бяха непоносими. Взех да мрънкам, че много ме боли. Така се надявах на епидурална! Пък и анестезиологът скучаеше в коридора. Виждах го как от време на време влиза в стаята с надеждата и той да се включи в купона, да се почувства полезен. Никога не ми бяха слагали епидурална и се бях настроила поне тоя път да видя как е. А и една приятелка ми каза, че било много яко. Но получих само малко обезболяващи. Голямо разочарование. Ревеше ми се. Контракциите бяха толкова начесто, че дъх не можех да си поема. А всички не спираха да ме разпитват как е с 4 деца, как се справяме, как ги възпитаваме... Бебето пък не спираше да рита и да се мести. Аз нямах търпение всичко да приключи час по-скоро, а малката кифла нямаше никакво намерение да се позиционира за раждане. Докторките решиха пак да проверят докъде сме я докарали. Пламен излезе, да не гледа как ме ровичкат. Оказа се, че имам пълно разкритие. Помолиха ме да напъна леко. Главата на бебето взе, че се показа. Върнаха я обратно. Д-р Григорова вика: „ Да не правим сега модерни работи, да раждаш в леглото“. Накараха ме да стана и се отправихме към родилна зала. Там сто човека, само Пламен никакъв го няма. Докато се качвах на стола, и той дотича – маскиран, като че ше обезврежда биологично оръжие. Ходил да пикае, за една бройка да пропусне кулминацията. Хвана ме за ръка и прошепна в ухото ми „Тук съм, мило!“ Раждането можеше да започне.
С два напъна бебето се появи на бял свят. Момиченце! Красиво като кукличка. Чух я как проплака, а акушерките й се радваха, че е бузанка и има гривнички по крачетата. Уж кифла раждахме, пък тя на козунак по приличаше. Набързо я оправиха и ми я дадоха да си я гушна. С Пламен не знаехме на кой свят се намираме от щастие. Целувахме я, ние се целувахме. Вълшебно!!!
Питаха ни как ще се казва. Не знаехме. Хората се възмутиха. „Толкова време чакате момиченце, пък име даже не сте измислили!“ Пламен хареса моето име фаворит. „Нека е Белослава, миличко!“ Последните два месеца все си представях как ще раждам докато навън вали бял и пухкав сняг. И ще родя най-бялото, прекрасно и нежно момиченце на света. И ще го кръстим Белослава. Другото име, което си бях харесала, бе Бориса. Странното е, че и в списъка на Пламен имаше Бориса. Съвпадение!!! Но решихме, че е твърде борбено име за тази красива и фина принцеса. И макар навън да валеше дъжд, а не сняг, все пак избрахме името Белослава.
После ни я взеха – да си я теглят, мерят, преглеждат.
И айде пак зверска болка. Плацентата не искаше да се отлепи. Накрая излезе, но за всеки случай решиха да ме приспят и кюретират. Най-после и анестезиологът да свърши малко работа! Събудих се от упойката и до главата ми някаква жена. Вика „Не искам да ви разстройвам и да развалям момента, ама съпругът Ви не знае кога сте сключили граждански брак.“ В тоя момент и аз не можах да се сетя. Но не пречи за вбъдеще да му го натяквам.
Появи се и д-р Данчева. Каза, че с бебето всичко е наред. "Прекрасна Белослава!"Тежеше 3750 гр и беше 51 см. Час на раждане 22:31. Хм, тоя Девин пак позна! И денят беше петък (12.01.), и цифрите, свързани с раждането, бяха 1, 2 и 3. Сложиха ни най-прекрасните и скъпоценни гривнички на света - в розово, с номер 7036.
Отведоха ме обратно в предродилната стая. Пламен неотлъчно беше до мен. Дадоха ни отново Бела да си я гушкаме и да й се радваме. Пламен дори изтанцува първия си танц с нея на "Nothing else matters"на Metallica.
Помолих Дети и д-р Данчева да ги снимам с бебето и да пратя снимка на сестра ми. Така щях да й съобщя новината , че пак е станала леля. Същата нощ и тя беше дежурна в родилното в Англия, в което работи.
![]() |
| Вижте само Бела как позира за снимка - чак се е усмихнала!!! |
После Пламен си тръгна. Помолих го да ми се обади като се прибере, да каже как са децата. Всичко било наред. Денис и Габи се прибрали веднага след като им звъннахме. Поръчали си пици. Вечеряли. Всички били много щастливи за бебето. И името харесали. Девин щял да й вика Белка. Ма ако иска, катеричка направо да й вика! Дамянчо бил пощръклял от радост, но останал разочарован, че баща му се прибира без бебето. Казал му да се връща в болницата да го взима.
И аз бях в тотална еуфория. Цяла нощ не можах да мигна, камо ли да заспя. Бях толкова превъзбудена и щастлива! Странното е, че непрекъснато се улавях как стискам зъби с все сила, а с ръце се вкопчвах в перилата на леглото. Нямам идея защо, при другите раждания такова чудо не ми се беше случвало. В следващите няколко дни зъбите така ме боляха, че едва дъвчех.
На сутринта с Белослава ни качиха на горния етаж и ни настаниха в стая №8. Малко по-късно си имахме и компания – една много симпатична мама и новороденото й момченце.
![]() |
| Едно от първите ни селфита с Белослава. Нали е кифла, закъде без селфита!!! |
Следобед си имахме и гости. Пламен и децата дойдоха на свиждане, но влизаха двама по двама, за да не правят навалица. Толкова се радвах да ги видя, а те се радваха на Бела.
Престоят ни в болницата беше кратък. В понеделник ни изписаха. Пламен и Девинчето дойдоха да си ни вземат. По стара за нашето семейство традиция, Пламен беше купил дрешките за изписването на Бела - рокля и чорапогащник! Толкова беше смешна!!!
![]() |
| В заличката за изписвания на болницата |
От болницата си тръгнах с най-добри впечатления и чувства. Бях толкова щастлива, че не можех да спра да плача от радост. Навън беше снежно и красиво, точно като от представите ми, свързани с раждането.
На входа на блока засякохме един съсед и го помолихме да ни щракне за спомен.
Вкъщи ни чакаше Денис. Беше изчистил и подредил цялата къща без никой да го кара. Ти да видиш чудо!!! Толкова ме зарадва! Пламен пък ме сюрпризира с букет от 70 разкошни лалета. За Белослава беше взел пакет памперси - трети размер, моля ви се! Разбирам да ставаше баща за първи път, ама то...
Толкова е хубаво да си си вкъщи, в ръцете на батковците си!!!
![]() |
Децата не ми позволиха да разваля елхата, за да можела и сестричката им да я види, като се роди.
Дамян даже се надяваше Дядо Коледа пак да намине, да остави подарък за Бела (а и за него),
ама не го огря. |
![]() |
| От мен - бебето, от Пламен - лалетата! |
Нямах търпение следобед Давид и Дамян да се приберат от училище и детска, та да се съберем цялото семейство заедно.
![]() |
| Първата снимка и на петте деца заедно |
На следващия ден и сестра ми ме изненада уникално. Беше си дошла от Англия специално заради Белослава и ни гостува няколко дни. Обичам я тая Вероника! Дай Боже, такава сестра всекиму! Освен цяла торба подаръци, за Бела имаше и картичка, в която Рони беше написала приказка за една малка принцеса с четирима братя. Трябваха ми няколко дни, докато успея да я прочета цялата. И не защото беше твърде дълга, а защото всеки път, щом я почнех, очите ми се напълваха със сълзи.
![]()
Дано твоята приказка, малка разкошна Белослава, е най-хубавата, вълшебна и щастлива приказка! Бъди ни жива и здрава! Бъди умна и добра! Бъди сръчна и талантлива! Бъди красива и славна, както повелява името ти! Бъди кукличката на тати! Бъди кифличката на батко Девин! Бъди най-сладката ягодка за батко Дамян! Бъди малката сестричка, която батко Дави ще обича и закриля винаги! Бъди принцеската на батко Денис! Бъди моето нежно момиченце, моята най-добра приятелка, моята най-голяма сбъдната мечта!!!! Обичаме те, наше малко съкровище!!!! Бъди благословена!!!!
![]() |
| Една от многото снимки, които направих на Белослава със сътворените от мен аксесоари. Някой ден ще постна и останалите. |
